Християнски роман

                                                                            (Разказ)

                                     Чернееща се нощ. Някой бягаше от сторен грях.

                                     Стъпки на жена се чуваха да тичат сред гора и плашеща,разпростряла се навсякъде тъма. Заедно с тях... бързаха да ги догонят и вятърът, и студът- призракът и убиецът на вечерта. Все невидими, но сякаш, чупещи костите и замръзващи плътта. Гората нашепваше с мъртвешки стон.

                                      Климентина не спираше своя див бяг. Тя препускаше като самотен и раним вълк под лунната светлина. И бягаше от греха... в опита си той да не я настигне.

                                     Цяла вечер, очите ѝ, които бяха като на свита вълчица, клепките им не посмяха да се спуснат, да задремят. Само два огъня успяваха да я поддържат жива- този, който тлееше едва в нейната душа, и другият, който тя бе запалила сама,и се разгаряше с огнената си окраска като на слънце, с всяка погълната тревица. А когато се бе свила плахо край един изоставен дънер, оплетен от вътрешната си страна с бяла паяжина, приличаща досущ цялата като истинско сребро поради светлината, която излъчваше в тъмното луната, Климентина започна да припомня на себе си за нещото, което я бе накарало да стигне дотук- една ,,болест", ходеща по хората. Наричаха я: ,,заразата". И един глас отвътре, който се бе загнездил и намираше дом в душата на жената, проговори на нея:

                                   ,,Не се доверявай никога! Никога на тях! Когато те насилват, те го правят нечовешки. А когато те убиват, ти дори нямаш шанса да се сбогуваш с живота си, и целуваш насила пръстта на мъртвите, когато те заровят мъртва там и отдавна използвана... Тези безмилостни и хищни създания...са в мъжка форма!".

                                    На сутринта слънчевата светлина нещо се заигра с лицето на Климентина. Тя вървеше така- непрестанно, но с личащ изтощен вид от предходната вечер. Вечерта, която я бе принудила да извърши първия си човешки грях в живота. И въпреки това, младата жена се молеше истински на Бог да ѝ прости. И всеки път, щом го правеше, тя изпитваше и страх, но и силно разкаяние.

                                  Трима мъже се появиха, не след дълго, на един от многото хоризонти на гората. Климентина ги наблюдаваше с уплаха и правейки крачка назад, там където се криеше зад височината на едни храсти, от страха си настъпи паднала дървесна клонка, която счупи. Клонката изпука. Толкова, колкото да накара слуха на тримата мъже да се изостри и разгърне. Те обърнаха поглед към храстите и видяха уплашената Климентина. С ехидни усмивки те се запътиха към нея. А тя видя... ,,заразата" в очите им. Грехът... настигна Климентина и той не чу сълзите и виковете ѝ, които се бяха слели с мръсотията на земята, и дъждът, който я намокряше. Тялото на жената...я предаде, като остана така- посинено навсякъде и кървящо, обгърнато от калта и вехнещите листа на есента.

                                  Лежаща с гола плът- на земята, в сенките на здрача, Климентина тихо плачеше. А кръвта , която се стичаше от нея, не бе засъхнала все още. Реши да постави ръката на мястото, от което кървеше. Другата я сложи на посинелите си гърди. Направи опит да провърви. Но вървенето и стъпването ѝ по земята не бяха никак лесни, никак леки за издържане от страна на духа ѝ. Тя падаше на моменти. А след това, с огромна мъка и болка се изправяше на крака, позволявайки на гората да чува болните ѝ стонове.

                                 Заваля ситен дъждец, който веднага се сля с раните на Климентина. Тя изстена от чувство на болка.

                                 Стигна до изоставена постройка. И още на първите стълби тялото ѝ се свлече от немощност.

                                 Две вечери Климентина стоеше така- усамотена от всеки и от всичко. Изолираща се от света, който бе я наранил, и криеща се в постройката, която чувстваше като втора майка.

