Влакчето беше претъпкано. Мария се промуши между двама мъже и се хвана за хладното желязо на една от седалките. Трябваше да хване този влак, иначе щеше да закъснее за работа. Огледа се. Обичаше докато пътува да се вглежда в хората. Опитваше се да си представи какви са. Живееше от пет години в Мадрид и все още се изненадваше на цвтното общество в този град. Толкова различни нации и толкова разнообразни култури, традиции, събрани на едно място. Понякога се чудеше, как успяват да съжителстват.
Погледна момчето отдясно. Явно бе студент.  По това време на деня ренфето* бе пълно с младежи, отиващи на лекции. Очите му бяха затворени. Наслаждаваше се на това което слушаше с белите си слушалки. А може би просто дремеше!? Отляво дребен и мургав еквадорец стискаше малка раница. Приличаше на строителен работник. Поне на такъв го оприличи. По напуканите му ръце имаше сиви ивици, приличащи на  остатъци от цимент.
Влакчето ту се скриваше под земята, ту изскачаше на повърхността. Мария разкопча кафявото си палто. Въпреки, че навън беше студен мартенски ден, във вагона бе топло.
Погледна жената пред себе си. На около четиридесет години. Косата ѝ бе прибрана на тила. Стискаше телефона си до ухото и се опитваше да води някакъв разговор на развален испански. По акцента ѝ Мария предположи, че е румънка.
Наближаваха Аточа. Влакът беше намалил скоростта си. Изглежда имаше някакъв проблем по трасето или в машината.
Изведнъж оглушителен трясък разцепи тишината.
Въздушна вълна с неописуема сила я блъсна в гърдите и я изхвърли към прозореца. Усети толкова силна и пронизваща болка, която не можеше да се понесе от човешкото крехко тяло. Топла  кръв навлажни устните ѝ.
Мария затвори очи... Душата ѝ се блъскаше в гърдите, като птиче, готово да излети. Целият ѝ живот мина като на филмова лента под затворените клепачи. Щастливото  детство, с щурите приятели, някои от които, все още са в живота ѝ.
Мама - усмихната и грижовна, винаги до нея... Нейният стълб в живота. Съзнанието ѝ се опита да се усмихне от умиление... Усети ръцете ѝ - загрубели от работа, но толкова нежни. Всяка нейна дума, бе мехлем за душата. Гордееше ли се с нея?! Дали ѝ прости многото грешки?!
Мария никога не се отърси от чувството за вина, че не бе достатъчно добра дъщеря. Остави родителите си, за да потърси своя късмет в чужбина. Те все я чакаха.
Баща ѝ при всяко нейно посещение се сбогуваше. Поглъщаше я с поглед, сякаш искаше да запомни всяка нейна черта, да я попие в съзнанието си. Отиде си изненадващо. Смъртта на любим човек е винаги изненадваща. Никога не си готов за нея. Тя знаеше, че той е болен и държи живота си под нокът. Все си повтаряше, че е готова, за онзи телефонен разговор... За онова позвъняване... Не беше! Напусна я. Чувството за вина обаче не я напусна! Почувства силна тъга.
Видя се млада и влюбена, първата любов и първото разочарование, младежките мечти, трепети. Усети тялото си да се пълни с всички онези чувства и емоции.
Денят на сватбата! Всичко в съзнанието ѝ побеля. Бяла рокля, бели цветя в косите .... бяла мъгла. Там в белотата се открояваше един мил силует! Той! Любовта на живота ѝ. Много кратко бе щастлива. Изгуби го! Онази злокобна болест ѝ го отне! РАК! Искаше ѝ се да крещи от сърцераздиращата болка... Но той - любимият мъж, ѝ остави най-хубавото, смисълът на живота  ѝ - дъщеря им!
Мария се усмихна... Винаги, когато мислеше за детето си се усмихваше.
Усети я в утробата си!
Първото ритане!
Първите крачки! Първото зъбче! ... Толкова много щастие!
Елина - малкото цвете в живота ѝ!
"Боже, пази ми я!"
Младата жена лежеше на пода между стъклата.
Усещаше, че умира...
Знаеше, че смъртта е нещо като сън без сънища. Затваряш очи и заспиваш. Само че... на сутринта сънят свършва, а смъртта е ЗАВИНАГИ.
Изведнъж ѝ стана леко. Не усещаше болка. Тялото ѝ се превърна в една обвивка, от която тя бавно се измъкна. Сякаш се носеше из въздуха. Видя разрушения влак, пълен с окървавени тела. Чуваше стонове и звънене на телефони. Странно беше да вижда и чува, а същевременно, да е напълно извън реалността на този неописуем ужас, който я обкръжаваше. Вагонът нямаше врати и прозорци. Приличаше на детско влакче, което някой бе стъпкал. Стърчаха извити ламарини и железа.  Виждаше в дъното част от покрива, който бе разкъсан и от там надничаше къстче небе. Изведнъж видя себе си. Себе си!?
Изпита странно усещане...
Паника...
Объркване...
Приближи се до безжизненото си тяло. По него зееха големи разкъсни рани. Не виждаше краката си. Бяха затиснати от една седалка. Главата ѝ  бе покрита с кръв, която скриваше лицето. Протегна ръка, за да го докосне, а тя сякаш премина през нищото.
Опита се да докосне и студента, който лежеше до нея - не можа! Не можа... Чувстваше се невидима.
Започна да крещи с цяло гърло.
Не чуваше собствения си глас.
Разбра, че е напълно сама.
Впери поглед в тялото си.
"Умряла ли съм!?" Трудно ѝ бе да си представи това. Обърка се, но не се уплаши. Та, тя се чувстваше, толкова жива и  осъзната... Странно спокойствие и усещане за лекота я обхванаха. Дори можеше да каже, че се чувства някак, необяснимо, но щастлива...
Някъде в далечината, обвит в мъгла силует се приближаваше към нея. Лицето му бавно придоби облик.
Беше той!
Съпругът ѝ!
Излъчваше нежност и любов. Усмихна ѝ се! Мария извика името му. Не я чу! Протегна ръка към нея, но мъглата отново го покри и той се стопи в нея.
Обгърна я непрогледен мрак. Сякаш влезе в тунел. В далечината се виждаше светлина. Беше малка, но много ярка. Мария тръгна към нея. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се увеличаваше. Тя се носеше към тази светлина. Чувстваше, че от нея лъха доброта. Това не беше светлина, а отсъствие на тъмнина, пълнота и съвършенство. Тази светлина не създаваше сенки, не се виждаше, но беше навсякъде. Обгръщаше я като неонов облак. Все едно бе в светъл балон, който я люлееше из въздуха. Погледна надолу,  нещо я дърпаше. Сякаш бе вързана и не можеше да продължи пътя си нагоре. Тогава го видя. Един строен чернокос мъж стоеше до тялото ѝ. Спусна се към него.
Изведнъж той се обърна, сякаш я усети.
   - Тук съм! Аз съм, Мария! Чувате ли ме!? - извика тя.
Мъжът се огледа. Не я видя! Не я чу! Приклекна до тялото ѝ.  Тя също клекна до него. Погледна го в лицето. Имаше остри, но красиви черти. На около тридесет и шест или осем години. Потъна в черните му очи. Усети как те се навлажниха. "Нима му стана мъчно за нея? Кой си ти, страннико?" Той стана и излезе от смачкания вагон. Мария го последва...


