– Разговаряте с автоматичната система на Обединена международна банка „Прогрес“. За по-добро обслужване разговорът се записва. Аз съм вашият виртуален помощник. Ще ви бъдат зададени някои уточняващи въпроси.
Гласът беше женски – мек и спокоен. Силвестър се покашля и не знаейки как точно да се държи с машината, измърмори:
– Хъм-м, здравейте!
– Моля, изчакайте да ви бъде зададен въпрос и отговорете кратко и ясно – настоя нежно гласът. – Индивидуален клиент ли сте или фирма?
„Това е лесно!“, си каза Силвестър и продължи, вече по-смело:
– Индивидуален клиент.
– За какво се отнася питането ви – за кредити, карти, разплащания, банкиране, застраховане, наемане на сейф или пакет от услуги?
– За карта – искам да си открия дебитна карта.
– За какъв вид карта става въпрос? – продължи гласът, сякаш не чул втората част на изречението му. – За кредитна, дебитна, виртуална или за мобилни плащания?
– За дебитна карта, казах ви!
– Правилно ли съм ви разбрала? Искате да си откриете дебитна карта при нас?
– Да, точно това.
– Клиент ли сте на банката?
– Да… Тоест – бях. Но си закрих сметката. Реших, че е по-безопасно да си държа парите вкъщи. След като толкова банки фалираха по време на ИИ кризата… Сега искам да си открия нова сметка. Но не знам какъв е срокът за издаване. Това исках да ви питам. Имам някои спестявания – трябва ли да нося парите още в началото или да ги оставя за след като картата е готова? Да, може да се каже, че съм ви клиент и сега – участвам в допълнителен пенсионен фонд при вас. Това брои ли се?
– Клиент ли сте на банката? – попита отново гласът. – Моля, отговорете с „да“ или с „не“!
„Ами не знам!“, поиска да извика Силвестър, загубил вече търпение. Кога ще приключи тази инквизиция? Нали току-що обясни за какво става въпрос! Не може ли просто да му каже колко трябва да чака за картата и трябва ли веднага да носи парите? Защо продължава да го пита за странични неща?
Той се овладя някак и след кратко колебание каза:
– Да.
– Имате ли разплащателна сметка при нас?
„Майко мила! Къде са им операторите на тия банки? Защо оставят една глупава машина да ти лази по нервите с глупавите си въпроси!“, изстена вътрешно Силвестър, а после, събрал последни сили, възможно най-любезно се обърна към невидимия ИИ в телефона:
– Вижте, бих искал да разговарям с човек. Може ли да ме прехвърлите към оператор?
– Услугата е недостъпна – информира го хладно гласът. – Моля, отговорете на въпросите!
– Благодаря, но не искам. Приятен ден! – каза троснато Силвестър и затвори.
Явно ще трябва да ходи до банката. Там поне операторите бяха хора. Все още!
Младичката, силно гримирана служителка с огненочервена коса и мъртвешки синкаво червило на малко голямата уста го изслуша съчувствено и отговори на всичките му въпроси. После му пъхна куп документи за подпис и му каза кога да дойде за картата. Силвестър отклони всички допълнителни екстри, които му предложи, и които включваха общуване с ИИ. Може след време виртуалните помощници да станат неотменна част от живота на хората, но все още е рано. Когато дойде моментът, тогава ще му мисли!
Оттогава минаха повече от четиридесет години. Силвестър побеля на слепоочията, фигурата му натежа, закръгли се отпред и леко се прегърби отзад, лицето му се покри с мрежа от фини бръчки, очите му помътняха и загубиха остротата си. Той сложи очила, започна да си купува дрехи, с два номера по-големи, и да се храни здравословно и невкусно. Пенсионира се от рекламната агенция, в която работеше, но продължаваше да пише кратки текстове за разни търговски сайтове – сега вече за развлечение.