                                 На третата вечер нещо силно накара душата и сърцето на Климентина да трепнат от уплаха. А тя бе болна. Раните ѝ вече се бяха инфектирали и тя самата чувстваше,че няма да може да оживее до следващата утрин. Нечии тежки стъпки се чуваха да правят крачки след крачки по стълбището. И когато Климентина направи опита си да се скрие, а след това да избяга от тегнещата я заплаха, отново нечии две ръце я строполиха на земята- тежки мъжки лапи бяха. Това бе мъж, напълно непознат за нея, който на пресекулки я попита:

                              - Божичко, какво ти се е случило?! Коя си ти?

                               Климентина извърна главата си настрани, но захлипа...жално. Мъжът, който я погледна, разбра добре какво ѝ се бе случило. Освободи бавно захватката си от китките ѝ. Помогна ѝ да се изправи и нежно я прегърна, прошепвайки нещо в ухото ѝ, което я накара да усети за първи път безопасност, уют , утеха и човечност:

                              ,,Съжалявам!".

                               Дълго време мъжът полагаше грижи за ранената Климентина: даваше ѝ дрехи, храна и вода. И точно когато и той, и тя започнаха бавно да се доверяват един на друг, Климентина направи своя втори бяг по средата на една нощ.

                               Тя търсеше разплата. И знаеше добре къде, кога и как да я намери и постигне. Намери онези, които бяха ,,болни" от ,,заразата". Онези хора, които ѝ бяха причинили тежката и така трудна за преглъщане болка. Хора, които не бяха хора...

                             Първо... ги примамваше един по един. А след това, тя ги умъртвяваше, заравяйки ги веднага под земята- така, както правеха ,,болните", сполетяла ги ,,заразата".

                               Беше се превърнала в убиец по принуда и сега имаше нужда да изкупи вече и втория си съществуващ и живеещ в себе си грях. Искаше прошка...от Всевишния. И сякаш, Той успя да чуе молбата ѝ- в търсене на своето изкупление, Климентина попадна случайно на малък, но с огромна притегателна сила за нея параклис, който се открояваше сред дърветата. Тя усети как той нашепва името ѝ и я приканва да влезе смирено в него.

                           - Какво те води тук, изстрадало момиче?- тези думи приютиха душата на Климентина, щом тя затвори вратата на параклиса след себе си.

Климентина, вместо отговор, проплака. Чувстваше, че вече се срива. Старият поп, който бе там, се доближи до нея и набръчканата му от някогашна увехнала и отишла си от него младост, докосна плачещите ѝ очи, изтривайки внимателно сълзите ѝ: сълзи на грешница, на жертва, на убиец, на покайващ се човек.

                             -Убих ги, дядо попе... Убих първо баща си- сетне проговори през сълзи Климентина. Попът се заслуша в историята на живота ѝ. - Баща ми... насилваше с дни и нощи подред майка ми пред мен, пред очите ми. Убих го, защото трябваше да го направя! Но след това...насилиха мен, дядо попе. А аз убих тях, защото те не чуха моето ,,не" тогава. А душата ми- желаеше повече от всичко мъст...

Старият човек въздъхна тежко, трудно,но каза:

                         - Покай се, но не се обвинявай!Всичко това е дошло не от тебе! Идело е от ,,заразата", чадо! Това,дори,не е ,,зараза", която навестява мъжете.

                         - Какво е тогава, дядо попе?

                         - Има една отрова, течаща у вените на мъжете. Това е...нагонът им, чадо, схващанията и разбиранията на главатаря в семейството. Бягай от тях! Бягай от тези хора, чадо!

                         -Дядо попе? Ами брат ми?! И той ли ще постъпи така?! Аз имам и много по-малка сестра! Да го убия ли?! Кажи ми!

Старите ръце обгърнаха в тъжна, но свята прегръдка младата страдаща Климентина. Там - под купола на малкия свещен параклис. Една свещ догаряше. Един златен кръст проблясваше. Бог гледаше. А страниците на една книга с молитви, нещо ги накара да се разгърнат...