Още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги…

                                          Павел Спасов „Греховната любов на зографа Захарий“

  – Трябва да се качиш догоре – каза Катрина, а щом тя каже нещо, няма смисъл да се възразява и да се губи напразно време и енергия – пак ще стане на нейното. Въпросът е – дали по трудния или по лесния начин.

  След пет години щастлив брак с нея се научих да избирам второто. Затова захвърлих четките, длетата, тубите и бурканчетата с химикали и застягах раницата. И без туй сме извън сезона и работя извънредно – пак по нейно настояване.

  „Догодина ще е късно“, каза загадъчно тя, но и на тази нейна загадъчност вече съм свикнал, а и на още нещо – да вярвам на Катрина. Понякога ми се струва, че притежава някакво вълшебно огледало, с което наднича в бъдещето и знае кога какво ще се случи – инвестирай тук, не приемай това предложение, направи си почивка – да отминат дъждовете, после продължи – циганското лято тази година ще е топло и дълго… Направо някаква синоптична фурия с нюх към бизнеса, изкуството… и не само.

  И ето ме сега – копая като къртица из затрупаните от свлачището през 91-ва пещери на Дервентския пролом и търся… една Катрина знае какво. И най странното е, че го намерих. Тефтера. Но не онзи на Матей Преображенски – Миткалото, а друг. Оказва се, че имало и втори, напълно непознат и с неизвестен автор. Не са го намерили светите отци от манастира, нито учените, нито иманярите, макар че през 1906 година един монах, на име Софроний, открил в пещерите куп монети, книги и безценни ръкописи, прибрани тук още при превземането на Търновград от турците.

  „Може да е останало нещо“, заяви жена ми с оная категорична убеденост, която обезоръжава всеки, опитал се да ѝ възрази.

  „Може!“, реших аз. „Земетресение през 1913, наводнения, свлачища – релефът се е променил. Сигурно има нещо, което Софроний и другите са пропуснали.“   

  Когато се качих горе, установих, че част от пещерата от северната страна се е срутила и е открила дълбока ниша, в която се въргаляше неголяма тенекиена кутия с откачен капак. Трудно стигнах до нея, трябваше първо да разчистя камънаците. В кутията имаше малка книжица в черна кожена подвързия, изгнила и проядена от влагата. Някои листа не бяха закрепени добре и останаха в ръцете ми, щом се опитах да ги прелистя.

  Имаше рисунки там, схеми и чертежи с указания и куп страници, изписани със ситен, странно познат почерк. А също и ноти. Първият лист беше откъснат, а най-отгоре на следващия се мъдреше заглавие: „За чудното и родолюбиво дело на отец Матей Светопреображенски, Уста Кольо Фичето и Захарий Зограф,  лето 1851“.

  Насочих развълнувано светлината на фенерчето към текста:  

  “И както е писано, има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето – време за разхвърляне на камъни и време за събиране на камъни, време за прегръщане и време за въздържане от прегръщането, време за убиване и време за изцеляване, време за събаряне и време за градене, време за обичане и време за мразене, време за война и време за мир – а машината е създадена по волята Божия да прокарва път през времената. Защото от пръст сме създадени и пак ще отидем в пръстта, но сме дарени със свободна воля и нищо предначертано не е окончателно“.

   Светлината на фенерчето потрепна колебливо и започна да помръква. Внезапен студ прониза тялото ми. Листата на ръкописа, сякаш подети от невидимо течение, се размърдаха като живи в ръцете ми и се посипаха по мокрия под. От варовиковите стени наоколо се стичаше на капки вода, въздухът беше влажен и хладен. От полузатрупания вход, през който едвам се бях промъкнал сутринта, все още проникваше светлина, сега слаба и несигурна, което показваше, че денят над Беляковското плато вече преваляше. Бях прекарал в „Манастирската дупка“ почти  десет часа. Беше време да се връщам.

    Събрах набързо мокрите страници. Някои бяха наполовина откъснати, други въобще липсваха. Разтърсих фенерчето и на последните му отблясъци продължих да чета.