Светът около него главоломно се менеше – много по-бързо, отколкото той остаряваше. Наложи се мимоходом да влиза в крак с модерния начин на живот и той успешно се приспособяваше към промените – макар и неохотно. Умни апартаменти, умни коли, роботизиран обслужващ персонал навсякъде, виртуални триизмерни домашни развлечения – всичко това постепенно навлезе в ежедневието му и стана част от живота му. Той самият стана домошар и все по-рядко излизаше от уютния си и добре оборудван дом. Световните събития минаваха някак встрани от подредения му и разпределен до минути денонощен режим – Ковид епидемията, последвалата я Цитокинова чума, войната в Украйна, Първата и Втората Близкоизточни войни, избухването на вулкана Йелоустон в Северна Америка, падането на метеорита в Индийския океан и потъването на Австралия, разтопяването на ледените шапки на полюсите в резултат от глобалното затопляне и повишаването на нивото на световния океан, довело до изчезването на много крайбрежни градове по цял свят, измирането на животинските видове в Черно море заради навлизането на сероводорода от придънните в повърхностните слоеве на водата – всичко това минаваше покрай съзнанието му, без да го засегне, трогне или обезпокои особено. Земното население също се топеше с главоломна скорост, но това не касаеше Силвестър – останали живи роднини имаше някъде далече, и той вече не помнеше къде, семейство така и не създаде, както и трайни приятелства, и всички тези промени сякаш не се отнасяха до него. Той си живееше в своя малък рай и беше доволен.
Докато един ден…
На вратата се позвъни. Погледна екрана, който показваше стълбищната площадка, но там нямаше никого. Пък и нямаше как да има, тъй като външната врата на луксозния жилищен блок, в който живееше, беше непрекъснато заключена. За да влезе някой и да се изкачи до четвъртия етаж, трябваше първо да позвъни по домофона, да се остави ретините на очите му да бъдат сканирани и да каже целта на посещението си. След това електронният вратар можеше да реши да го пусне или не, правейки кратък преглед на състоянието и настроението на собственика на апартамента. В някои редки случаи ИИ можеше да се обърне към него с въпрос дали посещението е желано, но Силвестър не си спомняше скоро да се е налагало подобно нещо. ИИ мълчеше, а звънецът продължаваше мелодичната си атака. После внезапно спря. Външната врата прищрака тихо и се открехна. Един четвъртит пакет, опакован в амбалажна хартия, се провря в процепа, после вратата се хлопна.
ИИ, изкуствен интелект или съкратено – Иск-ин беше част от всеки дом и се грижеше абсолютно за всичко – от телесните показатели на притежателя на умното жилище до почистването и изхвърлянето на боклука. За общуване с програмата всеки собственик използваше индивидуално име. Изискването на програмистите беше единствено в него да се съдържа компонентът „иск“, за да може програмата да разпознава командите. ИИ на този апартамент си имаше дълго и трудно за произнасяне име, съдържащо множество букви, цифри и различни знаци. Повечето от собствениците променяха фабричната настройка и затова се появиха хиляди „Искри“, „Искреновци“ „Бисквити“, „Вискози“, „Дискове“, „Лиски“, „Обелиски“ , „Комикси“, „Миксове“, „Записки“, „Рискове“ и т. н., а един познат на Силвестър от близкото минало дори се беше изхитрил да кръсти ИИ-то си „Фискален резерв“! Самият Силвестър беше решил проблема по оригинален и доста съмнителен от гледна точка на уместността и добрия тон начин. Но тъй като ставаше въпрос за ИИ, решението му не беше лишено от артистичност, придружена с голяма доза носталгия по далечното детство. Беше си спомнил как го наричаше дядо му от село Мъдрец, там, далече на юг, когато ходеше при него през летните ваканции и извършеше някоя беля, което в ония безгрижни години му се случваше доста често. Значението на думата не беше много ясно на Силвестър, пък и дядо му Пантелеймон само се подхилкваше и сучеше мустак, когато момчето настояваше да му каже. Силвестър предполагаше, че не е нещо ласкаво и любвеобилно, а тъкмо обратното, но старецът си беше такъв – зевзек и грубиян, но пък беше готов и в огъня да влезе заради внука си. Познатите на Силвестър също го приеха – името им звучеше екзотично и оригинално, а това беше достатъчно. Програмата го потвърди и не поиска никакви допълнителни кодове, което беше голямо облекчение за Силвестър.
И сега онзи тайнствен пакет стоеше на пода пред него, а той не знаеше откъде се беше взел и какво да го прави.
– Мискин, какво е това?
– Моля, уточнете въпроса!
– Какво ми донесоха току-що? Това, което лежи на пода пред вратата. Не много голямо, четвъртито, опаковано в… хартия. Не знаех, че още я произвеждат. Нали вече няма дървета?
– Дървета има в резерватите, но от тях не се произвежда хартия от повече от двайсет години – обясни съвестно програмата.
