Биха ме!
И ме би не кой да е… а жена!
И ме би не с какво да е… а с метла!
И не каква да е… а с дълга дръжка!
Та тогава…
Бяхме приятели с едно старче и бабчето му…
Той е и доктор, и професор, и учи хлапетата…
Та един ден ми се обажда и ми вика утре никъде да не ходя, а към девет сутринта да мина да ги взема…
Ще ходим някъде си на гости…
Как да му откажеш? И приятел! И не е добре с крака, та не може да си кара колата…
Там съм, пред тях съм и сме в колата, и се понесохме…
А наляво, а на дясно, а напред, та в едно село, накрая на полето, в началото на планината….
И спираме пред един двор!
Не двор! Ако има рай, той е тук!
Леко стръмен, леко се надига от улицата …
И в дъното, на най- високото… къща!
Не къща!
Приказка!
От време оно и разказана от хора, де са разбирали и от хубост, и красота…
Два ката и на втория… чардак и то голям…
Посреща ни и ни поведе стопанката…
Прилича на къщата - и по възраст, и по хубост!
И ни заведе, и приседнахме на масата на чардака…
И се разприказваха, та разбрах що сме на гости…
Внучката на бабата учи при дядото…
И наскоро ще има и изпит при него…
И доде си помислих нещичко…
Друго било!
Момичето се разболяло и дядото го изправил на крачка…
И то, милото, рипкаше като сърничка из двора, из къщата, по чардака и носеше и чашки, и канички, и мезенца, и…
И си бъбрим, и си попийваме, и си замезваме…
Но… сърнето разчисти маста!
И бабата хвърли на нея тесте карти!
Да сме поиграели, доде дойде време за обяд…
А отвън, оттам, до оградата, се носят едни миризми…
Пещ- голяма, зидана, замазана, прегряла…
И там се пече… агънце!
Не, не са миризми…
От там се носи изкушение…
Ама има време…
Хубавите работи не стават бързо...
Та хвърлихме картите…
И стана тя каквато стана!
Видя ли карти, забравям и къде съм, и кой съм…
Краста!
И така играех, че никога никой и ръка от мен не взе …
Ядосваха се, обвиняваха ме и се оправдаваха…
Че на който му не върви в любовта…
Му вървяло на карти!
И май бяха прави…
Че то при мен не само любов не се беше завъртяла, ами и жена не беше ме погледнала…
Смацан, нескопосан, кльощав…
Едно джезве с кости…
Ама не им прощавах!
И как да им простя, като и аса, и валета, и попета, и девятки, и момета… все при мен!
И не идват по едно, а на тайфа, по четири!
Как да не биеш!
И се заредиха игра след игра, и се занареждаха в ръцете ми, и все по четири - и аса, и валета, и попета, и момета…
И бабата ни в една игра и една ръка не хвана…
Но какво хвана разбрах, кога го заблъска в главата ми…
Метла с дълга дръжка!
И ме погна из чардака, и ме гони до улицата…
И не спираше, и да върти метлата, и да се кара…
„Да я бия - нея, дето никой и ръка от нея не е вземал, да ме черпи и гощава, и да я бия…!”
Дядото с бабчето си стоят на чардака и гледат, и се чудят що да сторят, що да правят…
И аз стоя, но пред оградата и аз се чудя що да правя…
Ни натам, ни насам,…
Ни да изчезна, ни да остана!
Не мога да ги оставя, няма как да се прибират…
И зачаках…
А там, в двора, като свалиха капака на пещта, като извадиха онова в него, като се понесоха едни изкушения…
Чак ми прилоша…
И се облизвам, и преглъщам…
А на чардака си похапват, си попийват и си бъбрят…
Какво си бъбреха не знам, ама по едно време, сърнето приприпка, хвана ме под ръчичка и ме поведе…
Та и аз похапнах, но и се оглеждах…
И го ударих и на размисъл…
Сетих се за един комшия отпреди време…
Крастав беше на табла!
И ме прехващаше да играем…
И пердашехме, кажи-речи, всяка вечер…
Ако не при него… при мен…
И винаги той губи!
И никога не се ядосва.
Но винаги ме поучава:
- Не може! Не е редно! Да си на гости на приятел, да те посрещне, да те почерпи, да те уважи и да... го биеш на табла! Не може!
Това го вика, кога е у дома…
Като сме горе, при него, и пак падне…
- Не може да ти дойде човек на гости, да те уважи, да те зачете и да го биеш на табла. Не може! Не е редно!
Е, това е философия!
Смеех се …
Та пердашихме табла след табла, вечер след вечер, ама никога не проумях тая мисъл…
Но всичко е до време…
И то дойде!
И тогава я разбрах!
Тогава, като пазех ту глава, ту гръб, разбрах думите му…
А картите ги зарязах …
Ама не съм сигурен защо…
Дали че вече не ми вървяха…
Дали че в друго ми потръгна..
Дали че в нещо се спънах…
Дали че нещо в мен се спъна…
Ама не вървят!
Падат ми се само седмаци и осмаци…
Ни валета, ни дори момета…
И как ще ми паднат…
Като лудуват у дома, из стаите…
И чакат…
Да се прибера…
И да заиграем …
© Иван Стефанов Всички права запазени