azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
15.11.2008 г., 22:35 ч.

И всред смеха сърцето си има болката... II част 

  Проза » Разкази
1500 0 29
8 мин за четене

Няколко години по-късно Варшава бе частично възстановена след германската окупация. По сградите още личаха дупките от куршумите, за да напомнят за  събитията, случили се неотдавна. Шатърът на нечестивите бе рухнал, но прахът му още душеше  полското население.

- Казвам се  Давид Фитерман и съм доктор по психология. Колегите ми празнуваха  назначаването на  новия председател на катедра „Човешка психология" във Варшавския университет. На веселието им  гледах с отвращение и погнуса, защото дори и онзи момент в ушите ми отекваха думите на майка ми „Даже и всред смеха сърцето си има болката и края на веселието е тегота". Преподавах от години в университета, но бях придобил слава на  саможив самотник, отдаден до болезненост на психологията. Не се срещах с никого след работа, не общувах. Скитах замислено из нощните улици на Варшава и наблюдавах хората. Изучавах  устроеността на душите им.

След загубата на близките си по време на войната, сякаш инстинктивно се  отдръпнах от човешкия свят. Страхувах се  да създам семейство, защото някоя  тъмна сила можеше да ми го отнеме, както стана някога. Димът от пепелищата  от  лагерите  още задушава  гърдите ми. Изминаха 20 самотни години оттогава, но сякаш беше вчера... Сърцето ми помни  все още милите очи на близките. А дадена клетва пред смъртта им, още изгаря душата ми.

- Господине, моля ви, помогнете ми! - чух в ушите си,  в едно от нощните ми самовглъбявания.

В първия момент не обърнах внимание. Беше ми се  причуло, защото мен никой не  ме викаше. Подминах треперещото създание, без да съзнавам какво се бе случило. Сякаш викът  му отекна в душата ми и спрях.

Срещу мен  стоеше бледо крехко създание, съвсем слабичко и на видима възраст около 19-20 години, с тъмни къдри и дълбоки сини очи.Носеше бяла поизвехтяла жилетка и тъмна пола,а на главата и причудливо  намигаше черна баретка.

- Господине, не ме оставяйте сама! Те ще ме намерят. Избягах. - бъбреше девойчето уплашено, а в сините му, чисти очи  напираха сълзи.

Слабичкото създание трепереше. Усещах слабостта и, както някога бях доловил майчината слабост пред смъртта. Смутих се, защото усещах, че в този миг съм потребен някому, потребен на едно човешко същество, за което гоненицата с живота явно бе започнала...

 

                         "С тебе ни събра случайността,
                           един на друг сме били просто нужни
                           и сме се търсили, събра ни любовта,
                           защото не можеше да бъдем чужди."

 

- Ела! Квартирата ми е близо. Там  ще си защитена. - казах без да се двоумя.

Девойката доверчиво тръгна след мен, без да се страхува за себе си.

- Влез! Не се страхувай! - казах и я поканих.

Бледото създание смутено стоеше на прага  и  не се осмеляваше да влезе.

- Тук не идват много хора. Живея сам с книгите...- продължих уверено. - Студено ли ти е? Ела! Не стой там!

Протегнах ръка към младото момиче, за да го приканя още веднъж да влезе в стаята.

- Боже, замръзнала си! - казах, щом докоснах ръката и. - От мен ли се страхуваш?

- Не се страхувам. - на себе си изрече тя. - Нали ви последвах!

- Всеки непознат ли следваш? - опитах се да се пошегувам, подавайки и  вълнено одеяло, за да се стопли. - Коя си ти? От какво бягаш?

- Истината ли искате? Вие сте първият непознат, след когото така сляпо тръгвам. Повярвах ви просто... - девойката се сепна и замълча.- Наричат ме Сара, от както се помня живея при  Мадам Кало. До днес тя ми беше като майка... - разказа ми набързо девойката.

- От нея ли бягаш? Защо? -  попитах я тихо.

- Не мога да остана в публичния дом. Аз съм поетеса... Ще ограбят поезията ми, ще прекършат крилата ми. Необходима ми е цялостност, за да премина бариерата... Моля ви, господине, не им позволявайте да ме достигнат! - трескаво ми говореше момичето.

Емоциите бяха преситили съзнанието и. Тя едвам стоеше на краката си. Всеки миг щеше да рухне. Усещаше се слаба и безпомощна.

- Моля ви! - изрече тихо тя и се  свлече на пода.

Сара остана няколко часа все в едно и също състояние, напомнящо на треска. Объркано кръжах около леглото и. Слабостта бе обхванала и моите сетива. Отслабени бяха реакциите ми, сякаш че всичко това бе сън. Бденето около трескавото момиче ме бе уморило и  заспах,сякаш за минута.

Събудих се, но  тя бе изчезнала. Струваше ми, че исках да извикам след нея, но устните ми оставаха все така безмълвни.