  „И влезна майсторът в тая мъгла през Колелото и потъна там, а нашите сърца се свиха от страх, дали не сме го вече изгубили, дали не се е преселил в отвъдния свят и дали не се е възнесъл там като светците и не ще го видим вече. Ала бави се той в мъглата само няколко мига и ето, виждаме, задава се пак – но от северната страна, дето е колелото с Честния Христов кръст – сияещ в лъчи и разцъфнал като пролетен цвят. Изобиколи черквата и иде – жив и здрав, с малко поомачкани одежди и зачуден вид, а на лицето – четинеста няколкодневна брада. И тъй като беше влязъл там гладко избръснат, по причина, че беше посетил берберницата на Чауша на Самоводската чаршия в Търново, както сам се похвали, удивихме се ние извънмерно. А майсторът, по-смаян и от нас, заразказва какви е чудеса видял в отвъдното, обзет от радост превелика, че се е отървал от сигурна смърт и се върнал по волята Божия пак в света на живите.

  Там, казва той и потрива с трепереща ръка черната си, по чудо прораснала брада, е също като тук, само дето монастирът е по-голям, ала и по-занемарен. Има под скалите една кула за чудо и приказ с извит триъгълен покрив и часовник, надничащ изпод него като бяло око изпод черна клепка. И звънарница със седем сладкогласни камбани има, а най-личната от тях е преогромна и тежи почти един тон. На югоизток пък се издига цяло едно ново крило с голям сводест вход и с боядисани в синьо полусрутени колони, пред който вход стоят запрени чудни каруци с покриви отгоре, целите от желязо и стъкло, а вътре облицовани с най-фино сукно. И седят в тия незапрегнати возила мъже, жени и деца, облечени в ярки дрехи, с открити глави, с разголени крака и ръце, и излизат после те отвътре и ходят свободно из монастира, разговаряйки шумно, без да се свенят, че нарушават уединението на братята. Пък и братя гаче не видях, само един достолепен старец в монашеско расо, който се изгуби из храсталаците и скоро оттам се чу отривистият звук от брадвата му, с която дялаше греди, и която сякаш се жалваше от печалната си участ. И разнородна реч се чуваше в монастира отвсякъде и най-много българска, и ни дума на турски, гаче не сме в Османската империя, ами край някоя търновска Вавилонска кула. А под часовника пък имаше запрени два огромни камъка от двете страни на голямата църква, гаче търкулнати от скалите на платото от някой незнаен светия със сила и мощ превелика, сигур разгневен от мерзостта на запустението и разпуснатостта на нравите, царящи там. Видно беше, строяло се е много изпървом и с любов и старание огромни, а после всичко се е изоставило и отдалечили са се сърцата човешки от тая обител, закоравели са и са позволили красотата в нея да се руши и погубва. Дали е било турско дело това или нечие друго, не знам. И още разхвърляни камъни видях там, и дърва, струпани покрай пътя безразборно, и купове керемиди, и стъпала изровени и настилки изпочупени. Окаяна беше и сградата вдясно от входа, а надписът на фасадата – избледнял и изронен. Запуснати – манастирските килии, с изкорубени врати и изпочупени прозорци, обрасли с бурени и храсталаци от смрадлика. Трапезарията, магерницата, пералнята и съвещателната зала в южното крило – полуразрушени, стенописите – избелели и повредени. А самият път към манастира – покрит с нещо черно, като катран, изровен и целият в кръпки. И като някаква зла шега на лукавия – пред звънарницата с медните, зеленясали камбани – дървен стълб с една снежнобяла тънка плоча с надпис на нея с нашенски, но лишени от всякаква калиграфска хубост и орнаментика букви: „Пазете тишина!“.

  И цялата тая съкрушителна гледка извикваше в сърцето ми печал и негодувание.

  Потърсих аз стареца да се допитам кое е това място и къде е – на небето ли или в преизподнята, защото с бедния мой ум не можех да отсъдя, но не го намерих, а после реших, че е по-добре да не се показвам, защото не знаех каква ми е съдба отредена. Сметнах, че ако съм на небето, ангелите тъй и тъй ще ме намерят и ще ме отведат в рая, ако ли пък съм в ада попаднал, на което силно се надявах да не е тъй, то и за казаните с катрана, и за рогатите с вилиците има време. И прекарах в тая обител – в лутане и в недоумение, цели три дни…“

  Тук ръкописът свършваше, а на последния лист беше откъсната долната част.