Телефонът звънеше настоятелно. Енрике отхвърли завивката и протегна ръка към нощното шкафче. "По дяволите, кой ли го търсеше по това време!?" Беше почивният му ден. Имаше тежка седмица. Арест. Разпит на свидетели и много бумащина. Нуждаеше се от сън. Да забрави. Отвори едното си око и погледна телефона. Звъняха му от централата.
   - Кажете! - изръмжа сънено в слушалката.
   - Инспектор Родригез, извършен е атентат.
Енрике скочи от леглото. Пое дълбоко въздух, за да намали напрежението, което го обхвана.
   - Къде и кога? - почти извика в слушалката той.
   - Между седем и тридесет и седем и четиринадесет са взривени четири влакови композиции. Аточа, Торехон де Ардос, Ел Посо, Санта Еухения. Има много жертви и пострадали. След минути ще бъдат заглушени всички мобилни оператори, за да се предотврати избухването на други бомби. Комисарят събира всички. - трепереше гласът на дежурния.
Затвори телефона и скочи от леглото. Нещо му подсказваше, че предстои тежък ден.
В кабинета на комисаря го очакваха. Двамата субинспектори крачеха тревожно, а инспектор Виктор Морлес, разговаряше с шефа.
   - Какво става? Градът е в паника и страх. Имаме ли някаква информация? - изстреля въпросите си Енрике.
    - Слушайте! Знам, че вашата работа не е да сте на улицата, но днес се налага всички да отидем там. Предполагаме, че е ЕТА. След три дни има избори и мислим, че това е тяхната реакция. Имаха няколко опита за атентати през последните месеци, а и баските познават отлично територията. Взривени са десет бомби в четири влака. Специалистите ни информираха, че бомбите са били в раници -  експлозив, детонатор и мобил. Взривили са се чрез телефонно позвъняване. Всички екипи са там.  Да разберем какво става, момчета!