- Да! Сънувал съм. Не съм срещал снощи никого. Няма да я видя  повече. Тя избра да не премине бариерата. Избра безкрилието, което ще и обещае светът на Мадам. А аз съм обречен на книгите... Винаги сам... - казах безпомощно аз в онзи миг.

Измина повече от месец. Работата ми в университета се развиваше по старите тертипи. Колегите в службата не се интересуваха от мен. Чувствах се страшно самотен. Забраних си да мисля за  сините очи на онова изплашено създание, защото  тя принадлежеше на друг свят,  развратния свят на Мадам Кало, чийто публичен  дом канеше лъстиво минувачите на главната улица във Варшава. Винаги преминавах покрай него с едно нагнетяващо отвращение...

Звънът на камбанката на входната врата, ме стресна. На прага стоеше крехката девойка, още по-отслабнала, с подпухнали  и посинени  от бой страни.

- Здравей! Помниш ли ме? - с наведена глава питаше Сара. - Кажи, че искаш да остана, защото  в света на Мадам е студено... Кажи, че искаш, моля те... Останах без криле...

Прегърнах я без да казвам нищо.Думите бяха излишни в този миг... Сякаш със сърцето си я попитах "Къде беше толкова време?". А тя с виновни очи казваше:  "Летях без криле, без право да бъда себе си."

 Целунах  измръзналите и ръце. Не ми беше нужно нейното вчера,защото за обичащото ми сърце утре изглеждаше така далеч. Мълчанието помежду ни беше доверие, а очите красноречиво говореха. Усещах в себе си, че имам нещо свое, което трябваше да пазя като малко съкровище... Едно усещане, което бе по-силно от мен самия, едно позабравено чувство, стояло залостено дълги години в гърдите ми... Една  недадена обич...

- Искам да останеш! Нуждая се от теб сега, и утре, и  винаги... Защото, никоя птица не лети само с едно крило...

                            „Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
                                  Не ме оставяй сам с вечерта.
                                  Ни себе си, ни мене не залъгвай,
                                  че ще ни срещне някога света!"

 

Сякаш в себе си, Сара  и аз се обрекоха един на друг с кръвта, със сърцата и душите си.

 

***

На пода на стаята, сред разхвърляните дрехи, намерих майчината си сребърна звезда. Тя бе изпаднала от джоба  на  жилетката на Сара. В разцепените половинки на медальона  се четеше "Сърцето си има болката и края на веселието е тегота".

Болка като парлива течност запълзя по цялата ми вътрешност. Задушавах се, а я обичах...

- Хана-а-а-а. - успях да извикам, докато това име не заседна в гърлото ми като тежък камък.

Излязох и  не се завърнах повече. Приех своя път, смятайки го за правилен...

                                                                    

***

Хана се събуди от далечен изстрел... Кръвта от още един куршум  обагри стените на варшавските сгради... Смъртта ли бе наистина краят на пътя?

- Звездата не ни опази, майко. - каза Хана, усещайки, че се задушава, защото бе осъзнала, че най-великата болка  се ражда от любовта, която човек не може да има...

 

„Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"

Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат."

 

 

 

PS: Стихове от „Среща" и „Не си отивай" - Дамян Дамянов

Не знам дали някога ще прочетеш това, но искам да знаеш, че сърцето ми още те вика... Обичам те!

 

 

 

 

