Имаше промоция на портокали в хипермаркета. С кофата излизаха 6 лв. Хората вземаха като за последно, тъпчеха от плодовете  всички възможни ръбове, натискаха се, караха се кой колко пъти е идвал... И така цял ден. После втори. Истерия, която в петък изглеждаше непосилна за него – управителя на местния клон.

Затвори се за миг в офиса, за да си събере мислите. Не беше виждал родителите си от 2 месеца. А живееха в един и същи град. През две улици. Тъй близо и едновременно толкова надалече.

Работата му харесваше, но го изцеждаше до припадък. Шефовете искаха от него невъзможното и той го правеше. Надминаваше себе си, изпреварваше времето, но така и не успяваше да намери глътка свобода да позвъни у дома. Не по мобилния, не на домашния, а на прага! Обичаше, когато заставаше на познатата до болка изтривалка, затискаше с пръст ”шпионката” и звънеше по странни начини, така че майка му да го не го познае. Иначе сигналът беше просто едно „К”  на морза. Тире, точка, тире... Сега времето го притискаше. Пак го засипаха с хиляди промоции, плаващи графици и дневни отчети. Поредните американски безумия – за „работа в екип”, супервайзери, супервайзери на супервайзера и така до безкрай. „Шпиономания” – така наричаше целия този цирк от омагьосания кръг на доносничество....

Верчето идва пет пъти в офиса му днес. Да се жалва от всички и пак му напълни главата с глупости за „оня човек”. Дето уж дохождал по 20 пъти в магазина и все се редял за кофите с портокали. Бил подозрителен. Нищо не правел иначе, чакал си кротко реда, дори веднъж пред него свършила партидата. Даже не вдигнал скандал, само се извинил тихо  и се разтворил в тълпата от каращи се за ред клиенти. Днес пак идвал 7 пъти. Верчето твърдеше, че го е проследила до болницата. Там оставял портокалите в кухнята май. Това било далавера, защото според Верка, „оня човек” ги препродавал на двойна цена. Трябвало да проверят тази работа, да не стигнело до шефовете в София...

Петък, крив като всички петъчни дни напоследък. Двама закъсняха за първата смяна – били на рожден ден, напили се. В магазина  беше вавилонско стълпотворение. Пазаруваха като за последно. Все пак беше Бъдни вечер. Но щандът с плодовете биеше всички по точки. Кофите пак бяха хит. Все едно беше рампа за износ на плодове за страните от третия свят. Дали „оня човек” ще се появи, за да го зърне за миг. Да го прецени...

Работата  го грабна и неусетно стана 17 часа. Днес щеше да излезе по-рано. Не заради това, че беше празник, имаше час за преглед в болницата. Наболяваше го черния дроб, прави си изследвания. Тази вечер щяха да са готови резултатите.

Паркира пред болницата и влезе с бавни крачки. Надяваше се всичко да е наред с изследванията. Иначе майка му щеше да откачи. Баща му беше сдържан и мълчалив, но той знаеше, че винаги го е подкрепял. Винаги и всякога намираше време да му звънне, нещичко да му донесе, да му каже две думи, но точно на място.

Докато минаваше покрай детското отделение, чу врява. Погледна бегло към прозореца и видя няколко десетки чифта очи да следят всяко движение по алеята и още толкова детски лица, които се суетяха на прозореца като малки котета...

После обърна поглед към алеята и ГО видя. Беше „оня човек”. С кофи. От магазина. Препълнени до пръсване с портокали, човекът едва ги носеше, леко превит на две. ”Същият е, както го описа Верчето! С кафяво палто и сив шал, кафяви боти и вълнен сив панталон...”  Любопитството у него надделя, имаше още 15 минути до прегледа. Реши да провери „случая с оня човек”. Тръгна бавно след него, на около 20-ина метра. „Оня човек” мина покрай детската кухня. „О, значи има истина в думите ва Верка! Със сигурност ги препродава тези проклети портокали!”

Човекът влезе в детското. Изчака го малко и тръгна нагоре по стълбите след него.

Не искаше да усети, че го следи. Качи се след минута-две, стигна до вратата на втория етаж. Глъчката в отделението беше невъобразима. Открехна леко вратата и ГО фиксира с поглед. Беше застанал с гръб и нещо обясняваше на ухо на една от сестрите. „Да, май редят далаверата. Сега вече го спипах тоя!”. После нещо се случи. Нещо, което го вцепени. Нещо го остави без дъх. „Оня човек” взе кофите, които седяха кротко до него, докато редеше далаверата със сестрата и влезе при децата... Те наскачаха, изсипаха се като рояк от прозорците, където до преди малко се бяха накачулили като котета. Наобиколиха Човека и закрещяха радостно. Той ги милваше по главиците и гребеше с пълни шепи от кофите и даваше на всяко. Изведнъж усети, че го гледат и се обърна. Управителят се стъписа и изтърва папката с изследвания. Човекът го гледаше кротко и се усмихваше така, както можеше да го прави само един човек в целия проклет и мислещ само за пари Свят.

Беше баща му.

Кирил Палачоров, Бургас