И през другите дни по-често лежеше.
Не му разрешаваха още да ходи.
И мълчеше.
Слушаше какво си бъбрят другите.
Но в дните за свиждане не само лежеше, но се завиваше и през глава.
При него не идваше никой!
Покрай другите легла се натрупваха близки и познати.
Изчакваха се на ред и отвън.
Първи го подпря Даскала:
- Абе Герге, ти никой ли си нямаш? Самичък ли си?
- Ами…
Смутолеви нещо под носа си.
Явно не му се говореше за това.
А другите непрекъснато бъбреха, за жени, за деца…
Той си мълчеше.
Бъбреха и за това кой къде работи или е работил.
Това го увлече, че продума. Шьофор бил. На голяма кола. Все такъв. Откакто се помни. Ама сега е в пенсия. То пък една пенсия, за нищо не стига! Пък и самичък…
- Ами жена, деца нямаш ли? - подкачи го някой.
- Абе имах, ама сега съм сам. Празна къща!
И пак замълча…
Един ден се натрупаха дечурлига. Бяха довели и тях да видят болните. Стана шумно и в суматохата никой не разбра кога бай Герги е излязъл навън.
Прибра се, кога в стаята останахме сами и утихна.
- Герге, споделена болка е половин болка. Я се отпусни и кажи мъката си. На теб сърцето ти е два пъти болно. Тук те кърпят с илачи, а ти отвътре го ръчкаш с друго.
Наблюдателен беше Даскала!
Нещо мъчеше човека. Болка го ръфаше отвътре.
Отиде и приседна до него.
- Я кажи! Може пък и да я махнем тая болка.
Тия думи и присядането до него на човека, който нямаше право да става, го трогнаха и той се отпусна. Дума по дума, на пресекулки, със спиране и махане с ръка, като че ли казва на някой "карай да върви"... заразказва…
Имал жена...
И две деца.
Големи.
От дъщерята имал и внуче.
Ама не живеят при него…
На друго място били, под наем живеели.
- Ами нали имаш къща?
- Разделихме се с жената и децата отидоха с нея.
- Всички?
- Всичките. Останах сам да кукувам.
Повече не продума.
И се зави презглава…
На другия ден пак го подкачи някой:
- Ами виждаш ли ги?
- Виждам ги, ама от време на време. Живеят на другия край на града. Ходя! Ама само по тъмно. Дебна, дано някой излезе, да го видя. Най ми е мъчно, кога внучето не излиза.
- Колко е голямо?
- На единайсет.
- Откога не си го виждал?
- Отдавна. И само отдалече.
В стаята настъпи гробна тишина.
Наруши я пак Даскала:
- Не си виждал детето от единайсет години? Откакто се е родило!
- От тогава.
- Герге-е-е, Герге, ти си много болен. - Допря рамото му и го загледа право в очите.
- Много си болен. Та ти изобщо не си жив. Единайсет години да не видиш внучето си. Ами за какво си живял, бе нещастнико?
Помълча малко и пак започна:
- Я сега да започнем отново. Всичко ще разкажеш! Ще се изповядаш като пред поп! И нищо няма да криеш! Няма от какво да се плашиш, ти и без това не си жив. Ами че то, твоето, живот ли е!
И започна изповедта...
Добре си живеели…
Децата били много добри. Къщичката им била от баща му. Паянтова, ама я постегнали. Разбирали се, свястна била жена му. Ама много хубаво, не е на хубаво. Дошла там, дето работел, нова касиерка - млада, засукана, и той не разбрал, как се усукал по нея. И тя го усукала, усукала, та започнал нищо в къщи да не носи. Тя направо си му прибирала парите. Започнал да пие…
И най-лошото дошло.
Започнал да посяга на жена си. Траяла тя! Траяли децата, а той все по затъва. Молили го, укорявали го, докога кипнал един ден и ги изгонил.
Напуснали къщата…
Отишли на другия край на града.
