Изненадата
„Колко е прекрасно утрото и денят“ - помили си тя и стомахът ù се сви на топка при спомена за него. Тя отпи от голямата, синя чаша, пълна до горе с кафе и в тялото ù се разля топлина от спомена за топлите му, плътни устни и кафето. Утрото обещаваше поредния горещ августовски ден от отлитащата неусетно отпуска. Само след месец трябваше да се върне към задълженията си на преподавател в университета. В съзнанието ù премина като мълния мисълта да стане от този стол, да остави чашата с кафе, да облече първото, което види в гардероба си, да обуе някакви обувки, да хване автобуса, да стигне до дома му, да позвъни на вратата му, да го прегърне, да му каже колко много означава той за нея, без телефонни обаждания и предупреждения, изненадващо и романтично...
Тя постави чашата с недопитото кафе в мивката, отиде в спалнята, сгъна одеялото и оправи възглавницата на огромното си легло, отвори големия чамов гардероб, пълен до горе с неподредени дрехи, грабна черно бюстие, сложи си любимите сини дънки, обу високите си сандали, заключи входната врата, пусна ключа в чантата си и тръгна към спирката. Не спираше да се усмихва, мислеше си как ще се изненада той, репетираше в ума си какво ще му каже, какво ще ù отвърне. Не усети кога стигна до спирката. Не, тя не вървеше, тя се рееше по улиците на града и хората се обръщаха, чудейки се „тая пък защо се хили“, други направо бяха решили, че е мръднала от жегата. Автобус номер 8 пристигна на спирката. Тя се качи. Продупчи билета си. Седна на единична седалка, обратно на посоката на движение. Обичаше да се вози така. Някаква глупава песничка се въртеше в главата ù, а желанието да пристигне по-бързо при него сякаш караше шофьора да натиска газта и да кара по-бързо. От задните седалки се чуваха неодобрителни коментари на пътниците. Нейната спирка дойде. Тя слезе. Тръгна към блока, в който живееше той. Качи се на асансьора и натисна осмото копче. Извади огледалце от чантата си, постави червило и застана пред вратата. Позвъни. Нищо. Позвъни пак. И пак. Никой не отваряше. Готова да си тръгне, натисна дръжката на вратата инстинктивно и, за нейна изненада, вратата се отвори. Беше забравил да заключи. Навсякъде ухаеше на него. Ризата, с която беше онази вечер, бе небрежно хвърлена на леглото. Взе я в ръцете си и я помириса. Отиде до библиотеката. Разгледа книгите му и си помисли, че трябва да прочете част от тях. Приближи се до стелажа с дискове, взе албума на Дийп Пърпъл "Бърн" и го пусна в уредбата. Любимата му група. Любимият албум.
Усмихна се. Беше толкова хубаво и уютно в дома му. Да приготви вечеря? Да го изчака? Да му се обади по мобилния, да не му казва нищо... Всичко това мина през ума ù, но се загледа в квадратното, жълто листче, което лежеше върху клавиатурата на компютъра му. На него пишеше „ Обади ми се довечера. Обичам те!. :))))“
Тя се вцепени. Запали цигара. Седна бавно на леглото му и тихо заплака. Не беше нейният почерк.
© Анин Всички права запазени