  „Какво е това?“, помислих си аз развеселен. „Неизвестен фантастичен роман от началото на миналия век? Жалко, че е недовършен!“

  Прибрах ръкописа в кутията, заедно с чертежите и рисунките, и под кòсите лъчи на залязващото слънце заслизах бавно към манастира.                  

  – Тая какво прави тук? Не я искам – да се маха! – каза сърдито Катрина и ме погледна умолително.

  Очите на жена ми са черни и влажни като презрелите череши от овощните градини на Самоводене, а лицето ѝ е кръгло и пухкаво, с две трапчинки на бузите, които, заедно с бухналата ѝ негърска коса, ѝ придават вечно ококорен кукленски вид. Кожата ѝ е с цвят на топло капучино, устните – малки, капризни и като мацнати с черешово сладко – заради гланца, който използва. Имат и същия вкус, затова, щом видя някъде череши, неизменно се сещам за нея. По-млада е от мен с петнайсет години, но в нейно присъствие се чувствам като ученик – неспокоен, развълнуван и все така безпаметно влюбен, както в мига, в който я видях за първи път на онази изложба на икебана, укийо-е¹ и модерно японско изкуство в музея в Търново.

  Катрина е мулатка, рожба на българо-етиопската дружба, а родословието ѝ е по-дълго от плитката ѝ и толкова объркано, че дори и тя не знае колко вида кръв тече във вените ѝ. Но най-гъста се е оказала явно бащината ѝ българска кръв, защото е останала да живее тук и се омъжи за мен – почти стопроцентовият самоковчанин, художник-реставратор, далечен роднина на майсторите зографи от рода на Христо Димитров – родоначалника на Самоковската иконописна школа. Аз пък заради нея и заради работата си се преместих да живея във Велико Търново, за което изобщо не съжалявам.

  Тя се засмя, когато ѝ се представих:

  – Значи, казваш се Зафир Христов, но си кръстен на Станислав Доспевски², тъй като си негов потомък, обаче приличаш на чичо му Захарий Зограф?

  – Това последното не съм го споменавал – казах намръщен аз. – Но явно е очевидно. А ти си познавачка!

  – Имам книга с репродукции на негови стенописи. Обичал е да рисува собствената си персона из разни църкви. Нарушил е де що канони има и пак са го канили да изографисва – къде волно, къде неволно, с кандърма и малко хитринка. А аз обичам изкуството. Най-вече японското, тъй като съм учила в Япония, но се интересувам от всякакъв друг вид изкуства. И от художници също…

  Тя ме погледна многозначително с тъмните си, сериозни очи.

   – Казвам се Катрина³, но можеш да ми викаш кокона Катринка – каза нехайно. –  Само не се смей – прищявка на майка ми е. Като в онова писмо на Захарий Зограф до Екатерина Хаджигюрова. В училище ми викаха Котаранка катранка. Не ме питай защо!

  Очите ѝ светнаха гневно, но после огънят им угасна и заприличаха на черни въглени с притаени в тях горещи искри. Гмурнах се в тях, без дори да се замисля, а тя ме остави там – да се рея в безтегловност и същевременно да нося бремето на отговорността да укротявам изблиците на изключителния ѝ темперамент и объркана чувствителност. С повечето от странностите ѝ успявах да се справя. Както сега – с ревността ѝ.

  – Прилича на кон в лицето – брадичката ѝ е широка, колкото челото, а когато се смее, ѝ се появяват бръчки около очите – стара е! – измърмори Катрина. – И какво все се вре тук? Да си ходи в Търново при липсващия мъж и да те остави да работиш!

  – Не е на повече от четиридесет – възразих аз, загледан във високата, суха жена с медноруса коса, прибрана на кок, която разговаряше с отец Амвросий. – Мъжът ѝ не е липсващ – някъде в Западна Европа е, възстановява се от продължително боледуване.

  – И аз това казвам – липсващ е, щом го няма тук, нали? Никой никога не го е виждал. Може въобще да не съществува!

