Разказът е удостоен с ІІ място в националния литературен конкурс „Ний всички сме деца на майката земя”, преведен на руски език и публикуван в Русия и Канада

Чакахме пред вратата на нотариуса вече два часа. Всички бяхме изнервени и ядосани. Секретарката му ни предупреди, че бил на някаква непредвидена среща с областния управител и ще се позабави, за което от негово име ни поднасяла извинения. Това „ малко” закъснение обаче, се беше проточило толкова дълго, че ако бях сам отдавна бих си тръгнал. Но с мен чакаха за изповядване на сделката и семейството, което искаше да купи наследствения ми имот - двора, къщата и петдесетината декара ниви, на които дядо ни се съсипваше от работа, за да издържа голямото ни семейството Той се разболя от мъка по тях, когато трябваше да влезе в ТЗСЗ. Баща ни обаче, беше ги прежалил, затова, когато при реституцията ни ги върнаха нито искаше, нито можеше да ги обработва и ги даде в новата кооперация срещу нищожна рента.
После аз спечелих от лотарията „зелена карта” и заминах за Щатите, където устроих някак живота си. Сестра ми почина преди да се омъжи, а след нея от мъка си отидоха и родителите ми и всичко, което притежаваше семейството ми наследих аз.
Останала без стопани, къщата се рушеше, двора пустееше, а приходите от нивите отиваха в джоба на арендаторите.
Затова, тази година, като излязох в отпуск, реших да се върна в България и да се отърва от бащиното наследство, от което и без това нямах никаква полза. Намерих купувачи, но България беше в период на криза и имотите се продаваха на безценица. Договорихме някаква смешно малка сума и ето ни при нотариуса за оформяне на документите.
Аз, нервен и ядосан на себе си, че си губя времето и похарчих луди пари, за пътуването ми до тук. А те, доволни, че толкова евтино се сдобиват и с къща , и с двор, и с ниви.
Излязох навън , седнах на пейката пред сградата и запалих цигара. До мене стояха две жени Едната от тях, долу-горе на моята възраст развълнувано говореше на събеседницата си, която държеше ръката на приятелката си и от време, на време кимаше разбиращо с глава. Неволно се заслушах в думите на жената. Стана ми любопитно, защо е толкова разтревожена.
Ето, какво разказа тя на другата жена:
- Днес продадох част от себе! За „жълти стотинки” продадох родният си дом и двора, в който направих първите си крачки в живота. Продадох спомените си и земята, в която лежи родовият ми корен. Наложи се сама, със собствените си ръце, да вдигна острата безмилостна брадва на финансовите проблеми на семейството си и да пресека завинаги най- здравите връзки с него.
- Не се тревожи, мила! Какво да се прави, в трудно време живеем. Вече си пенсионерка, сама си, а и децата ти са затруднени финансово. Наложило се е, недей да се измъчваш!...
Но първата жена ,сякаш не обърна внимание да утешителните й думи, и изстена глухо:
- Много ме заболя! Не съм и мислила, че в сърцето ми ще се отвори рана. Зейна мрачна бездна, от която полазиха в душата ми студ, тревога и страшно чувство на вина. Разбираш ли, Данче, никога вече няма да вляза в този двор, в който всяко дърво, всяко цвете ми шепнеше с радост „Добре дошла!”. Там всяка педя земя ми напомня за неуморните , грижовни ръце на баща ми. Там сякаш още чувам забързаните леки стъпки и скъпият глас на мама , докосва ме ласкаво спомена за любимата ми сестра…
Знаеш ли, със сърцето си чух, че в короните на ореха и старата черница още се люлеят и звънят детският ми смях и песните, с които огласях квартала…
- Ех, спомени , спомени! Мили са на душите ни, но само със спомени живее ли се? – промърмори унило жената, на име Данка и прегърна натъжената си приятелка .
А аз се почувствах неловко и някакво тревожно чувство запълзя в душата ми. Жената, която явно имаше нужда да излее горчилката, насъбрана в сърцето й, само поклати глава и с насълзени очи продължи да говори:
- Не смеех да погледна към къщата. Тя сякаш се беше смалила и посърнала от мъка. Прозорците й, ми заприличаха на разплакани очи, които ме гледаха с укор и питаха: „ Нима ще ни предадеш? Нима ще обърнеш гръб и ще ни изоставиш ?
С наведена глава и треперещи ръце се мъчех да отключа входната врата. Ключът трудно се превъртя, сякаш правеше последни отчаяни опити да не допусне чуждите хора зад прага на нашият семеен дом. Вратата жално заскърца : „Опомни се! Утре ще е късно!”
Но всъщност, вече наистина беше късно! Новите стопани оглеждаха всеки кът, опипваха всяка вещ, а аз имах чувството, че стоя безпомощна и разголена пред любопитните им погледи. И чувствах, че една част от мене си отива безвъзвратно. Чувствах се като последното листо на едно умиращо дърво, което вятърът отнася далече, далече от него – самотно и смалено от осъзнатата изгарящо - болезнена истина, че обратен път няма, че нищо в живота ми от тук – нататък няма да е такова, каквото е било някога и че аз самата от този ден съм половин човек!
Душата ми се разплака, Данче! Изтичах навън и за последен път напоих розите с горчивите си сълзи.
Стиснала в ръцете си договора за незначителната сума, за която продадох родният си дом и най – скъпите си помени, с натежало сърце излязох на улицата, с чувството, че вече съм никоя.
Жената въздъхна тежко и като обърса с кърпичка плувналите си в сълзи очи, помоли приятелката си да тръгват вече.
Стоях безмълвен, трогнат от разказа на жената и с натежало сърце , за първи път се заслушах в гласа в душата си, който дълго бях пренебрегвал като ненужно сантиментално чувство, родено от носталгията , присъща на всеки емигрант.
И този миг си спомних за Юда и за ония жалки 30 сребърника, срещу които е продал нещо безценно. Продал е доверието на близък човек, а с него и душата си, погубвайки от алчност и себелюбие човешкото в себе си.
Станах решително от пейката и обърнах гръб на сградата, в която чакаха купувачите, и на нотариусът, който най- после влезе задъхан в сградата. Качих се на колата и като окрилен потеглих към родното си село. А на душата ми беше леко и хубаво, сякаш току – що се бях пробудил от тежък, кошмарен сън!