Четвърта глава

Старшината - така го наричаха всички. Местният полицай, който често даваше дежурства на гарата. Беше около петдесетгодишен среден на ръст мъж с късо подстригана побеляла коса и гладко избръснато лице, което рядко изразяваше някакви емоции сякаш беше изсечено от гранит. Излъчваше строгост и внушаваше доверие, респектираше. Познаваха го като учтив и справедлив човек, който говореше само тогава, когато се налага, избягвайки да празнодумства.

Униформата му винаги беше безупречно чиста и създаваше впечатление, че само преди час е била свалена от простора, старателно изгладена и едва тогава облечена. Обувките му бяха винаги лъснати и добре поддържани.

Това беше едно от нещата, които впечатляваха всички, имащи вземане-даване със Старшината, защото той беше ерген и живееше сам - лишен от грижите на женска ръка. Въпреки това се беше научил да обръща внимание на външния си вид и явно държеше на това.

Поддържаше се в добра форма с ежедневен крос и физически упражнения. Не допускаше грешката на много свои колеги, които с годините се отпускаха и коремът им започваше  да върви пред тях като селски глашатай, който съобщава важни новини.

Зад тази фасада обаче се спотайваше една романтична и лесно ранима натура, срамежлива и деликатна, която умело се прикриваше зад строгия проницателен поглед и леко свъсените вежди. Когато почиваше вкъщи, често слушаше вечните рок балади и харесваше филмите на Хю Грант. Беше гледал „Нотингхил“ повече от десет пъти.

Никой не се учудваше от факта, че Старшината беше стар ерген. Отдаваха го на характера му и работата му. Човешката самота е странно изобретателна и винаги си намира най-различни оправдания за пред хората - само и само те да я оставят намира и да спрат да ѝ търсят сметка.

Причината обаче беше друга и беше погребана от него самия на дъното на миналото му - там, където той остави всичко зад гърба си преди повече от двадесет и пет години. В онзи малък тъжен град на другия край на републиката. Там срещна Лили. Обикна я. Тя него също. Беше първата му любов. Беше първата ѝ любов. И двамата имаха чувството, че стъпват по облаците, а слънцето приятелски им се усмихва, галейки ги с лъчите си. Бяха изпълнени с вяра, оптимизъм и жажда за живот, който нямаха търпение да споделят.

Разхождаха се с Лили в свободното си време, хванати за ръце, по брега на реката. Правеха планове, чертаеха линиите на бъдещето си, които много скоро се надяваха да слеят в една обща. Той обичаше да слуша гласа ѝ, да се любува на невинния ѝ заразителен смях и да я гледа право в черните топли очи, докато тя не се засрамеше от страстта и всеотдайността в погледа му, отмятайки нервно кичур от дългата си кестенява коса с думите:

- Ех, ама че си и ти...

Там я целуна за пръв път, там се врекоха във вечна любов един на друг, там издълбаха върху кората на един вековен чинар първите букви от малките си имена. Какво се случи после и той самият не разбра. Направи всичко, което трябваше и както трябваше. Поиска разрешение от родителите ѝ да се оженят, но вместо това, след няколко дни мъчително чакане, получи хладен отказ и едва прикрито неодобрение.

"Защо? Как така? По каква причина?" - всички тези въпроси останаха да висят във въздуха без отговор. Той си го обясняваше със своята бедност. Имаше само двете си ръце и занаята си, който беше получил в градския техникум по механотехника. Родителите му бяха обикновени работници пред пенсия в завода и още изплащаха едностайния си панелен апартамент. Нямаше кола, нито вила, нито спестявания. Не беше в състояние да осигури на Лили живота, който родителите ѝ искаха за нея. Болеше го, но не ги обвиняваше. А след години дори ги разбираше. Ако той беше на тяхно място, със сигурност би искал най-доброто за детето си. Дори това да струваше една удушена с голи ръце любов.

По-късно научи, че след като са ги разделили, родителите ѝ почти насила са принудили Лили да се омъжи за някакъв дребен банков чиновник, от когото тя роди две деца, но бракът им така и не продължи дълго. Разделиха се и тя остана самотна майка.

Всичко това сломи Старшината, прекърши душата му на две, накара го да се затвори дълбоко в себе си и той заживя ден за ден. Напусна родния си град и се отправи колкото може по-далече от него, за да се опита да започне на чисто. Искаше да забрави, да избяга, да се скрие от всичко и всички. Но болката и самотата му не го напуснаха. Без да иска той ги взе със себе си и постепенно се научи да живее с тях. Те също свикнаха с него и се чувстваха уютно в малкия му празен свят, където имаше много свободно място за тях.

Установи се тук. Стана полицай и подреди по някакъв начин монотонно си ежедневие. Спечели уважението на колегите си, които търсеха компанията му. Искаха мнението му по различни въпроси. В началото дори правеха опити да го запознават със самотни жени, но той така и не откликна. Беше заключил сърцето си. А както е известно, човешкото сърце се отключва само и единствено отвътре. Всички останали усилия от погрешната страна са обречени на неуспех.

