***
Има си едно такова време, когато през лятото, точно преди да завали, въздухът се нажежава и в огледалната мараня пред погледа на човек затрептява хоризонтът.
И този ден беше душен. От заранта, хладът от нощните часове се беше мигновено изпарил. Прахолякът се стелеше, ниско над земята, защото нямаше живителен ветрец да го замете. На чистото, ясносиньо небе, танцуваха бели кълбести облачетата, на места се разкъсваха, на места сливаха и образуваха нежна и прекрасно надиплена дантела. Между тях, тромав и бавен, като вол, се точеше замъглено сивеещ друг, по – голям техен брат – сив и мътен облак. Щеше да вали. Можеше и буря да се разрази, а можеше и само „Мечката да се зажени” – така казваха старите, когато слънцето печеше силно, а облак ръсеше бистри сълзи над земята.
Митьо седеше на един дънер в двора на Ханджийското. Привел гръб и подпрял лакти на бедрата, той мислеше. В главата му, в душата му, дори, в сърцето му го душиха всички чувства, които дълго време сдържаше. Тялото му потреп ...