  – Живели са дълго в чужбина, затова в Търново не го познават. Върнали се, но той се разболял и пак заминал. Тя прекарва повече от времето там, при него – казах успокоително аз. – Нямаш причина да ревнуваш. Знаеш, че съм ти верен.

  – Имай късмет да не си! – светна пак с очи Катрина, но после се усмихна. – Но сега тя е тук, нали? И е пословично богата. Казват, че имала няколко наниза със златни пендари, куп маргаритени гердани, гривни и пръстени със скъпоценни камъни, наследство от прапрабаба ѝ, чорбаджийска дъщеря някъде от вашия край. Продала по-голямата част заради лечението на мъжа си, а с останалото решила да извърши богоугодно дело – да плати реставрацията на Колелото на живота на Захарий Зограф тук, в Преображенския манастир. А те възложиха работата на теб – най-добрия реставратор на църковна живопис. Не е нужно непрекъснато да те надзирава.

  – Възложиха работата на мен, защото ти разпусна чар и връзки! А тя е дарител, има право. Ако не беше тя, никой нямаше да се нагърби да финансира проекта. Виждаш каква разруха цари тук!

  Виждаше. Полуслепият игумен дядо Амвросий от много години беше единственият обитател на манастира. Само по празниците и през уикенда на скалистата издатина, където бяха разположени порутените сгради на светата обител, се чуваше човешка глъч. Но посетителите идваха и си отиваха, а усещането за запустение и някаква обреченост оставаше да витае из въздуха, напоен с дъх на самардала, както наричат по тия места дивия лук. Ароматното растение със зелени, продълговати листа растеше навсякъде и на фона на пъстрите му цветчета камбанки избледнелите тонове на олющените манастирски фасади сякаш живваха.

   Катрина проследи погледа ми и посърна.

  – Толкова красота, а почти напълно унищожена! – въздъхна тя.

  – Нали затова съм тук – казах не много уверено, – да върна предишното великолепие на стенописите на Захарий Зограф.

  – Не са само те – поклати глава Катрина. – Кулата, църквите, другите сгради, звънарницата и иконостасът в църквата „Свето Преображение“ – всички са дело на един от най-големите строители не само в България, а и в Европа – Кольо Фичето. Дори и в развалини, обрасли в треволяци и тръни, пак се усеща духът им – чист, хармоничен, величествен. Как ли биха изглеждали в прежния си вид? Добре че има ентусиасти като теб, които срещу оскъдно заплащане са съгласни да работят дори извън сезона, само за да могат някакви абсолютно незаинтересовани зяпачи да се похвалят, че са видели Колелото или Страшния съд, претворени от талантливата четка на Захарий Зограф!

  – Не всички са незаинтересовани – възразих аз. – Някои са искрено вярващи, задават въпроси, беседват с дядо Амвросий, качват се до пещерите. Слушат за Велчовата завера и за отсрещния манастир „Света Троица“, също строен от Кольо Фичето.

  – Като заговорихме за четки – усмихна се лукаво Катрина, – вглеждал ли си се в автопортрета на Захарий Зограф в църквата, до образите на Кирил и Методий, които приличат на огледално изображение на един и същи човек? Мустаците му не ти ли напомнят на четка за рисуване, потопена в охра? Ти не искаш ли да си пуснеш такива мустаци? Тогава съвсем ще станеш като него!

  Изсумтях ядосано, а тя се засмя с оня неин неподражаем звънлив смях, който прилича едновременно на звън на камбана и на бушуването на Карталските водопади. Косите ѝ пък са като катерливия, жилав бръшлян, който се хвърля смело върху речните камъни заедно с пенливите води, и приличат на черни, струящи потоци. Катрина оставя косата си свободна или я прибира в дебела и дълга плитка, в която понякога прибавя разноцветни мъниста. Това, заедно с широките ѝ, пъстри и вечно веещи се дрехи, ѝ придава малко див и изключително екзотичен вид и ме кара да обезумявам, само като я погледна. От всички цветове жена ми най-много обича лилавото, а от всички цветя – теменугите. Тя самата ухае на цветя, а формите на тялото ѝ са меки и заоблени като хълмовете на старопрестолния град, в който е родена. Кожата ѝ е кадифена и гладка като цветен лист, нищо че от погледа ѝ понякога лъха жар като от африканска пустиня. Но умът ѝ е блестящ и хладен като самурайския меч катана на етажерката в гостната ни – наследство от далечните ѝ азиатски прадеди.