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !
  • Незнам, Стела , така съм го почувствала...
  • Но защо е толкова тъжно трябваше ли да свършва така? Не можеше ли да се намерят и да живеят заедно ...
  • Радвам се,че написаното ти е допаднало,Димо!
  • Разказът е реален и истински ..аз го усетих с душата си ...колко ли съдби са променени и майка от сина си разделена..
  • Благодаря,Калин!
  • Хареса ми! Поздравления!
  • Боли наистина Маги...Целта ми е била само да покажа една на практика неосъществена,но до болка искана любов...
    Един ден може да се запознаем Леа-Естер Прегръдка и на двете ви!
  • много трагично...много болка...натъжи ме твоят разказ...
    а така хубаво разказваш...
    прегръщам те, с много обич...мила Петя...
  • Ще се радвам някога да имам възможността да те познавам! Това е моят коментар..
  • Благодаря от сърце Криси!
  • Посланик на Доброто!!! Това си за мен, Петя! Браво!!!
  • Благодаря,Георги!Никой не трябва да губи своите крила...
  • Синеокото момиче загубило "крилата" си... ти не губи своите! Разказа ти е повече от добър! С нетърпение чакам следващия!
  • Избрах Холокостта като фон не толкова,за да пресъздам конкретно историческо събитие или да търся нечие признание...Опитах да запазя човешките изконни добродетели,нравствените категории, на фона на жестокостта,на фона на унищожаването на човешкия свят...Самовглъбяванията на Давид Фитерман са често повторяеми,затова са в множествено число.Не вярвам да няма човек,който да не е изпадал в едно такова състояние,търсещо себе си в заобикалящия го свят...Не ми пречи да застана зад мъж или жена,зад дете или старец,зад арменец,циганин,евреин,англичанин,зад християнин или мюсюлманин,зад просяк или цар...Така съм го почувствала....
  • Благодаря за добрия съвет да чета документалистика, ако търся достоверност! Винаги съм го правил! Понякога за да напиша един едничък ред, свързан дори и бегло с историята, съм прочитал десетки страници! Жалко е, когато иначе талантливи автори се крият зад определението „художествена измислица”, когато усетят, че нещо са объркали. Още повече, че когато става въпрос за холокоста, всяко художествено произведение добива статут на документалистика за човечеството! Или греша? И тогава всяка неточност е недопустима! Да, основното в разказа ти е холокоста и последствията за героите ти от него. Насилствената проституция, за която говориш е следствие, а не първопричина! Ако твърдиш обратното, нещо в което не искам да повярвам, значи преднамерено си избрала холокоста като фон, само защото продава?!... Не!...
    Разбира се, имаш право да водиш повествованието от името на героя ти мъж. Друг е въпросът, че е невъзможно да усетиш сама дали звучи правдоподобно. Все пак ти не си мъж, нали? Един мъж никога не би е изразил за себе си по този начин „...чух в ушите си, в едно от нощните си самовглъбявания....” Самовглъбявания? Художествена измислица? Хайде де! Да пишеш от името на героя ти мъж, не значи да го напишеш в трето лице и после механично да го трансформираш в първо лице! Целият абзац в началото просто мирише на такава трансформация. За това деликатно намекнах, но ти май не разбра...
    Нека да направя едно уточнение. Критиката, която ти видя в онези мои условни наклонения „бих повярвал”, целеше единствено да ти бъде от полза за в бъдеще, а не да те дискредитира. Не пиша коментари под слаби разкази. Тълкувай го както искаш! Лека вечер!

  • Всеки има свой начин да изрази нещо.Не искам да вярвате...Това не е документален разказ,ако искаш да повярваш прочети фактите от историята.Всеки автор използва доза художествена измислица...Проституция винаги е имало и ще има...Не всички,които стават проститутки са искали да са такива.Животът ги е принудил...А дълбоко в себе са запазили човешкото и стремеж към красивото...Авторът може да стои както зад мъжа герой,така и зад жената герой.Разказвам от името на мъж,защото мъж е главния ми герой.
  • Може би бих повярвал на разказа ти, ако действието се развиваше в Холандия, от където също са депортирани хиляди евреи. Все пак в Полша през 60-те комунистите едва ли биха оставили мадам Кало да... практикува на главната улица...
    Може би бих повярвал на разказа ти, ако Сара /Хана/ не беше казала "Аз съм поетеса... Ще ограбят поезията ми, ще прекършат крилата ми" и същевременно да твърди, че е израснала във вертеп, където колкото и всичко да е възможно, трудно се става поетеса... Звучи високопарно и изкуствено...
    Може би бих повярвал на разказа ти, ако разказът се водеше от името на героинята ти. На места просто си личи, че зад думите на Давид стои жена разказвач...
    Може би бих повярвал на разказа ти, ако героинята на финала не изрича онези думи към майка си. Една двадесетгодишна жена едва ли може да си спомни нечии думи от преди двадесетина години все пак...
    Замисълът е добър, началото е обещаващо, някои драматични моменти са майсторски написани, но защо ли не успях да ти повярвам?...
  • Към общо взето завладяващия сюжет с това момиче и обещаваща интересна драма, тези поетични добавки стоят някак като кръпки и не се вписват в останалия текст. Останах с впечатлението, че има и нещо недовършено
  • Всяко събитие,което малко или много накърнява човешкото е покъртително.Благодаря,Димитър!
  • Завладяващо,покъртително!
  • Прегръдка за милите ви думи!
  • Тази част е още по-силна от първата!Изключителен разказ!За пореден път
    се убеждавам в твоя талант!Поздравления, Петя!
  • Трагично!!!
  • Благодаря,Мариола..Дано!!!
  • Толкова красиво и покъртително пресъздаване не бях чела скоро...
    Възхищавам ти се, мило момиче, с обич...
    Дано прогледне човечеството,крайно належащо е вече...
  • Прегръщам ви и двамата!Жестокостта, за жалост ,измества от душите ни светлината...
  • Човешки жертви на жестока война! Създала си покъртителна картина! С обич!
  • Петя, с нетърпение очаквах втората част на разказа ти. Рисуваш майсторски следвоенната картина! Героите ти са действени. И внушаваш жестокостта и безсмислието на войната! Дано не я познаем никога! Поздрави !
Предложения
: ??:??