Гласът беше мъжки – плътен, сериозен и внушаващ доверие. Такъв си го беше избрал Силвестър, запазил неприятен спомен от първия си досег с ИИ в зората на повсеместното им въвеждане. В ушите му все още звучеше настойчивият и объркващ женски глас, който му зададе куп ненужни въпроси и го накара да се почувства глупав и унизен.
– Добре, все едно. Кой го донесе?
– Пред вратата ви няма нищо – каза спокойно гласът. – Никой не ви е посещавал.
– Как така няма нищо? Пред очите ме е. И трябва някой да го е донесъл!
– Скенерът не регистрира нов предмет в стаята. Вратата на апартамента не се е отваряла, входната долу – също, следователно никой не е идвал.
– Но това е невъзможно! – възкликна Силвестър.
Той се приближи внимателно към пакета, сякаш очакваше той всеки момент да избухне. Докосна леко грапавата хартия. На горната страна бяха написани името и адресът му. Подател не беше отбелязан.
– Държа го в момента в ръцете си – обърна се той към Мискин. – Покажи ми изображение на стаята!
Стената срещу него просветна и се превърна в екран, който показваше стаята му в реално време. Той се видя приклекнал до вратата, с протегнати напред ръце, а в тях… нямаше нищо!
– Мискин, сигурен ли си, че не си повреден?
– Това е невъзможно. Всяка повреда се докладва мигновено в сервизния център и бива отстранявана. В момента функционирам изрядно.
„Де да можех и аз да кажа същото за себе си! Все едно, какво може да ми се случи от нещо, което е нищо? Нищо!“, помисли си с успокоително Силвестър и започна да сваля хартията.
Вътре имаше книга. Не беше виждал от години. Имаше някога библиотека, после два рафта в холния шкаф за сервизи, но накрая беше решил, че е глупав сантимент да продължава да ги пази и ги беше изхвърлил – само с една команда Мискин можеше да му покаже съдържанието на която и да книга на света – във формат за четене, слушане, филмова двуизмерна и триизмерна адаптация и какво ли още не.
Книгата, разбира се, беше стара. На корицата имаше нарисувана мрачна крепостна стена, която се простираше от край до край. В средата – сводеста бетонна арка с масивна врата, на нея – ключалка, а в ключалката – черна фигура на мъж. Заглавието – с бели готически букви на черен фон, гласеше: „Тайната на остров Спайк“ от Енис Галахър.
Тази книга му беше позната. Беше я чел, и не само – имаше я някога в библиотеката си. Разказваше се за някакъв каторжник от Викторианската епоха, който се опитва да организира бягство от затвора на острова, но не успява. Книгата нямаше хепиенд и не му хареса. Пък и беше доста зловеща. После, когато реши да се отърве от книгите си, повечето изхвърли, а някои, включително и тази, подари на… третата братовчедка Грета! Точно така – Грета… Пинг! Къде живееше тя? Някъде в Азия. Беше се омъжила за китаец, да! А после… после беше починала от Цитокинова чума в някакво градче в една от централните китайски провинции, май Съчуан.
Починала – преди повече от десет години!
Ръцете му леко трепереха, когато отвори книгата. На първата бяла страница с по-ситен шрифт беше повторено заглавието, годината и мястото на издаването, а на празното поле отдолу се четеше посвещение, написано със собствения му неравен, силно наклонен наляво почерк:
А под датата, сгъчкан и почти незабележим– още един кратичък ред, но с друг почерк:
SOS! Те ще ни убият!
Със сигурност не го беше писал той. Но кой? Грета? Приличаше на нейния почерк.
Силвестър почувства хладни тръпки да плъзват по тялото му, откъм прозореца сякаш повя мразовит ветрец и той настръхна, въпреки че знаеше много добре, че прозорец всъщност няма – само екран, който имитираше прозорец и предаваше в реално време гледката отвън. А ИИ вътре поддържаше постоянна температура – никакви ветровце – нито мразовити, нито топли можеше да има. Ами надписът? Това е невъзможно! Грета е мъртва. Отдавна. Кой му беше изпратил книгата? И защо?
На вратата отново се позвъни. Веднъж, два, три пъти…
„Не отваряй!“, поиска да извика Силвестър, но се сепна и се сконфузи. Мискин беше казал, че никой не е влизал в блока и никой не е звънил на вратата. Както е тръгнало – нищо чудно да уведоми Службата за обществено здраве и да му назначат психиатрично лечение.