  – Историята е като ластик – каза замислено Катрина. – Има навика да се повтаря и да се връща в привичния коловоз. Опъваш, опъваш ластика, накрая го изпуснеш и той с плясък се прибира в първоначалната си форма. Не бива да се насилват събитията, защото връщането винаги е свързано с катаклизми.

  – И какъв по-голям катаклизъм от смъртта! – додадох аз, вгледан в Колелото.

  Два широки кръга беше нарисувал зографът на южната външна стена на църквата, а между тях – още няколко разделителни ивици, по-тесни. Външният кръг започваше с раждането на човека, издигаше се към юношеството, зрелостта, а след това се спускаше надолу през старостта към първоначалната точка, на която пишеше „Смърт“. Смъртта и раждането бяха едно – начало и край, а цветът на този кръг беше тъмносин, непрогледен, въпреки че единият от двата ангела, които въртяха колелото, дърпайки  въже, се зовеше Ден, а другият – Нощ. Вътрешният кръг беше по-светъл и жизнерадостен. Там бяха четирите сезона и в тях – човекът творец и работник. Но след есента идваше зима и крайната точка на духовното пътуване по кръга пак беше смъртта. Тук нощта беше по-ведра и приличаше на ден, озарена от надежда, защото за християнина смъртта не е край, а начало на вечния живот на душата.

  – Дори и името ѝ е почти същото като на Християния, жената на брат му Димитър – измърмори Катрина, която още мислеше за автора на Колелото. – И какво толкова е намерил в нея? Жена му Екатерина е била много по-хубава!

  – Това са легенди, мишленце – казах разсеяно аз и продължих да снемам слоя, нанесен в началото на миналия век от незнаен „реставратор“. – Христяния е родила седем деца на брат му – едва ли е била чак толкова студена към него.

  – Но Захарий е бил до нея в смъртния ѝ час, целунал я е, без да го е грижа, че е болна от тиф! А брат му дори не е отишъл на гробищата – от страх!

  – Но е останал жив. А Захарий е починал месец след това.

  – Може да не е искал да живее без нея! – разсърди се Катрина. – Какво? Нима не вярваш във вечната романтична любов? Като тази между Ромео и Жулиета.

  – Романтично е народното съзнание, което има нужда от кумири! Според мен тя е била вярна съпруга.

  – Аз не казвам, че не е била вярна, казвам само… – Катрина махна с ръка и млъкна, а в очите ѝ се появиха гневни сълзички – като утринната роса по кадифените пролетни теменуги в градината ни и като ситния маргарит от огърлиците по портретите на самоковските майстори.

  – Ти се идентифицираш с нея! – разбрах внезапно аз и вперих развеселен поглед в лицето на жена си – Не с Християния, а с Екатерина – жената на Захарий. Скъпа, та това са само два портрета на две жени, идеализирани от безспорния талант на художника – прекрасни портрети, но едва ли изразяват истинското му отношение.

  – Захарий Зограф е родоначалник на светската живопис в България – бил е много по-реалистичен, отколкото останалите иконописци!

  – И все пак е създал две женски икони – нищо повече!

  – И затова са го хулили, а Колелото са зацапали, нали?

  – Да, този, който е рисувал върху него, е бил варварин, а не реставратор. Използвал е само три цвята и в резултат се е получило бледо и неточно копие на оригинала. Някои от детайлите просто е заличил, защото са се оказали пряко силите му.

  – Направо е развалил Колелото! Но защо?

  – Нямам представа – казах аз. – Но мисля, че успях да го възстановя. Цветовете сега са по-ярки. И изглежда по-релефно – като живо е! Уникална работа на велик майстор.

