Когато влязох при децата, се учудих на тяхната буйност. Опитах се в началото нещо да кажа. По-скоро излезе нещо като хриптене, но се овладях и се представих  на няколко деца, които ме гледаха така, сякаш можеше да им се случи нещо лошо. Направих пауза и в едно мнимо затишие ги попитах дали знаят  какво означава предмета им, но те крещяха като обезумели и кръстосваха на бегом класната стая. Предавах им религия, предмет, който бе сравнително нов в нашето образование. Отново направих опит да ги заинтригувам като им казах, че знам, че са учили този предмет  във втори и трети клас, но дали  знаят  какво означава думата “религия”. Така и  не получих отговор.    

         Децата изобщо не се интересуваха от нищо подобно. За да ми покажат, че все пак знаят нещо, на въпроси като”Кой е Нашият Господ” и “Коя е Неговата Майка”, те крещяха хором и след това започваха отново закачките си, които всъщност не можеха да се определят като невинни.

         А те поотделно приличаха на ангелчета, но заедно побесняваха. Патрисия, Диего, Исус, Дейвид и Стивън бяха най-немирните. Само че ако кажеш на някое дете, че е немирно, което ”яде”и гледа  всяка вечер побоища вкьщи, сякаш гледа “Аз съм сънчо” е ужасно неправдиво. Използвах именно тази дума неправдиво, защото истината бе много невалидна за мястото, където работех. Тук лъжата бе повече на почит всред учениците, но да не ги обиждаме, защото все пак са деца, по-скоро измислицата.

         А истината е нужна за всеки един от нас без значение дали е с главна буква или не, както хляба и Словото, но уви. Часът напредваше, а децата се биеха. Онези, които изброих правеха шоу на седящите. Патрисия и Диего почнаха да се псуват, а после се сбиха. Григор подсвиркваше от кеф като рефер и трябваше да се намеся. Разтървах ги. Патрисия беше с разбит нос, а Диего продължаваше да я псува, нахъсвайки се от заплахите и, че ще дойде баща й да го спука от бой. Аз ги държах на разстояние, но щом пуснах едното, те пак се вкопчиха. Тогава се ядосах и се разкрещях така че въведох ред за пет секунди.

         Всички се опитаха да седнат или да замълчат. Едно момиче на име Вероника ми каза, че съм бил много добър с тях и трябвало да взема пръчката. Аз крещях в ужасната глъчка, че това, което преподавам не може да се преподава с пръчка, но не ме чуваха и се отказах.

         Някои от децата наистина искаха да научат нещо, но щом започвах да обяснявам встъпителните думи към урока им, те си намираха друго занимание свързано със закачките. Тогава поглеждах през прозореца и отвън виждах белите червеи по разлагащия се труп на някакво куче. Не исках да се “връщам” в час, но нямах избор. Патрисия влезе в стаята с горе-долу промит нос от здравната служба. Почти веднага след нея се появиха една госпожа и момчето-охрана, което стоеше на входа, на училището.

         - Гооооо-спожо,  в час не можете да влизате б-б-б-ез разрешение на директора - каза момчето –охрана, което леко заекваше, когато се притесни.

         - Я си ... майката - бе отговорът.

Аз попитах какъв е проблемът, но бях подминат с някакво яростно изражение.

         - Ееей, че те смажем от бой, бе ееей… - крещеше госпожата на едно момче, което се казваше Елисей. Аз и охраната я предупредихме да напусне, но тя продължаваше да води някакъв бесен “монолог” с момчето, което започна да трепери като последното есенно листо на някоя млада фиданка. Проблемът не бе само в това, тя го зашлеви  и ние я хванахме под мишниците, за да я изхвърлим от училището. Доколкото разбрахме Елисей заплашвал преди време в голямото междучасие близначките, които и бяха дъщери. Той заплака, съучениците му започнаха да го успокояват, но доста изкуствено /защото никой не ги беше учил на състрадание/, та използвах момента да ги поусмиря, за да си седнат по местата. Отново настъпи лек отлив от изригването на вулканичната лава, която представляваха тези деца. Споровете около това кой, кого бил, се задълбочиха и класната стая придоби “нормалния “си вид - нещо средно между агитка на футболен отбор и глъчка на изпускащи самолета туристи.

         За мое учудване изведнъж на врата "цъфнаха" класната им и заместник-директорката. Виждайки “малката” вакханалия, жените изобщо не се по церемониха, а взеха една показалка и някаква линия. Макар и дребничка жена,  заместничката така изкрещя нещо като изречение или сбор от думи, че чак на мен ми смръзна кръвчицата:

- Не ви ли е срам бре ееей, трима учители сме тук...!?- и заудряха с всички сили по бюрото. Децата улисани най-сетне разбраха за какво става въпрос и сякаш ужилени с някаква магическа пръчка седнаха по местата си. Фалцетът на жените, които сякаш играеха някакви истерични роли, в театър на ужасите, се набиваше в главата  и преминаваше през всяка една фибра на тялото. Най-често се повтаряха въпросите “Как може?” и “Ние звероукротители ли сме?”Децата седяха като агънца, които са подушили, че пред кошарата им има вълк, а аз бях заел  съпричастна позиция със строго изражение. Може би се чувстваха потиснати или нямаха къде да изразходват скритата агресия в тях, не знам..., но подобни взаимоотношения между учител и ученик явно ми предстояха. После започнах да си мисля,че ще се науча да бъда такъв какъвто не съм, което едва ли е много лесно, но бях прекалено нов в това училище, за да можех да предвиждам бъдещето.

Звънецът би. След още малко конско жените напуснаха стаята. Аз казах  “довиждане” и получих хоров отговор за мое учудване. Едно момиченце ми каза на излизане:

- Господине, вие сте по-добър от предишната госпожа! Аз не можах да отреагирам и само вдигнах рамене.