Бях доста малка, когато се научих да пия кафе. В началото, признавам си, не ми допадна много, но го пиех дори на сила, защото за мен това беше нещо, което всеки възрастен човек прави. А никой не трябва да се изненадва, че на възрастта на прехода - 14 години всяко малко момиченце иска да бъде вече жена.

Е, успях, научих се да пия кафе, дори започваше да ми става приятно. Докато един ден осъзнах, че без него вече не мога. То беше станало част от мен, от моя живот, тази част, която ме караше да се чувствам жива.

После се научих да обичам. Да обичам стана част от ежедневието ми, също като кафето. Намирах една огромна разлика - мъжете можеше да ги сменям, да се отказвам от един, да намирам нов. И без мъже дори можех, но от кафето нямаше начин да се откажа. Във всяка една връзка намирах нещо ново, но едно не се променяше- чашата силно, сутрешно кафе. Любовта ми към мъжа не беше достатъчна, за да се откажа от този вреден навик.

Един ден, събуждайки се, започнах да мисля за това колко силно съм обичала, колко жертви съм правила или мога да направя. След всички спомени и след всички разиграни варианти за бъдещето, осъзнах, че само моята страст е достатъчно реален измерител за силата на моите чувства. Бях готова да жертвам всичко- достойнство, пари, време и още много в името на така желаната любов. Но повече от всичко останало аз обичах кафето. Тази живителна отрова, която ме кара да потръпвам от удоволствие с всяка горчива глътка.

Не бях готова да жертвам толкова много за някой мъж. Но след това се появи ТОЙ и всичко се промени. Обсеби ме, оставаше ми все по-малко време за мен и спокойното ми пиене на кафе. В началото си помислих, че е напълно нормално, нова любов, малко по-силна от останалите, просто ми трябва време, за да се порадвам. А след това отново ще мога да се отдам изцяло на него, моя незаменим спътник.

Мина месец и за първи път аз го събудих, а не той мен. И не как да е, ами с чаша ароматно кафе, направена със същото старание, както и моята чаша. Мина още време, започнах да правя все по-старателно неговото кафе. Обичаше го турско и аз се научих да го пия (малка промяна мислех си, няма що), сипвах първо на мен, запазвах най-хубавата част от кафето за него и утайката отново оставях за мен. Пак си намерих оправдание, обичам кафето по-силно, няма нищо странно.

Но дойде и онзи ден, в който аз пожертвах своята чаша кафе, давайки му я. В мига, когато му казах: „Вземи моето кафе, аз няма да пия сега", осъзнах, че това не е просто поредната любов. Че това е първата истинска и последната за мен.

И сега питайки ме как съм разбрала, че е той, отговарям: "Кафето е измерител за силата на моята любов."