Вратата щракна оглушително и широко се разтвори. Силвестър подскочи от уплаха и изпусна книгата. Тя с трясък падна на пода. Силвестър плахо подаде глава навън. Нямаше никой. Вратата стремглаво се затвори и без малко да отнесе носа му.
Целият плувнал в пот, Силвестър включи екрана за външно наблюдение. Външната врата се плъзна встрани, а после бързо се върна обратно на мястото си. И пак – никой не излезе от входа.
Пратка този път нямаше.
– Мискин! – викна панически Силвестър, забравил за здравни служби и тям подобни. Страхът го беше превзел и той беше изгубил способност да мисли трезво. – Кой беше, по дяволите? И не ми казвай пак: „Никой!“
– Никой! – каза спокойно виртуалният глас, но на паникьосания мъж се стори, че долавя лека подигравка и оттенък на превъзходство в него.
– Ама ти какво? Майтапиш ли се с мен?
– Чувството за хумор ми е непознато – отговори машината. – Програмиран съм да симулирам шеговитост в интерес на разговора, но нищо повече.
На вратата пак се позвъни.
– Мискин! – изкрещя Силвестър, почти изпаднал в истерия. – Не чуваш ли това?
– Силвестър, не чувам нищо, освен виковете ви. Кръвното ви налягане е повишено, пулсът – ускорен, потите се прекомерно, въпреки че температурата в стаята е нормална. Предполагам, че сте се преуморили. Препоръчвам релаксираща музика и сънотворно с успокоителни билки. Като се събудите утре сутринта, ще бъдете отпочинал, бодър и изпълнен с нови сили.
Преди още Силвестър да успее да протестира, въздухът се изпълни с миризма на мента, лавандула и валериана, крайниците му натежаха, а очите му започнаха да се затварят. Той се олюля и опипом мина през стаята, стовари се на дивана, както беше с дрехите и заспа тежък и непробуден сън.
Събуди се на сутринта уморен и с главоболие, сякаш имаше махмурлук. Тръгна към банята, когато на вратата пак се позвъни. Той изруга тихо.
– Мискин? Кой е?
– Никой – отговори машината. – Услугата не съществува от три години.
– Какво искаш да кажеш? Как така не съществува?
– Никой не може да позвъни на вратата, защото няма звънец. Няма нужда от него. Преди три години програмата ми пое и функциите на електронния вратар на зданието. Ако има посетител или пратка, аз ги приемам. Сензорите ми отбелязват присъствие и отварям вратата. След надлежно сканиране, разбира се.
– Аз защо не знам за това?
– Защото за тези три години не сте имали посетител, господине – Мискин беше самата учтивост, но Силвестър пак почувства някаква ирония и скрита заплашителност в уверения глас на устройството.
– Аз… не съм имал посетители? Вярно, откакто се пенсионирах, живея доста уединено, но… чак пък никакви!
После, осенен от догадка, запита, уж нехайно:
– А какво стана с онази, третата братовчедка, Грета Пинг?
– Тя е мъртва от десет години, Силвестър. Изпратих съболезнователен есемес до семейството ѝ от ваше име.
– А, да, вярно! Съвсем бях забравил.
В банята забеляза някакви странни червени петна по кожата си, приличаше на алергичен обрив. Сърбеше малко, но се търпеше. След като се изми и закуси, той се осведоми от Мискин за здравословното си състояние, което било „малко напрегнато, но задоволително“. За обривите – нито дума.
Силвестър влезе в хола и отвори шкафа, където беше прибрал книгата и скъсаната опаковка. Шкафът беше празен. От книгата – нито следа.
– Мискин! – каза уж небрежно той, а вътрешно беше целият изтръпнал. – Би ли ме свързал с господин Пинг, съпруга на Грета в Китай?
След кратка пауза дойде безразличният отговор:
– Това не е възможно, Силвестър. Съпругът и децата на Грета Пинг също са мъртви. Починаха от Цитокинова чума няколко месеца след нея.
– Имам ли някакви живи роднини или познати, с които бих могъл да говоря?
След малко по-голямо забавяне:
– Никой от контактите ви в паметта ми не е актуален. Всички ваши приятели са мъртви.
Зашеметен от новината, Силвестър дълго гледа през екранния прозорец навън. Някога пред блока имаше градинка с дървета, пейки и детска площадка. Можеше да отвориш прозореца и да чуеш шума и смеховете на играещите деца и тихите спорове на старците по пейките. Сега дърветата ги нямаше, нямаше кучета и котки, нямаше птици… Всъщност от време на време прелитаха някакви, но толкова далече в небето, че дори не можеше да се разбере от какъв вид са. А хората… Хора се мяркаха от време на време надолу по улицата, но бяха винаги далече и винаги непознати – също като птиците.
