1.

В мен пустота, около мен мрак...

И някакви странни фигури в бяло...

Къде съм?

Защо?

Впрочем...

Кой съм аз???

Кой?

Фигури... И гласове... Странни звуци...

Постепенно отнякъде – откъде? – се появява смисъл... Говорят ми... Казват ми нещо... Нещо познато... Усещам го...

И като внезапно отглъхване на ушите до мен достига разбиране...

- Погледни насам... Погледни... Тук... Виждаш ли?... Чуваш ли...

Устните ми с мъка се раздвижват:

- Чувам...

Белите фигури направо се прегръщат...

- Чува, чува... Тук е... Свестява се...

За кого говорят? За мен? Защо да се свестявам? Та аз не съм... Как беше – болен? Макар че... Не разбирам – какво е събрало толкова... Лекари, да – лекари... И сестри...

Постепенно към мен идват думи, думи, думи...

Някои спират, някои дори се завръщат назад, към мрака в мен... Но другите идват...

И вече съм наясно – болнична стая, уреди, обкичен съм с какви ли не кабели и маркучи, гол, огромна лампа ме осветява, лекарите и сестрите са поне десетина, някои са с маски, всички с ръкавици...

Какво е станало?

Към мен се навежда глава – бял калпак, очила, сива коса...

- Почивайте... Почивайте и не мислете за нищо...

Как да не мисля? Та аз не зная кой съм...

Но езикът е надебелял, устата свита като от лимонов сок, главата тежи и едновременно с това се рее някъде си...

Навежда се друга глава. Подобна – очила, сива къса коса...

- Сега ще ви оставим... Не, няма да сте сам – ще има постоянен дежурен... Просто почивайте...

Просто?

Как така – просто?

Но хората излизат, лампата намалява светлината си, до главата ми сяда жена, мъж взема стол и го поставя до краката ми... Не мога да го видя как сяда и какво прави – главата ми е залята с олово.

Очите са леко изкривени нагоре и забелязвам, че жената е почти изправена върху твърдата седалка, в ръцете си не държи нищо, подпъхнала ги е под нагръдника, бялата касинка е леко кривната...

И лек ветрец ме отнася... Нагоре... Надалече... На някъде...

2.

Очите ми бавно се повдигат. Лепнат клепачите, но отиват нагоре...

Светъл ден е, обаче в стаята е затъмнено. С крайчеца на погледа си зървам тъмни пердета на прозорците.

Помещението не е обикновена стая. Голямо е – като хол. И по средата е масата, върху която лежа...

До стените – остъклени шкафове, някаква апаратура... Все още от мен вървят кабели и маркучи... Или по-скоро – идват към мен...

Жената е друга. Значи са ги сменили... А аз започвам да разпознавам...

Усещам, а не чувам как към леглото се приближават хора. Двама... Да – познавам ги. Двамата отпреди...

Поглеждам...

Сериозни, замислени...И много обезспокоени...

- Здравейте! – казват в един глас и се споглеждат от неочаквания дует...

- Здравейте... – бавно, отчетливо и, въпреки желанието ми, тихо отговарям аз.

Присядат до мен. От едната страна са, така че мога да ги виждам без затруднение...

Изглежда има нещо особено, нещо сложно и това ги кара да търсят подобни особени методи за разговора.

Не изчаквам, а директно питам:

- Кой съм аз? И защо е всичко това?

Споглеждат се, после единият започва бавно и обстоятелствено да ме представя пред мен:

- Кирил Гергов. На 40 години сте. Работите в държавна агенция. Женен, с две деца – момче и момиче, съответно 15 и 12 годишни. Как да ви кажа... Нищо по-специално в живота ви няма. От града сте, тук сте учил в средното училище, в столицата завършил право. После сте бил заместник директор на предприятие, след промените сте постъпил в агенцията...

Вдигам ръка... Трябва ми малко време, за да асимилирам малкото на думи, но огромна по значение информация...

Промени? Какви промени? На кое? Как е било преди тях? А сега какво се е изменило?

Обаче това ще остане за друг път...

Има по-важни неща... И най-важното – аз...

Женен...

Напрягам съзнание... Никакъв женски образ... Само двете жени – предишната дежурна и сегашната, се появяват там... И изведнъж започва някаква вакханалия от лица и тела... Жени, жени, жени... Руси, тъмнокоси, рижи... Идват отнейде, изчезват... Много жени...

Коя е моята... Жена...

И две деца...

Момче и момиче... Добра комбинация... Но – какви ли са? На кого приличат? А по характер?

Завършил право...

Нямам дори представа какво е това образование...

А за работата ми – да не говорим...

Живеел съм в града...

Оставям настрани, че не зная кой е този град... Къде живея? Къща, апартамент?...

В съзнанието ми се появяват някакви картинки – дом сред градина, голям апартамент... Апартамент... Никога не съм виждал такъв... Всъщност – никога в сегашното си състояние... Обаче си го представям...

Откъде изплуват подобни образи и картини – не зная... Но запълват бялото петно в мен...

Двамата внимателно ме гледат и мълчат.

- Защо съм тук?

Другият започва.

Операция. Нещо сърцето, нещо артериите... И ме приспали... А после съм се събудил изведнъж – както е бил отворен гръдния ми кош. Погледнал съм, мълчал съм, не съм помръдвал...

И пак внезапно съм заспал...

Това предизвиква в мен нова картина...

Страшна...

Куп макарони и отгоре им кетчуп...

Аз гледам нагоре, виждам лежащия в блестящо огледало... И върху му – макарони с кетчуп...

Рязко стискам клепачи. Зловещата картина изчезва...

- ... Изгубили сте паметта си – казва лекарят – Виждам, че започнахте да говорите и се надявам да се върнете към предишното си състояние...