Енрике се отправи към Аточа. Точно на петстотин метра от гарата се откри ужасяваща гледка. Приличаше на бойно поле след жестока битка. Релсите бяха почернели от хора. Някой лежаха безжизнено в очакване на помощ, други седяха стиснали главите си с ръце. Хора от съседните блокове носеха одеяла и вода. Медицински екипи сновяха между ранените и преценяваха, кои бяха по-тежки случаи, за да се заемат първо с тях.
"Как можеш да прецениш, кой е с предимство да живее!?" - замисли се инспекторът. Знаеше, че тези хора, които сега вземаха тези решения, за дълго щяха да загубят съня си.
Вагоните бяха деформирани. Някои от рамките на прозорците лежаха на метри от тях. Таванът на един бе разкъсан и зееше към небето. Приличаше на кратер от вулкан. Вратата на ада, която се отваряше към синевата. Запъти се натам.
Никога преди това не се бе замислял, на какво ухае смъртта. Сега обаче в тази смачкана и опушена кутия я усети. Беше като гробница, затиснала в прегръдките си толкова хора. Енрике изпита гняв и безсилие. Знаеше, че трябва да се съсредоточи, но гледката го разкъсваше. Отнякъде се чу телефонен звън, който сви сърцето му. Към него се присъедени и втори...  Знаеше, че много хора търсеха паникьосани близките си. Нямаше право да вдига! Щеше да им даде още няколко часа надежда.
Погледът му се спря на едно крехко тяло загърнато с кафяво окървавено палто, захвърлено в дъното на вагона. Нещо го дръпна към него.
Тъмно руса коса спластена от кръв, се стелеше върху хилядите стъкла. Лицето и бе обезобразено. Част от китките ѝ чернееха обгорени. Трудно щеше да се разбере, чий живот се е криел зад тези тленни останки. Изведнъж усети нечие присъствие. Огледа се. Беше сам. Тук всички бяха обявени за мъртви, затова и никой не идваше. Наведе се над жената. "Коя ли е? Дали е била щастлива? Какви мечти е имала? Кой ли я е чакал? Може би е искала да лети нагоре, ала днес е летяла надолу..."  Толкова много въпроси. Отговорите - обвити в мълчание. Усети диханието ѝ, сякаш бе жива и го гледаше. Разтърси глава. Изправи  се и напусна вагона.

Инспекторът беше вперил поглед в работното таблото пред него. Четири взривени влака, десет взрива и три дезактивирани бомби. Четирите влака бяха тръгнали от Алкална де Енарес. Всичко бе добре планирано.  Влакът, взривен пред гара Аточа, е трябвало да се взриви вътре в нея. В най-голямата централна гара на Мадрид, където се събраха метро, автобуси и влакове! Пълна с хиляди хора в този час на деня. Машинистът, по някаква причина, не спазва разписанието и не знайно защо убива скоростта на влака, точно на метри преди да влезе в нея. Това предотвратява възможните още по-ужасяващи последици. Късмет. Звучеше странно да се споменава късмета в такава ситуация. Късмет за едни, нещастие за други. Струваше му се невъзможно извършителите да са ЕТА. Те убиваха, политици, полицаи, хора свързани с властта, не обикновени граждани отиващи на работа и студенти.
А и тази жена!? Нямаше документи, нито следа за идентичността ѝ. Не можеше да спре да мисли за нея. Бе нахлула в живота му. Чувсваше непрекъснато присъствието ѝ. Не беше честно! Всеки имаше право да получи живот след живота! Тъжно е да се отнеме нечия самоличност, било то и след смъртта. Мъртвите са мъртви, дори да нямат вече чувства и достойнство, те имат правото да останат.
Късно следобед пристигна новина от Лондон. В техен вестник се получило писмо, в което Ал Кайда поема отговорността за атентатите. Знаеше, че утре пресата ще е пълна с новини от днешния ден. Някои щяха да са брутални, но това не значеше, че щяха да са грешни. Щяха да се изпишат имена на жертви и ранени, а жената с кафявото палто щеше да е неизвестна.

Енрике допиваше чашата си с кафе. Не се прибра. Спа два часа на дивана в кабинета си и изпи една кана кафе. Всеки миг, в който си затвореше очите, в съзнанието му изникваше образа на непознатата. Сякаш искаше да го докосне, да му каже нещо. Опитваше се да си я представи - усмивката, очите ѝ...
В компютъра му постоянно постъпваше информация за изчезнали хора, чиито близки ги търсеха. Дали и нейното име бе там?  Дали някой я търсеше? Трябваше да разбере коя е! Чувстваше се длъжен.
От телевизионния екран и вестниците надничаха снимки и кадри на взривените влакове, на безпомощни хора и трупове. Ислямистката организация бе обявена за извършителката на най-големия атентат в историята на Испания. Тези фанатични привърженици на Исляма, бяха превърнали убийствата и разрушенията в начин на мислене. Влизаха тихомълком в държавите, в градовете, в домовете, в живота и смъртта на хората. Сееха разруха. Оставяха безмислени кървави следи, разбити съдби и ковчези без обяснения. След това си тръгваха с гордост от масовата трагедия и човешко нещастие. Кое бе лицето на Злото!? Зад коя маска се криеше?
Триумфът върху нечия смърт е ужасяващ! Светове, блъскащи се един в друг, сеейки смърт под флага на религията, обричайки жестокостта си за прослава на Аллах  и поругавайки Христос. В това мерене на Богове умираха обикновени хора, които носеха душа и история, за които някой плачеше и страдаше. ... "Като моята непозната с руси коси и кафяво палто! Без лице и самоличност."