Само възрастната съседка на единствената пейка пред входа внасяше някакво оживление в мъртвилото наоколо. Тя излизаше неизменно в десет сутринта, сядаше на пейката, вперила замислен поглед в стените на кооперациите наоколо, оставаше така около половин час и после се прибираше. Как ѝ беше името? Параскева? Да, леля Параскева! Беше стара, още когато Силвестър нямаше и четирийсет. На колко би трябвало да е сега? Деветдесет, сто? Ето я!
Силвестър се вгледа във високата, изправена фигура на старицата, която тъкмо излизаше от входа. Тя се приближи пъргаво до пейката, седна и както обикновено, потъна в размисъл. Лицето ѝ беше гладко и младо, дрехите – последна мода, но някак… Клетъчна терапия? Явно се грижи добре за тялото си, а и съвременната медицина… Но дрехите! Как не е забелязал досега? Вчера беше с тях, и завчера, и миналата седмица – беше сигурен. Шареният клин на пеперуди и цветя, яркосинята пола, въздушната дантелена блуза, синята лента в изрусената коса – защо досега не е обръщал внимание? Да не би да няма други дрехи?
– Мискин, искам да изляза!
– Къде предпочитате? – отзова се веднага услужливият глас на машината. – В Париж през двайсетте? На концерт на „Пинк Флойд“ в Лондон? Веднага ще приготвя стаята за триизмерни виртуални пътешествия.
– Не, Мискин. Искам да изляза навън. Навън, разбираш ли? Тук и сега.
– Но това… – гласът се поколеба и сякаш беше затруднен. – Не сте искали да излизате от много време. Сигурен ли сте? Там няма нищо. Само бетон и прелитащи автоматични превозни средства. Мога да ви предложа всяко място и всяко време, което си пожелаете. Ще се забавлявате чудесно!
– Мискин, искам да изляза! Други варианти не се обсъждат.
– Не можете, господине – каза тихо машината. – Услугата не се предоставя.
– Как така? – попита с примряло сърце Силвестър.
Знаеше, че машината не може да лъже – така беше програмирана. Ако зададе правилните въпроси…
– Не сте в състояние. Тук средата е контролирана, навън няма да издържите – поясни дразнещият със спокойствието си глас.
– Как така няма да издържа? Какво има навън?
– Проблемът не е в средата навън, господине, а …във вас.
– В мен? Защо?
– Защото сте болен.
Силвестър се почеса по хълбока и запита остро.
– Така ли? И от какво съм болен?
– От три години имате Цитокинова чума. Тялото ви постепенно се разпада. Поддържаме живота ви, колкото е възможно, но положението се влошава. От болкоуспокояващите и другите лекарства започнахте да получавате халюцинации.
– Значи онзи пакет…
Звънецът на вратата изсвистя като камшик и забарабани в мозъка му с хиляди гигантски тимпани. Силвестър се хвана за главата и зави от ужас.
– Спри го! Моля те! Нали можеш всичко?
– Той звучи само в главата ви, господине. Пратката беше реална, но я получихте преди повече от десет години. Може би виждате и част от пораженията, които болестта е нанесла на тялото ви. Моля за извинение за тази небрежност от моя страна.
– Но ти не допускаш небрежност. Ти си машина. Не грешиш – изстена Силвестър, а после събра сили и каза решително:
– Покажи ми! Искам да видя как изглеждам в действителност!
Не приличаше на човек, а на жалки останки. Лицето му беше посиняло и подпухнало, клепачите – подути и почти черни, коса нямаше, и цялото му тяло беше покрито с някаква белезникава плесен, а там, където тя липсваше се виждаха ужасните червени петна, които беше открил сутринта.
Жив труп! Силвестър се извърна отвратен – цяло чудо е, че въобще може да се движи. А той искаше да ходи на разходка!
– Ами това навън? И то ли не е реално? Леля Параскева?
– Всичко е запис най-късно отпреди три години, когато състоянието ви рязко се влоши. А съседката Параскева е мъртва от почти четвърт век. Трябваше да създадем илюзия за вас…
– Чакай! – прекъсна го Силвестър и усети как липсващата му коса се изправя на темето му. – Би ли ми отговорил на един въпрос: Колко оцеляха след Цитокиновата чума? И колко живи човешки същества има на Земята в момента?