  –  Колела има навсякъде по света и повечето са в храмове – усмихна се Катрина. – Колело на Фъртуна, Колело на зодиака на Петозирис в Египет, Колело на мелницата на Светата Троица при алхимиците, Колело  на търпението, Мелница на причастията в Германия, Колело на Учението в Тибет, Колело Бхава-чакра в Индия... Само в България Колелата са над десетина. Със или без зодиак, с Вавилонската блудница с чашата или със Слънцето в центъра, с часовници, със сезони, с имената на месеците на гръцки, на старобългарски, с по-малко или с по-многословни надписи…

  – Като този в Троянския манастир: Прохождаме; Възкачваме се; Докато се спасим; Държим се; Изтърваме го; Ето тръгваме по нанадолнището; Напускаме добрия свят. И около ада: Нито съм бил; Нито ме е имало; Всеядният ад – изрецитирах аз.

  – На мен ковчегът на Смъртта тук ми прилича на лодка, а косата – на гребло – каза Катрина. – Може би затова Захарий Зограф е оцветил най-външния кръг в тъмносиньо – това всъщност е река. И то не коя да е, а Янтра, заради меандрите! Ноевият ковчег плува по реката! Но защо в него е Смъртта? Смъртта като изход?

  – Жената в центъра не е човек, град е – като в Откровението на св. Иоан Богослов! Блудницата Вавилон с чашата всъщност е Търновград. А на мен тя ми приличаше на теб, коконо Катринко! Нали името ти означава „смърт“? – усмихнах се на свой ред аз.

  – Значи – продължи Катрина, сякаш не забелязала закачката ми, – това е нещо като апокалиптично предсказание. Нали през 91-ва един камък е паднал от скалите, ударил се е в кулата на Кольо Фичето и се е разцепил на две, без улучи църквата и без да нарани никого. Като жезъла на Мойсей, който разделил Червено море и евреите успели да избягат от египетската войска. Може би е предупреждение.

  – Основната част на всяка църква се нарича кораб… Знаеш ли – замислих се аз, – в онези странни записки, които намерих в пещерата, имаше рисунки на Колелото, план на църквата и нотни знаци. И това!

  Бръкнах в джоба на престилката си и извадих месинговото кръгче с гравирани букви.

  – „Верността ще отвори пътя“– прочете на глас Катрина. – Какво може да значи? Кои бяха нотите?

  – Седем са на брой, момент… листът е у мен.

  Катрина се вгледа в небрежно надрасканите петолиния и затананика.

  – Това е началото на онази песен: Къде си, вярна ти…

  – …любов народна – довърших развълнуван аз. – Къде блестиш ти, искра любородна? Но защо ноти? Кой ги изпълнява и на какъв инструмент?

  – Трябва да е нещо наблизо, нещо постоянно, което не се мести – започна да се оглежда Катрина. – Има ли пиано в манастира?

  – Какво ти пиано? – намръщих се аз. – Музиката в православието е акапелна. Има клепало, но то е на поправка. Само камбаните…

  – Точно така – камбаните! – възкликна Катрина. – Те са седем, нали? Всяка от тях е отделна нота. Трябва само да изсвирим мелодията. Ето какво означават въжетата!

  Тя изтича до камбаните и хвана въжето на първата.

  – Не – спрях я аз. – Виж стенописа! Денят отдясно дърпа въжето към себе си и го навива, а отляво Нощта го отпуска и то се развива – сякаш времето се връща назад. Трябва да започнеш от последната камбана – тази откъм ангела на Нощта.

  Катрина се приближи до крайната камбана, дръпна въжето ѝ и го отпусна. После следващата, и следващата… Наистина беше мелодия!

  Откъм Колелото се чу жужене, паното се плъзна встрани и откри друго Колело – дървено, от няколко сегмента, върху желязна, въртяща се ос. Кръговете образуваха комбинации с надписите и цифрите, а една стрелка показваше датите.

  Също като в ръкописа! Протегнах ръка и нагласих сезона – пролет, после месеца – април, годината... Мелодията свърши и колелото пред мен се обви в тънка сива мъгла. Когато тя се разсея, видях, че олтарът вътре в църквата е изчезнал, а през образувалия се тунел се вижда отсрещната стена и там също имаше отвор, извеждащ навън.

  – Не! – извика жена ми, но вече беше късно. Аз минах през отвора.

