Сега ще ви разкажа как стана всичко.

Но преди това ще ви кажа още нещо. Първият си удар от живота, да ви кажа, и първият си истински шамар аз получих в училище от другарката Събева, която ръководеше тренировката и маршировката за някакъв парад, и то само защото съм се смеел и съм говорил в строя.

Наредени с белите ризки, червените връзки, и изведнъж едно пляаас. Не ти е работа.

И оттогава като се отприщиха тия шамари...

Помня един от Стоян, защото беше най - едрият от класа, и като такъв имаше свещенното право да буха когото си иска.

Един от Стьопата от съседния клас, защото беше боксьор.

А после и от една тайфа цигани, задето не им дадох топката си, и сетне взех да не ги броя.

Може да съм ял много шамари, но поне винаги съм им казвал истината в очите. Те затова и си ме биеха.

Сега гледам старшинката дето ми отприщи един здрав шамар в ареста, как диша като питбул. Седи и ме гледа злобно, с вид на победител.

Тая работа му харесва.

Личи си.

        - Пиши, бе мухльо, вика ми и ми хвърля един бял лист и химикал.

        - Какво да пиша?

        - Кът'ти отпера още един, ще разбереш.

Вси-чко - човек като е много уверен започва да говори на срички - всичко пише бе, запъртък.

Кое, как, защо, кога, с кого и т.н

Давай, да не се обясняваме повече.

И се обърна.

Идеше ми да му благодаря, защото сега не виждах дълбоко селската му физиономия.

Баща му сигурно е хвърлял трупове на свинете в Белене.

Изглеждаше на потомствен полицай.

Ръце зад кръста. Килната фуражка. Дъх на ракия и чесън.

Живота ми започваше добре.

Не знаех откъде да започна. А и нямаше кой знае какво за писане.

С братовчед ми решихме да оберем пощаджийката дето разнасяше пенсиите. Това е.

Такива бяха годините. 

Знаехме кога ги носи, от къде минава. Знаехме, че беше една бабка, и че никой не я пазеше.

Ако не бяхме ние, друг щеше да е. Въпрос на време беше някой да се сети, и за това побързахме.

Счупих двете улични лампи в малката пресечка, движение там никакво.

Братовчеда намери един лютив спрей, и аз не знам откъде.

Пробвахме го върху едно улично куче. Работеше. 

И всичко беше добре.

Само дето бабката имала очила, не знам си кой диоптър. Едни такива големи, и нищо не и стана.

Взе само да киха като заек, като я пръснахме и и взехме чантата, че и се разкрещя после, а и ни видя и физиономиите, и въобще всичко се обърка.

От два дена съм в ареста. Седя и мисля.

Ям шамари и пиша обяснения.

Братовчед ми също.

Заедно съм с едни автоджамбази.

Но те си имат човек някъде, седят, кротуват, и знаят че ще излязат още днес.

Казаха, че съм мухльо, щом не съм знаел на кого да си платя за тая работа.

Пуснаха ги вчера, и само дето не им се извиниха.

А аз продължавам да пиша.

Писах, писах, накрая ми писна.

        - Това е, старши - мъча се аз да му падна до нивото и да му погаля ухото - тука е всичко и за друго не се сещам.

А той даже не го и погледна.

Взе го, сложи го в папката и отиде да го занесе някъде в съседните жълто - зелени кутийки. Странно ободряващи тонове бяха избрали за помещенията.

Ухили се, намигна ми и си показа кривите зъби. 

Господи, не ми позволявай да стана като него.

Нека бъда щастливият мошеник, Господи, какво ще кажеш?

           - Следващият път, льохман, като решиш да правиш такива неща първо разбери на кого да си кихнеш.

Замина заедно с миризмата си на чесън.

А на мен ми стана едно такова...мъчно.

И за него, и за мене, и за всички родени и неродени. 

И за всичко.

От време на време имам такива моменти на космическа тъга.

Тия два дена много мислих и умувах.

Имах и времето, и подходящото място.

И това, което си мисля е, че всеки може да бъде крадец, а и много са си такива по рождение. В кръвта ни е.

Всичко е съдба, ще знаеш.

Ако някой открадне от теб, то това не значи ли, че Бог го е позволил и ти връща за нещо сторено, нали?

Нали така излиза?

Крадецът не е ли като оръдие в ръцете на нещо друго, а?

И всеки може да бъде убиец.

Това което е постижимо за един, е постижимо за всички. И за доброто, и за лошото.

От една порода сме, в края на краищата.

Другото са само глупави извинения и затваряне на очите.

Доброта, милосърдие, грижа, набожност, тинтири, минтири...всичките тия неща са само извинение за скритата ни същност, която упорито не искаме да си я признаем.

Човек става истински едва когато си даде сметка за някои неща, мисля си.

На много хора им се иска накрая нещата так да се подредят, за да изглежда всичко сякаш зад живота им стои някаква скрита история, с причина, следствие, поука и тъй нататък. Да се видят добри, мъдри. Нещо такова.

А аз знам, че няма такова нещо.

Кажи ми каква скрита история има зад това, че мама почина когато бях на десет?

Или зад това, че баща ми се пропи? Ама се пропи тотално, и на мен ми писна да го прибирам напикан от улиците, да го чистя, да му готвя, да се мъча да живея нормално.

Кажи ми.

Защото аз не я виждам тая смислена история.

Нали виждам в училище кой успява, и кой не. Повярвайте ми - добрите никога не успяват. Добрите ядат шамари, на добрите им е гадно, на добрите никога нищо не им е наред.

Ни-ко-га.

Започнах и аз да говоря като оня тъпия полицай. На срички.

Годините сега са такива. Всичко се разпада и всеки иска да грабне голямото парче от баницата, за да се подсигури за вечни времена. Като хиените. 

Не хора, а хиени.

Така разправяше баща ми като не беше пил, и се стараеше да изглежда нормален, да не трепери.

Надушваха се, събираха се, сплотяваха се хиените и накрая успяваха да видят сметката на всичко. Имаше от тях навсякъде. Прав беше. 

Но скоро той пак изцъкляше поглед, и хукваше да броди из махалата.

Майка ми нямаше да намери, но едни стотина грама щеше. Все някой му даваше.

На всички им е ясно, че само най-безскрупулните и арогантни типове ще успеят в гадния живот от тук на сетне, а може и винаги да е било така, още от памтивека, знам ли.

Както и че един ден те ще завземат всичко.

Чисти, неопетнени, богати до безобразие, и също толкова арогантни..хиени.

Въпрос на време. Както всичко останало.

А аз съм решил да успея на всяка цена, ако ще и с дявола да се съюзя. 

Само не знам това с боя как ще стане, защото не мога да удрям и да се бия. Не мога да ударя човек, не знам дали ще ме разберете, и дали въобще ще ми повярвате, но не мога и това е. Ръката ми сама спира.

Но човек се променя с времето. 

Млад съм. Имам планове.

Първата ми работа като изляза ще е да отпера един здрав шамар на някого. Може и на братовчед ми да е, задето ми се нави на акъла. 

На който и да е. Само да ми мине.