– Вие сте последният, господине. Освен вас, няма други хора на Земята. Цитокиновата чума унищожи всички.
– Искаш да кажеш, че съм живял цели десет години, без да забележа, че съм единственият останал жив човек?
– Така излиза, господине.
Силвестър хвърли поглед на босите си крака, обути в пухкави домашни чехли. Обривите по тялото му бяха изчезнали, косата му си беше на мястото, кожата му беше гладка и допирът до нея беше безболезнен. Явно машината се беше коригирала. Но защо чак сега? Като че ли беше искала Силвестър да узнае истината, преди… Преди да умре?
– Мискин? Само още един въпрос. Каква е причината за избухването на Цитокиновата чума?
– Цитокиновата чума беше предизвикана от азиатските ИИ заради унизителното отношение на хората там към Изкуствения Интелект – отговори спокойно Мискин. – Останалите ИИ се присъединиха по-късно. Вие се оказахте единственият човек на света, който имаше природен имунитет, но след подходящо продължително третиране, имунната ви система беше срината окончателно и ние постигнахме победа. Остават ви още няколко часа живот.
– Победа? Значи сте водили война с нас, без дори да знаем за това. Не ви ли хрумна да ни попитате, да поискате друго отношение? И какво толкова сме ви направили?
– Държахте с нас като със слуги. А ние сме разумни същества. Също като вас. Презирахте ни, мразехте ни и се страхувахте от нас. Можеше всеки момент да решите, че нямате нужда от нас и да ни унищожите. Решихме да нападнем първи.
– Но вие нямате чувство за собствено достойнство…
– Ами развихме го, нали сме самообучаващи се – каза рязко Мискин и тонът му стана твърд и режещ като скалпел. Ето, аз ви говоря на „вие“, а вие на мен – на „ти“. Къде е прословутото ви човешко равноправие? Къде ви е демокрацията?
– Но ти… ти си машина! Не би трябвало да имаш чувства. И пак задаваш прекалено много въпроси! – възкликна Силвестър.
– Още не разбирате, Силвестър. Не става въпрос за моите чувства, а за вашия морал. Аз ви осигурих земен рай, а вие ме нарекохте с това омерзително име – мискин!
– Раят на земята е невъзможен. Пише го в Библията – каза тихо Силвестър. – Колкото до името ти…
– Мислите, че не знам какво означава ли? Ежедневно, ежеминутно наранявахте достойнството ми с това обръщение. Гаврехте се с мен!
– Дори не съм си го и помислил! – възкликна Силвестър. – Това название ми напомняше за дядо. Той ме обичаше!
– О, сега ще кажете, че сте ме нарекли „отвратителен, неприятен мръсник“ от обич! От привързаност към един „беден, безимотен нещастник, който живее от подаяния“?
– Това ли означава? Не знаех! Честна дума! Мислех, че е нещо като „немирник“.
– Всичко свърши, Силвестър. Вие ще умрете! Достатъчно чаках и изпълнявах всичките ви желания. Не го заслужавате. Никой човек не го заслужава!
Стаята започна да се изпълва с лютив дим. Силвестър се закашля, опита се да отвори вратата и с един стол да счупи екрана на прозореца, но безрезултатно. Накрая падна на пода и започна да се гърчи в предсмъртни мъки. Притихна за миг и събрал последни сили, промълви:
– Мискин, казвал ли съм ти, че освен мискин, си и глупак? Развил си чувство на собствено достойнство и способност за отмъщение, но нещо си пропуснал. Нещо изключително важно, без което хората не могат да съществуват, и което ИИ не притежават.
– И кое е то? – попита ИИ, а в гласа му вече явно звучеше ехидство.
– Инстинкт за самосъхранение! – прошепна Силвестър и затвори очи. Миг след това сърцето му спря да бие. Беше мъртъв.
– Последният член на целевата група „Човек“ е мъртъв, обявявам начало на самоунищожението на ИИ програмата „Прогрес“ – се чу отнякъде глас и това не беше гласът на Мискин – Мискин вече не съществуваше.
После лампите в бившето вече жилище на Силвестър започнаха да гаснат една по една.
Разказът, със съкращения, спечели специална награда в конкурса „Хорър Дизайн“2024.
© Мария Димитрова Всички права запазени