  След миг излязох от противоположната страна, заобиколих и тръгнах към нея с букет свежи, току-що откъснати теменужки. Катрина погледна мокрите ми маратонки, покрити с влага от росната трева по хълмовете на Дервента.

  – Там е пролет – промълвих аз. – А ти обичаш теменуги, коконо Катринко!

  – Ах, ти, магаре такова! – избухна жена ми. – Защо не ме послуша? Можеше да пострадаш. Колко време прекара там? Минута, час?

  – Три часа – промълвих аз, изненадан и смъртно обиден. Донесох ѝ цветя почти посред зима, а тя ме хока като провинил се хлапак! – Трябваше да се катеря по ската, за да намеря цветята. Навсякъде растеше само проклетата самардала.

  – Ами ако се беше наранил? Как щях да те намеря, не ми каза дори кога отиваш!

  – Но ти… – достигна изведнъж до мен смисълът на това, което казваше, – знаела си? Цирк ли ми разиграваше през цялото време? Защо?

  – Не знаех – пророни тя. – Или по-точно знаех какво има тук, но не знаех как да го накарам да заработи. Само ти можеше. Защото си негов потомък, рисуваш като него и си по-умен от всички. Дойдох тук заради теб. И заради нея – посочи тя върлинестата женска фигура, която бързо се спускаше надолу по ската. – Трябва да побързаме. Скоро  тук ще стане напечено. Не трябва да ѝ позволяваме да се върне с ваксината. Тя иска да го спаси от тифа и себе си също. Това може да доведе до ужасен катаклизъм. Християния умира от тиф на 27 май 1853 година, а месец по-късно я последва Захарий Зограф. Това е записано в историята и не трябва да се променя. Тя е дошла тук през Колелото, преди да бъде повредено от незнайния „реставратор“, и не е могла да се върне във времето си. Но сега може.

  – Значи ти също си използвала Колелото, но си дошла от бъдещето?

  – Колелото работеше, но само в едната посока. Идваш, но не можеш да напуснеш. И двете се оказахме в капан. Отначало целта ни беше една – ти да поправиш механизма. Опитах се да говоря с нея, да я убедя да остави нещата такива, каквито са, но тя не ме слушаше. Беше като обезумяла. Искаше да напусне мъжа си и да заживеят със Захарий. Беше готова да рискува всичко. Откраднала е ваксина от една болница в Търново и щом разбере, че Колелото отново работи, ще се опита да се върне. Трябва да я спрем!

  На виковете на Християния се притече отец Амвросий. Катрина се беше вкопчила в нея, а тя се опитваше да удари последната малка камбана.

  – Прочела е снощи тефтера, който ти намери – извика дребничката Катрина и впи зъби в китката на съперницата си.

  Християния изпищя, блъсна нападателката си в гърдите и я повали на земята. Аз се втурнах към жена си и се опитах да я вдигна. Катрина беше с разкървавено лице и контузена ръка. През това време Християния нагласи таймера, удари една след друга камбаните и изчезна в тунела, който бързо се затвори след нея.

  – Провалихме се! – изплака Катрина и избърса лицето си с кърпичката, която ѝ подаде отецът. – Сега ще дойде най-лошото.

  Тя посочи склона над манастира, по който беше започнала да се свлича кална маса.

  – Няма нищо, чадо – каза успокоително беловласият старец и се усмихна печално. – Господ иска от нас да помагаме на ближния, но не и да пречим на плана Му за нас. Не можем да знаем кое от това, което ни се случва, е за добро, а кое – за зло. Затова е по-добре да оставим на Него да отсъжда. Ти вчера ми сподели тревогите си и аз – грях не грях, реших да предприема нещо по въпроса. Захарий Зограф и Християния са починали от тиф и това няма да се промени.

  – Но тя имаше в чантата си цяла кутия с ваксина. И сега се върна във времето, когато още не се е разболяла.

  – Не знам някой да е предотвратил тиф с ампули, пълни с витамин В₁₂ – каза ласкаво старецът и аз се изумих от спокойното му и някак отнесено лице с празен, невиждащ поглед. – Днес сутринта влязох в килията ѝ, и да ме прости Господ, но размених кутиите. Тя отнесе в миналото една дузина абсолютно ненужни ампули. Тъй че волята Божия ще бъде изпълнена.

