По дяволите този конкурс! Трябваше да участвам в него. Ето, хората написаха прекрасни разкази, а аз нищо. Кога съм писала за таласъми и вампири. Че те не съществуват. Аз съм сериозен човек, реалист, здраво стъпил на земята. Не, няма да участвам! Голяма работа, ще минат и без мене. Я чакай да си налея още малко винце и ще си лягам. Няма да се терзая повече…
Не помня кога съм си легнала, но ясно виждам как вратата на стаята ми се отваря безшумно, колкото да мине човек през нея. Няма никой, може да е от течението и се обръщам на другата страна. Чувам токчета зад гърба ми. Е, не! Пак се обръщам и виждам млада жена, облечена в старомоден сив габардинен костюм, застанала до леглото ми. Сакото ù е вталено с четири копчета отпред, а полата е разкроена и стига до глезените. Носи черни обувки с нисък корков ток. Жената има дълги златисти коси, разпилени по раменете, а очите ù са сини, излъчващи благородство и топлина.
- Коя си ти? – питам с надебелял език. Непознатата се усмихва и присяда до мене. Инстинктивно се отдръпвам назад и си вдигам възглавницата, за да я виждам по-добре.
- Не се страхувай от мен, Ивон! Дошла съм, за да ти помогна за конкурса. Аз съм таласъмката Бяла и искам да ти разкажа моята история.
Бяла?! Какво странно име и таласъмка отгоре. Господи, май винцето доста ми дойде. Ин вино вампирус!
- Какви ще ми ги разказваш, Бяла? Не вярвам нито във вампири, нито в таласъми. Не се страхувам от теб, а би трябвало да умирам от ужас.
Бяла погалва кротко ръката ми и се усмихва майчински. Каква топла и мека ръка има. Само на мама ръцете бяха такива, но тя си беше отишла и никой на този свят не можеше да прилича на нея. И все пак тези сини очи. На мама очите бяха такива. Когато беше щастлива, блестяха и ставаха яркосини, а когато беше тъжна, посивяваха. Има нещо в тази жена, но не е мама.
- Родена съм в началото на миналия век, Ивон - започна с тих и равен глас Бяла. - Имах цялото щастие на света – хубав и работлив мъж, Стойко се казваше, а аз бях кръстена Яна, но бях много бяла и всички ми викаха още от малка Бяла. Имахме си нова къща – две стаи довършени, една върху друга. Стойко я беше построил. Аз пък му родих три момиченца едно след друго. Труден беше животът тогава, но ние бяхме млади, обичахме се и нищо не ни тежеше. Когато най-малкото ми дете беше на пет годинки, се разболях. Коремът ми се поду. Беше люта зима, преди Коледа. Стойко впрегна каруцата и ме закара завита в дебело одеало до града. В болницата докторите казаха, че съм имала воднянка. Не можаха да ме спасят. Помолих Стойко да доведе децата, да се сбогувам с тях. Беше ми мъчно кой ще се грижи за тях, но така и не ги видях. После решиха, че съм умряла, но аз продължих да виждам и чувам всичко. Стойко пак дойде и ме отведе с каруцата. Сам. Заровиха ме набързо, облечена в единствения ми костюм и обувките, които ми ги направи един обущар по поръчка. Много си ги харесвах тези обувки, но на село къде да ходиш с тях. Работа колкото щеш. Пазех си ги в скрина с мисълта, че един ден като се заженят децата с тях ще тропам на хорото. Но не било писано да стане така.
Нямаше и четиридесет дни, когато моят Стойко доведе вкъщи друга жена - вдовица с две момиченца на възраст колкото моите. После си преродиха още две. Седем дъщери отгледаха. Благодаря на Господ, че тази жена излезе свястна. Неграмотна беше, като моичкия, но с добро сърце като неговото, а и двамата държаха на учението на децата. Слушах моя Стойко как ги караше да четат от буквара. Те, най-мънинките, не знаеха буквите, но Стойко авторитетно отваряше книгата и започваше важно да срича: „Сиво магаре седи пред прозореца и яде камъни.“ Всички се блещят и надничат с малките си рошави главички, къде го пише това, а то няма такова нещо.
Такъв си беше моя Стойко, шегаджия и аргюнлия. По цял ден пасеше овцете. Хубаво си живееха, разбираха се, но аз прокъсканих – започнах да ревнувам. Беше ме яд, че някак бързо ме забравиха. Не можех да се примиря, че поне веднъж не се скараха за нещо, а когато ù откъсна от черешата, която аз лично бях посадила и ù даде да опита с думите: „Тези череши са сладки като теб, Демиро!“, тогава побеснях. Същата вечер разхвърлих цялата стая на горния етаж. И така всяка вечер. Та аз не бях хапнала една черешка от моето дърво, не се бях нарадвала на собствените си деца, на мъжа си, на къщата си, на двора. Защо тази чужда жена ще се радва на всичко това. На сутринта децата се качваха в горната стая и започваха да викат още от вратата: „Мамо, тате, стаята пак е разхвърляна.“ Всички говореха за мен. Хората минаваха покрай моята къща, прекръстваха се и тихичко си прошепваха – „ето я, духовата къща.“ Бях доволна, че отново ме споменават.
Нямахме поп в селото, но Стойко се принуди и доведе отнякъде един специално за мен. Дойде, пя човекът, ръси със светена вода и китка здравец навсякъде, заколиха кокошка за курбан, раздадоха. Още същата вечер обърнах пак цялата къща наопаки. И така докато ми омръзна. А и те вече бяха свикнали с мен. Виждах, че Демира се грижеше добре за децата. Не правеше разлика между моите и нейните. Переше ги всичките наред, чисти, спретнати, винаги нахранени, дори понякога се караше на нейните повече, отколкото на моите.
Най-много ми беше мъчно за малката ми Цветка. Тя е бяла като мене. Често оставаше тъжна. Понякога гледаше през прозореца с часове наред опряла малкото си носле в стъклото. Знаех, че мислеше за мен и се надяваше да ме види. Тогава се превръщах в патка с малки бели патенца и гордо преминавах през двора, ей така, да я развеселя. Цветка се ококорваше и започваше радостно да вика всички да дойдат и да ме видят. Но аз вече съм изчезнала.
Дъщерите ми пораснаха, станаха хубави моми за женене, всяка си имаше свой занаят – едната плетачка, другата бродирачка, а Цвети стана болногледачка в същата болница, в която бях починала. Имаха си своя живот, своите грижи и проблеми. Вече не ги безпокоях. Отдавна се бях примирила със съдбата си. Само едно нещо не ми даваше покой. Все още си нямах мраморна плоча на гроба. Все не стигаха парите за мен. Късно ми я сложиха. Тогава за последно се появих пред тях и те ме видяха – малка бяла вихрушка танцуваща от щастие. После завинаги изчезнах.
- Чакай малко! Тази история ми се струва позната. Бях я забравила, но ти ми я припомни. Мисля, че съм я чувала от…
Алармата на джиесема ми звънеше. Събудих се с ужасно главоболие, но първото нещо, което направих бе да седна и да напиша изповедта на нощната си гостенка. Благодаря ти, бяла таласъмке!
АРГЮНЛИЯ – Човек с широка душа, съпричастен, ларш
© Ивон Всички права запазени