В друга къща…
Под наем.
Там дъщерята се оженила…
Там се родило внучето.
Той останал сам в къщата.
Оная, младата, щяла да се жени за него, идвала отначало често, после го парясала и тръгнала с друг.
Нямаше за какво да се пита.
Изповедта беше не пред поп, а пред смъртта.
Всички тук знаеха, че са обречени и че я някой прескочи, я не прескочи.
И бай Герги си знаеше това.
За трети път влизаше тук.
Тая нощ май никой не спа.
На сутринта рано-рано, докато се оправяше, бай Герги изпусна нещо на пода. Издрънка. Наведе се и го дигна.
Беше ключ, от тия големите, номер пет.
Дигна го и като че се чудеше къде да го сложи.
Обади се някой:
- Чий е тоя ключ Герге?
- Мой, от къщата, ама за какво ли ми е. Май няма да ми трябва вече.
От дъното се обади друг:
- Не бързай да се отписваш. По добре помисли какво ще правиш там самичък, като те изпишат. Кой ще те гледа? Та ние сами за нищо не ставаме.
Обади се агрономът:
- Герге, абе ти що не ми дадеш тоя ключ, като не ти трябва?
- За какво ти е?
- Ами ще го пратя на жена ти.
Това беше толкова неочаквано предложение, че всички се надигнаха, ококориха се и един през друг започнаха,
- Вярно, бе Герге, защо не го дадеш на жената? Нали казваш, че е свястна. Защо да живее под наем и да се мъчат с децата? Нали ти си виновен?
- Ами!
- Никакво "ами"! Ако си мъж, дай ù ключа. Ако прескочиш от тук, ще си при тях, ако не прескочиш, за какво ти е?
- Ами!
- Никакво "ами"!
Даскала пое нападението.
- Мъж ли си, или на петел долната джука. Ей, човече, я ти остава, я не ти остава още да живееш. Единайсет години си живял като куче. Я накрая - един ден да е, ама като човек да го изживееш.
Неочакваният пробив беше успял.
Бай Георги омекна.
Повтаря ще само ами, ами...
На другия ден имаше свиждане.
При агронома, в ъгъла, беше дошла жена му.
Предните дни стана дума, че хората на бай Герги са под наем на тяхната улица. Почти комшии. И се познават. Когато тя тръгна да си отива, той я спря:
- Да те помоля нещо! Нали си отиваш? Ей тоя ключ - да го вземеш и да го занесеш. Там до вас, в ниската къща. Ти ги знаеш. Дай го, на който излезе.
Никой нищо не промълви.
Всички гледаха към него.
Той беше прескочил нещо.
Единайсет години се беше канил, беше се засилвал и все се беше спирал.
Сега скочи!
На другия ден, привечер, кога се бяхме притаили и чакахме поредната порция лекарства, вратата се открехна и зад нея се подаде глава…
Изсушено, застаряло лице...
Малка, нисичка жена.
Не смееше да влезе.
Само очите ù шареха от легло на легло.
Още не беше открила това, което търси.
Преди някой да я запита кого търси, тя закова очите си в бай Герги. Той се беше леко надигнал, гледаше като вцепенен право в открехната врата...
Сякаш ток удари всички!
Първи се ококори агрономът:
- Влез! Влез! Тук е.
- Да влеза, ама не съм сама.
Тя направи крачка и зад нея надникна детска глава.
- Ставай, Герге! - викна някой.
- Не се преструвай на болен! Гости имаш. Я го виж какъв е юнак.
Жената влезе…
А ние...
Ние, дето нито можехме, нито ни разрешаваха да ставаме...
Един по един се изнизахме от стаята…
© Иван Стефанов Всички права запазени
"Понякога животът ни предлага възможност да оправим грешките си, но не всякога имаме шанса да простим на себе си за нанесената обида..."
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=280847#comments
За мен беше удоволствие да се спра тук!