Един ден обаче, по време на поредното си дежурство на гарата, Старшината я забеляза. Тя седеше на касата и продаваше билети. Привлече го начинът, по който се усмихваше и свенливият ѝ смях, който много му напомняше за Лили. Намери начин и се запозна с нея една вечер, когато тя пушеше след работа в павилиона на Колев. Разбра, че се казва Зоя. После го информираха, че е разведена и има дъщеря, която скоро щеше да бъде абитуриентка. Зоя правеше планове за нея и се надяваше да избере правилната специалност, с която да кандидатства в университета и да подреди живота си по-добре от нея самата. После обаче нещо се случи. Тя спря да говори за дъщеря си и за бъдещето ѝ. Изглеждаше все по-замислена и вглъбена в себе си. Нещо ѝ тежеше и тя неумело се опитваше да го скрие. Майчинският ѝ инстинкт беше на поста си и я държеше постоянно нащрек.

Дежурствата им съвпадаха и те започнаха да се виждат по-често. Разговаряха за най-различни неща  все по-дълго и понякога откровено, но без да пресичат тънката червена линия на благоприличието.

Старшината обаче се улавяше, че все по-често мисли за Зоя и дори си повтаря на ум името ѝ. Забеляза, че му е приятно да слуша гласа ѝ по високоговорителите в чакалнята и скришом да я гледа как съсредоточено работи пред компютъра с поредния пътник, бързащ за някъде. Случи се така, че един ден, когато възрастна дама, която току-що беше слязла на перона, го питаше как да стигне до центъра на града, Зоя тъкмо четеше по микрофона разписанието на пристигащите и заминаващи влакове.

- Мадам, извинете за момент! - прекъсна той възрастната жена, която с учудване го погледна изпод голямата си лятна шапка как слуша женският глас по високоговорителите.

- Такааа, - каза разсеяно Старшината, след като Зоя свърши с четенето. - Значи, излизате на спирката и чакате автобуса. Няма значение кой номер. Всички първо минават през центъра на града. Приятен ден!

Възрастната дама благодари, поклати с недоумение глава и пое по пътя си.

Старшината усещаше как с всеки изминал ден все по-често едно познато чувство, което сам си беше забранил да изпитва много дълги години, тропаше нахално по вратата на неговата неувереност. Отначало се съпротивляваше с всички сили срещу него. Опитваше се да го прогони от себе си, да го махне, колкото се може по-далече. Страхуваше се, че то ще му донесе отново само и единствено страдание. Спомените му се връщаха като бумеранг и го връхлитаха с унищожителната си настоятелност и убийствена точност.

„Недей! – чуваше той гласа на раненото си мъжко самочувствие. – Така ти е добре. Ще си изпатиш отново. Ще страдаш пак. Това ли искаш?“

Но въпреки всичко Чувството оцеля по някакъв странен начин. Намери си място в душата му. Окопа се там, пусна корени и незнайно как оцеля. След няколко месеца той вече беше сигурен, че я обича. Не можеше да си обясни защо точно нея и защо точно сега, но това вече нямаше значение. Спомни си за учителя си по литература в механотехникума, който веднъж им каза, че "любовта има нужда от шансове". След дълги години Старшината вече беше осъзнал това и щеше да го направи отново - да ѝ даде шанс, може би за последен път. Започна да мисли как да предложи на Зоя да излязат само двамата. Всички поводи, които измисляше обаче му се струваха прекалено плоски и глупави. Искаше му се да е нещо естествено и непринудено, за да не изпада в неудобно положение и да не кара нея да се чувства неловко. Всъщност, той все още събираше смелост. Засилваше се, за да скочи и с ръка да се опита да докосне щастието.

"Може ли човек да е щастлив - питаше се той - след като толкова дълго не е вярвал в щастието? Може би не го заслужавам? Може би е прекалено късно за нещо такова? Може би чаках твърде дълго? Боже! Та аз съм почти на 50... Ами ако тя ми откаже? Как ще се гледаме после? Ще потъна в земята от срам."

Всички, които го познаваха на гарата, вече се досещаха за чувствата му към Зоя. Колев дори веднъж се опита да го окуражи:

- Старшина, какво чакаш? Направи го. Тя е страхотен човек.

Вместо отговор обаче полицаят само махна срамежливо с ръка. Наближаваше обаче рожденият му ден и той реши, че това е достатъчно основателна причина, за да я покани да излязат. Сутринта му се струваше прекалено топла и дори задушна. Потеше се от жегата, но ръцете му бяха ледено студени от напрежение. Вълнуваше се от това, за което събираше смелост да направи. После си каза: „Абе ти да не си някой ученик! Я се стегни! Няма да те ухапе!“.

Забеляза, че Зоя седи сама на кръглата пластмасова маса в павилиона на Колев, който точно в този момент преглеждаше вестниците на сергията на кака Ленче отсреща. Пристегна нервно колана си и се отправи натам.

- Здравей, Зоя! – каза Старшината, изправяйки се пред нея. – Искам да поговорим. Имаш ли минута?