Когато бях малко момче, дядо ми подари едно хвърчило. Чудно хвърчило! Беше синьо, а по него сиви гълъби с малки хартиени свитъчета, които висяха на въженца от десните крачета на птиците. Попитах го, когато ми го подари, какви за тези хартийки, висящи от гълъбите.
- Това са пощенски гълъби – каза ми – Преди много много време, по време на една война тези гълъби са били връзка между крале и войни, влюбени и залюбени. Това е бил единствения начин най-големите тайни и най-съкровените послания да бъдат предадени от един на друг. Защото никой не могъл да ги стигне толкова високо и никой не могъл да отнеме свободата им.
Обичах го това хвърчило. Всеки следобед баща ми след работа ме извеждаше в парка да пускаме хвърчилото. Учеше ме как да го карам да лети в посока на вятъра, как да го вдигам като красиви сини криле...
Един ден баща ми се прибра уморен от работа и ми каза, че не може да излезе в парка с мен. Но ме увери, че вече съм достатъчно голям и научен, че да се справя с хвърчилото сам. Послушах го и излязох в парка. Затичах се в противоположната посока на вятъра и за секунди хвърчилото се вдигна. Спрях да тичам и се обърнах към него. Беше толкова високо и толкова голямо и красиво.
Докато го гледах как се синее, едно момиче, някъде на моята възраст дойде при мен. Мернах я само за секунда и дори вече не я помня, но знам, че беше най-красивото същество, което бях виждал.
- Иха, колко е високо! – възхити се тя.
- Да, като гълъбите.
- Какви гълъби? Какви са тези неща, които висят от тях?
- Това са пощенски гълъби – започнах да обяснявам - Преди много много време, по време на една война тези гълъби са били единствения начин най-големите тайни и най-съкровените послания да бъдат предадени от един на друг от влюбени на залюбени и крале и кралици. Защото никой не могъл да ги стигне толкова високо и никой не могъл да отнеме свободата им.
- Иха!
След това замълчахме и продължихме да гледаме хвърчилото. Изведнъж си спомних как един ден, гледайки как татко подарява рози на мама и тя му казва, че го обича, го попитах какво значи да обичаш някого.
- Не е нещо, което мога да ти обясня или да прочетеш в някоя книга – отговори ми - това е нещо, което просто усещаш, но обещавам ти, ще бъде най-великото чувство, което си изпитвал. Но не става изведнъж! Трябва да изчакаш да мине вечност и половина и чак тогава можеш да твърдиш, че обичаш някого.
Обърнах се към момичето и го попитах:
- А ти как се казваш?
- Мери.
- Мери, искаш ли да те обичам?
- Ама какво е това?
- Не е нещо, което мога да ти обясня или да прочетеш в някоя книга – казах ù – това е нещо, което просто усещаш, но е най-великото чувство на земята. Само че трябва да изчакаш да мине вечност и половина и чак тогава можеш да твърдиш, че обичаш някого.
- Ами, звучи красиво. Може ли и аз да те обичам тогава?
- Да.
- Но не трябва ли да чакаме много дълго време?
- Но ще си струва.
- Добре тогава. – тя посочи хвърчилото – Ако полетиш толкова високо, колкото са твоите гълъби, ще те обичам.
- А какво стана после?
- После тя си тръгна.
- Ами сега?
Сега съм военен пилот. Пощенски гълъби няма, съкровени тайни има много, а аз още я чакам...-
© Цветелина Неделчева Всички права запазени