На третия ден от атентата все още имаше безименни жертви в моргата. Знаеше, че ще минат дни преди да открият кои са. Умората и безсънието започваше да му тежи. Екипът му работеше върху откриването на извършителите на терористичния акт. Той обаче отделяше от времето си за почивка, за да открие коя е  неговата непозната. Лягаше и ставаше с мисълта за нея. Понякога се плашеше от себе си, толкова осезателно усещаше присъствието ѝ. Беше задействал всичките си познанства и контакти, бе изпратил описанието ѝ  до всички полицейски управления.  Сега чакаше и се надяваше.
Телефонът на Енрике извъня!
   - Слушам!
   - Инспектор Родригез, обаждаме се от комисарията в Алкала де Енарес. Относно запитването Ви, за жена на около тридесет и пет години. Мислим, че имаме информация. Да ви я пратим ли?
   - Няма нужда! След час съм при вас.
Обзе го някакво трескаво нетърпение.

Испекторът седеше в кабинета на колегата си, а ръката му нервно барабанеше по бюрото. Вратата се отвори и пред него застана строен мъж с прошарена коса. Той му подаде ръка.
   - Приятно ми е Рамос Кастро! Имаме сигнал от жена, която е обявила за изчезнала българката Мария Георгиева Апостолова. Излязла е в четвъртък сутринта в седем и десет за работа. Оттогава е в неизвестност. Телефонът ѝ е изключен. Тя е на тридесет и три години. Работи като продавачка в една хлебарница. Вдовица. Влязла е в страната преди пет години с дъщеря си. Момиченцето е на десет. Отговаря на описанието и дрехите, които ни пратихте. Тук имате адреса ѝ.
   - Коя е жената, подала сигнала?
   - Друга българка - Ина Методиева - нейна приятелка.
Енрике се загледа в досието. От малката снимка го гледаше млада и красива жена. Русата ѝ коса бе прибрана в плитка. Едни сини очи гледаха право в него. Сякаш искаше да му каже нещо. "Ти ли си Мария? Намерих ли те?" - промълви той.

Застана пред масивната дървена врата на апартамента. Тук беше! За първи път в живота си. Не знаеше, какво ще каже. Не знаеше, как да подходи. Чувстваше се объркан и притеснен. Почувства, как някаква сила хвана ръката му и натисна звънеца. Вратата се отвори и пред него застана стройна млада жена. Очите ѝ бяха зачервени, явно от плач. Черни коси обримчваха бледото ѝ лице. Зад гърба ѝ надникна едно малко русо ангелче. Сърцето на Енрике се сви, предстоеше му една от най-трудните задачи - да им отнеме и последната надежда. Почувства някаква топлина и спокойствие, сякаш се бе прибрал у дома си.  Разбра, че животът му ще се преплете с тези три създания от този дом.

***               ***              ***             

Инспекторът застана до лъскавия махагонов ковчег. Сложи ръка върху него.
   - Здравей, Мария! Да се запознаем... Аз съм Енрике. Късно се срещнахме... Много късно! Търсих те!  Чувствам те толкова близка! Виждах лицето ти много преди да те открия. Знам, че ме чуваш! Знам, че си тук! Сега можеш да си идеш спокойно! Ковчегът ти има име! Не се притеснявай за Елина, обещавам ти да се погрижа за нея! Може би някъде.... някога... в някой друг свят или живот ще се срещнем! Сбогом Мария!
Мъжът, излезе от стаята и затвори вратата. Отвън го чакаха две прекрасни същества, които ридаеха. Той ги притисна до гърдите си. Обзе го спокойствие! Знаеше, че всичко ще е наред. Всеки започваше своя нов живот -  Мария, Елина, Ина и той!

Ренфе* - испански железопътни линии.



На 11 март 2004 г. серия от мощни взривове избухват в 4 влака в Мадрид, Испания.Загиват 192 души, а близо 2050 са ранени. 30 чужденци от 13 националности са сред жертвите на атентатите в Мадрид. Загиналите български граждани са четирима: Адриан Андрианов, неговата годеница Калина Василева, Тинка Паунова и Мария Иванова.
Отговорност за атентата поема Ал-Каида. По-късно става ясно, че планът на терористите е бил четирите влака да се взривят когато се засекат на централната гара в Мадрид.