- И откога съм така?

Леко объркване. После стряскащ отговор:

- Трети месец...

Мълча...

Те се споглеждат...

- Ако още нещо ви интересува сега...

Вдигам ръка и я отпускам...

- Тогава починете си. Имате много неща за мислене... И не забравяйте – не сте сам... А, както виждаме, миналото се завръща във вас...

3.

Миналото се завръща...

Кое минало?

И по-важното – чие минало?

Лежа, а в главата ми се гонят мислите. Плюс страстното желание да се върне паметта ми...

И с нея – АЗ...

Но ме е страх…

Кой АЗ ще се върне?

Кой съм бил? Като човек? Като мъж? Като личност?

Какво ме е интересувало? Защото сега нищо не ме вълнува – освен въпроса за мен...

Кой съм АЗ?

Жена ми...

Имам такава... Руса, кестенява, рижа? С къса или дълга коса? Висока, ниска, средна на ръст? Тънка, сочна?

Какъв е гласът й?

А нравът?

ЗАЩО ми е жена?

Какво ни е свързало? Какво ни държи още? Как се разбираме? Какви тайни имам от нея? А тя от мен?

Как спим? Заедно? Поотделно? Прегърнати? Гърбом?

А сексът...

Секс... С непозната жена... Да, да – съпруга ми е... Но непозната... Какво обича? Какво не?

А аз какво предпочитам?

Да не говорим, че имам смътна представа за секса...

Децата...

Взаимоотношенията с тях? Дъщеря, с която трудно се разбираме – ами не зная какво изживяват жените... И не само това – нямам понятие за интересите на момичето...

Момче... Сигурно съм го дундуркал, играли сме си, радвал съм се, че първородното е момче...

Деца и родители...

Всъщност – какви са моите родители? Как са ме възпитавали? Какво е останало от тях в мен?...

Май нищо...

Или – ако има – ще го открия изненадан. И по-късно...

Приятелите...

Работата...

Улиците на този град...

Хората по тях...

Местностите около нас...

Нищо не се завръща...

Но и нищо не идва – поне така – като бегъл, мъгляв спомен...

Да се захвана за сламка, да усетя как да се държа... Къде и с кого...

Сестрата закрива тавана над мен...

- Моля ви – казвам през дращещото гърло -  има ли телевизор тук?

Тя ме гледа смаяно над бялата маска... После кима...

- Попитайте лекарите – мога ли да гледам нещо?

Откъде ми хрумна? Защо? Телевизор... Сещам се – много информация...

Жената излиза.

Тишина...

Появява се заедно с трима лекари наведнъж...

- Смятаме, че не е лошо да видите какъв е светът днес – казва единият – Обаче, няма да пускаме новините. Рано е, а и не бива...

Леко кимам...

То – вярно, аз себе си не мога да разбера, че цял свят ще се мъча да възприема...

- Ще ви предложа – казва друг – един специален канал. За сериали. Цяла нощ върви, показва семейни истории, човешки вълнения, хорски проблеми. Гледайте, навлизайте в реалността – колкото и далеч да са тези неща от нашето състояние...

Приемам. Сестрата довлича някакъв станок, нагласява върху му малък, но с ярки цветове телевизор.

Лекарите поглеждат към първите кадри върху му и излизат, доволни от показаното...

А аз гледам...

4.

Цяла нощ... Сериали, сериали, сериали... Семейни, криминални, забавни... Американски, индийски, български...

Вече можех да се ориентирам в апартаментите, познавах устройството на една кухня, на различните видове помещения. Нямаше да объркам пазар с площад, библиотека с ресторант. Знаех кога и защо се отиваше някъде, кога и защо другаде.

Опознах и взаимоотношенията на хората – любов, омраза, себеотдаване, лъжа, измама, порядъчност...

Имах странното усещане, че нещата не са точно така – прекалено гладки ми изглеждаха дори най-завъртените истории, прекалено ясни дори най-сложните човешки връзки. Обаче, поне придобих някаква представа за света извън стаята...

Все пак – в мен имаше много, много мрак...

Не само кой съм. А и как съм живял, обичал, трудил...

Мъчеше ме въпросът за семейството. Разбрах – това е най-важното нещо за човека. И аз го имах. Но те какво имаха?

Мен?

А кой аз?

Все тая мисъл се въртеше в съзнанието ми. И все при нея се връщах – кой съм аз?

Имах жена и деца...

И трябваше да ги обичам...

Но аз дори не ги познавах...

Как да обичам някого – само, защото съм задължен? Баща съм им, мъж съм й...

По документи...

Не се усещах такъв...

Успокояваше ме мисълта, че не се усещах никакъв...

Просто някой... Както казаха в един сериал – кацнал от Марс. И така си бях – в напълно непознати земи, сред напълно непознати хора...

Които, обаче, ме познаваха. И чакаха да видят щампата, залегнала в съзнанието, душите и сърцата им.

На сутринта дойдоха две санитарки, преоблякоха ме, обслужиха ме. Не се стеснявах – за мен всичко беше естествено. Много по-късно разбрах за някои правила в общуването. И за срама между половете и хората.

Тогава нямах понятие. Поради което автоматично разтоварих червата и пикочния мехур, дори погледнах какво измъкват изпод мен жените.

А те просто не реагираха. Като че беше нормално, извадиха металното нещо , обърсаха тялото ми и спуснаха простата нощница надолу.

Влязоха сестрите – този път трички. Обсъдиха с нощната дежурна тихичко нещо – по всяка вероятност как е минала смяната, погледнаха ме любопитно, след което се заеха с подготовката на стаята за сутрешната визитация.

И тогава я видях...