Цигарка Табакова беше обикновено момиче, с обикновени проблеми.

   Живееше в малък двустаен апартамент заедно с нейния съквартирант Здравко. Работеше и учеше, но както винаги при съчетанието на тези две неща се изискваше огромно количество нерви, които тя успокояваше (или поне си мислеше, че успокоява)  с пушенето. Всъщност на нея не й пукаше особено дали в действителност те й помагаха. Важното е, че даваха резултат. Макар съквартирантът й да бе напълно  против, тя пушеше като комин пред тежка зима (и то целогодишно). Сякаш в душата й бе зима и това бе единственият начин да я сгрее.

   Но това, разбира се, не беше единствената причина, поради която се караха със Здравко. Бяха си обещали, че ще се редуват в изхвърлянето на боклука и почистването на стаите. Да, ама това важеше само до втората, третата седмица... После Цигарка все забравяше да го изхвърли и тържествено заявяваше, че ще го направи утре. А това утре ставаше вдругиден. И така боклукът все си седеше.

....

 - Няма ли да ги спреш вече? - в една от почивките нейната приятелка и състудентка Съвест Трепкова я попита загрижено.

  Г-ца Табакова си дръпна още веднъж преди да отговори.

- Да... ще ги спра - както винаги казваше тя.

- Да... ама кога?!

- Не знам още. Не сега.

   И така и си оставяха нещата до следващия път, когато Съвест я попиташе.

   Да, тя наистина ги беше спряла преди 3 месеца. Издържа цял ден (може би, защото родителите й бяха на гости). Този ден беше хубав. Но после пак се изнерви и щом почна пак да се задушава в гърлото, не издържа, отиде, взе си една кутия от най-близката будка, разопакова нервно опаковката, извади бързо тънката прелъстителка, доближи запалката до нея и си дръпна блажено...

...

   Бързаше. Минаваше 10, а тя трябваше да е там в 8.

- Защо, по-дяволите, точно днес трябваше да се успя! - си говореше тя полугласно, докато едва ли не помиташе половината хора на тротоара.

 Задъхваше се силно, белите й дробове се затрудняваха. Изведнъж едно голямо препятствие се появи на пътя й, по-точно една доста едричка  жена, която и идея си нямаше за преминаващите хора, обсебена от своя сладолед с ванилия. Тя заемаше голямо пространство и бе трудна за заобикаляне, а поради набраната инерция, г-ца Табакова трудно можеше да спре. Направи само един рязък завой наляво, но неочаквано и непредвидено се сблъска с някой. Скоростта й беше толкова голяма, че и двамата се строполиха на земята.

   В първия миг и двамата не можеха да отреагират какво е станало.

   Тя първа се опомни и се почувства супер глупава.

 - Много съжалявам! Не ви видях... - започна да пелтечи тя, но щом вдигна глава думите й замръзнаха на устните...

- Няма нищо - каза младежът, който бе играл ролята на дюшек в последните няколко секунди.

   Той беше чаровник, със светли бисерни очи, които я гледаха с изненада и любопитство едновременно. Тя забеляза в тях една особена искра, която сякаш се сливаше с лъчите наоколо.

   Момчето й подаде ръка, за да се изправи и тогава чак тя забеляза всъщност колко висок бе той. Да, вярно бе, че тя беше малко нисичка и слаба, но той бе наистина висок.

- Аз съм Ангел Добромиров.

- Ъъъ... ок - смъмри само тя и започна да събира разпилените листове по тротоара.

   Бледото й лице поруменя изведнъж.

...

  Бяха у тях. Тогава тя забеляза астматичните пристъпи на Ангел.

Започнаха да зачестяват, откакто бяха тръгнали заедно преди 3 месеца. Това я тревожеше. Също и факта, че трябваше да си намери нов съквартирант, защото Здравко се изнесе миналата седмица.

...

   Ангел не беше добре. Тя забелязваше, че онези светлини в очите му гаснеха и усещаше как щом запали поредната цигара, той започваше да кашля все по-силно. А дори тези малки успокоителни вече не й носеха полза.

   Не действаха.

   Дори й разваляха вкуса.

   Нямаха смисъл вече, защото цялото й същество копнееше за друго успокоително - неговата усмивка.

...

   Цигарка Табакова наистина спря да пуши, защото на пътя й се изпречи един Ангел...