Нощта беше топла и тиха. Пееха птици и гласовете им разтваряха цветовете на омайното биле, скрито някъде между тревите.Уханието на измита земя се носеше над полето.
Само един светлик трептеше тревожно и осветяваше прозорчето на голямата къща. Леля Ленка поставяше кърпа, след кърпа, потопена в хладна вода на челото на Митко. „Разболя се, ех, разболя се! Боже, опази го, че след него, аз няма къде да ида, освен да го последвам!” – въздишаше бавно старата жена, а очите и се пълнеха с жал.-” Защо сине, така? Защо? Какво не правиш, както трябва, че така се мъчиш и сам не виждаш, че разранена душа и с думи се печели, не само с дела!”
Митко бълнуваше. Треската вилнееше с пълна сила. Ситните капчици пот избиваха по кожата му. Той отваряше от време на време очи, изправяше се, извикваше:
- Стойче! Без…мене…щастлива…- после се отпускаше отново на постелята. Някъде далече витаеха мислите му, омайни и скитащи в безвремието, на крачка от Рая, високо над Ада, и само милиметър над пустата човешка земя. ...