Никога през живота си не съм пушил. Винаги съм се водил природосъобразен и щадящ белите си дробове начин на живот. Като се вземе предвид, че никой от роднините ми не е имал рак на белите дробове, диагнозата ми така си и остана пълна загадка за мен.

От известно време кашлях и имах задух, но си мислех, че е от възрастта. Аз съм на седемдесет и пет и в добро здраве - е като се изключи ракът ми, разбира се. Отидох на профилактичен преглед при доктор Петров, моят личен лекар. След като ме преслуша и ме потупа по гърба ми каза, че трябва да ми се направи скенер. Когато се върнах, за да ми каже резултатите докторът със студено, безучастно лице, въпреки усилията му да изглежда съчувствен, или на мен така ми се струваше, ми каза, е имам терминален рак на белите дробове. За доказателство ми размаха рентгеновата снимка и ми показа някакви бели петна и каза, че това е ракът.

- Колко ми остава докторе? – попитах го направо.

- Не много, дядо Иване. Може би два месеца. На този етап мисля, че няма смисъл от химиотерапия - каза докторът и се почеса с химикалката по главата. - Мисля, че е добре да се подготвиш. Направи си завещание, вземи си сбогом с близките... сам знаеш.

- Всъщност нямам никакви близки – казах – никога не съм бил женен и единствените роднини, които имам са далечни братовчеди, на които не им е до мен. Пък и не притежавам кой знае какво, за да пиша завещания.

Докторът се замисли пак:

- Ами тогава прекарай последните дни от живота си щастливо. Отиди на почивка – каза той и сви рамене.

- Добре докторе. Мерси за съвета – рекох аз и излязах от кабинета му.

В началото много не ми пукаше. Помислих си за почивка, но никъде не ми се ходеше, пък и нямах пари – пенсията ми е малка. Прекарвах си ден след ден така, както и дотогава. След една седмица обаче ми стана кофти. Дори на моята възраст е тежко като си помисли човек, че ще умира. Но какво да се прави. Ща не ща, стрелките на часовника се въртят, времето минава, ракът напредва и смъртта наближава. След около месец и половина, започна да ми става зле. Задъхвах се повече отколкото дотогава, започна да ме боли тялото. В крайна сметка ме приеха в болницата. Имахме негласното джентълменско споразумение с болничната администрация да умра до две седмици, тъй като само бях в тежест. Да, но така и не умирах. Не ми стана по-добре та да ме изпишат, но и не пуквах. Докторите леко започнаха да се мръщят като минаваха на визитация и откриваха, че все още шавам.

Отначало времето, прекарано в болницата, беше самотно. Общо взето никой не искаше да се сприятелява със старец на смъртно легло – мъчно им става на хората, за какво им е да се разстройват само? Моят съквартирант по стая беше някакъв човек, който дишаше през машина, дори не знаех дали е в съзнание или не. Само куцуках по коридора и гледах към вратата в края му, която водеше навън, към големият прекрасен свят, ама знаех, че няма да изляза жив през нея. Всъщност преувеличавам – ако бях пожелал, щях да ме избутат с инвалидна количка навън, но не исках да се дразня, като видех широкия красив свят отвън, без да мога да напусна болницата.

Все пак във вторта седмица на престоя ми в болницата се сприятелих с бай Борис, един пациент в съседната стая. Той беше малко по-възрастен от мен. И той като мен нямаше близки – бил женен, но бездетен и жена му починала преди години. Бяха го приели заради инфаркт и чакаше трансплант, но какъв ти трансплант на тази възраст? И той чакаше да умре.

Аз се залежах постепенно, не можех да вървя повече, и той бавно-бавно крачеше от своята стая при мене като си тикаше банката с глюкоза и лекарствата. Сядаше на стола до мен и си говорихме с часове. За какво ли – ами за какво ли не: затова какъв ни е бил живота, за младостта, за миналите ни любови; всякакви спомени. Открих, че и той като мен играе шах и след като се наговорехме добре, всеки път разгръщахме шахматната дъска и играехме по няколко партии. Той беше малко по-добър от мен, но и аз печелех от време на време.

Така седмиците се изнизваха, и аз ни навън от болницата, ни... сами знаете.

Една вечер отделението беше притихнало. Бай Борис пак дойде, вървейки едва-едва и разгърна шахматната дъска пред мен. Започнахме да играем. Беше оспорвана партия. Много ми се искаше да победя. Бай Борис така се бе вглъбил – и той искаше да спечели. По едно време откъснах очи от шахматната дъска пред мен. Лицето на бай Борис беше съсредоточено и мрачно. Отвън някой беше изключил лампите в коридора. Стаята беше притъмняла. Сенки бягаха по стените, човека-машина на леглото до мен само пиукаше, вдишаше и издишаше равномерно, а в ъгъла зад него все едно седеше някаква фигура. Бай Борис проследи очите ми и потръпна. Извърна поглед и пак се загледа в шахматната дъска. Продължихме с шаха. Никога през живота си не съм играл по-добре. Не знам защо си бях въобразил че ако загубя тази игра и край с мен. Явно и бай Борис така си мислеше, но колкото и да се мъчеше не можеше да спечели. Накрая след дълга размяна останахме с по наколо фигури. Освен царят аз имах царица, а бай Борис - царица и топ. Явно той щеше да спечели. Целият изпотен, от края на окото си гледах как фигурата се надига в ъгъла. Изведнъж погледнах дъската. Бай Борис като на тепсия си беше преместил царицата зад царя. Ако му дадях шах на следващия ход щях да я взема. Но изведнъж ми стана кофти. Как да го бия точно в тази партия? Нали ми беше приятел? Наместо да му дам шах преместих си царицата така, че да му застраша топа. Тогава той си премести царицата до моята, аз му я взех, а той взе моята със своя топ, а аз топа с царя. Останахме с по един цар. Бяхме наравно. Погледнах го. Той се беше вторачил в мен и се усмихваше.

- Пат – каза бай Борис.

- И на мен така ми се вижда – рекох и поех протегнатата му към мен ръка. Тогава ми хрумна, че бай Борис, нарочно си беше преместил царицата, за да му я взема. Погледнах към фигурата в ъгъла, но тя беше изчезнала.

Изведнъж в отделението стана много светло. Лампите отгоре направо ме заслепяваха, а навън в коридора беше като ден. Изведнъж почувствах прилив на сили. Тялото ми, което беше приковано на легло толкова дни под собствената си тежест олекна. Изправих се в леглото. Бай Борис ми помогна да стана на крака. Двамата излязохме в коридора, куцукайки. Нямаше жива душа, но в дъното видях, че вратата за навън е отворена и през нея нахлуваше светлина. Двамата с бай Борис се спогледахме и тръгнахме натам, нестабилни на краката си, отвикнали от ходене, но подпирайки се един-другиму. Рамо до рамо минахме покрай стаите на другите пациенти. Врата изглеждаше, като че ли е на километър от нас, стаите на пациентите се редяха една след друга, но заедно, подкрепяйки се един друг продължавахме да вървим напред. Най-накрая стигнахме до вратата. Бай Борис ме погледна и каза:

- Да минаваме ли?

- Минаваме!

- Но няма връшане назад.

Погледнах назад към болничното отделение, със стерилните бели стени. Свих рамене.

Минахме през вратата рамо до рамо.