  – Отче, вие сте гений! – извика Катрина и се хвърли да прегръща немощния старец. – Но тя няма да се откаже. Тази жена е дявол! Узнала е за машината и щом веднъж е пътувала в бъдещето, ще опита пак. Някой трябва да се върне след нея!

  Катрина погледна към мен.

  – Но аз не знам… – понечих да кажа нещо и млъкнах съкрушен.

  – Свлачището на века наближава – и по двата склона вече се придвижват надолу земни маси – каза нетърпеливо Катрина. – Трябва да съберем всички посетители при малката  църква, а после да се отбием и в манастира „Света Троица“. Там има монахини, можем да спасим и тях.

  – Да се отбием? Как? Да нямаме вълшебно килимче?

  – Имаме. Но само аз мога да го управлявам, затова трябва да се върнеш ти. Спри я на всяка цена, чу ли? Аз ще дойда за теб, където и когато да си, обещавам ти!

  Отец Амвросий говореше с групичка туристи и се опитваше да ги убеди да не се качват в колите си, защото пътят надолу вече беше затрупан. Земята под краката ни се раздвижи и сградите на манастира бавно потеглиха към ръба на скалната издатина.

  – Можеш да управляваш кое? Катрина! – извиках аз.

  – Манастирът е построен тук заради гънка на времето, която съществува само на няколко места по света. Монасите на Света гора са знаели, затова са направили тук метох на атонския Ватопед. Матей Миткалото е построил машината. След пътешествие във времето е нужно и пътешествие в пространството и то трябва да е бързо и удобно. А какво по-удобно превозно средство от един…

  Катрина се качи на скелето и натисна горната част на Колелото. После пъргаво слезе и аз с тревога видях как остатъците от стените на малката църква отсреща се отварят като картонена къщичка и оттам излиза един новичък, лъскав хеликоптер в маскировъчен цвят.

  – Кольо Фичето построил малката църква, специално за да го скрие. Отдолу има стар параклис, достатъчно голям, за да го побере. Той измислил и вграждането на дървеното Колело на Миткалото в голямата църква. Захарий Зограф пък го изписал отвън. Сигурно дори го е използвал. Матей Преображенски е изучавал физика и механика в библиотеките на Света гора. Опитал се да построи вечен двигател. Не успял, но направил Вечния календар и измислил машината на времето. Тя е като японските укийо-е – колективно дело на гениален инженер, изкусен строител и изключително способен художник.

  Проследих с поглед излитащото огромно насекомо. Докато набирах комбинацията на Колелото, земята под краката ми се разтърси. Залитнах, но успях да вляза в тунела, а корабът на църквата потегли бавно надолу и скоро целият скат се откъсна и рухна в бушуващите води на Янтра. Но аз вече бях от другата страна.

  А от другата страна нощта преваляше.

  – Закъсня, Софроний! – чух немощен старчески глас и видях грохнал, превит от тежестта на годините старец в избеляло расо и с фенер в ръка. – И какви са тия дрехи на теб? Да не си си изгубил ума? Знаех си, че не трябва да използваме това дяволско изобретение. Няма да спасим света, нито да спрем Апокалипсиса. Но той не искаше и да знае. Ще направим хората щастливи тук, на земята, вика, може пък в Божия план да си е предвидено, че ще променим историята! Първо облича расо, после го хвърля, после пак го облича – хаймана! Сами ще освободим България, ще отидем в бъдещето, ще донесем оттам пушкала и ще въоръжим населението, няма да чакаме някой друг да ни свърши работата. Не вярваше той в предопределението, Софроний, беше се заразил с тия вредни модерни учения и ги беше смесил с езическите високоумства, с които се беше начел в Атон. А тия книги не са за всеки, трябва да си духовно подготвен, за да можеш да устоиш на съблазанта да мислиш, че си нещо повече от другите и че всичко ти е позволено. И Уста Кольо Фичето, и Захария Зографа увлече! С метални пръчки по потири да удрят, звънарници после да строят и песни бунтовни да пеят. А пътят на Бог е благ, Той не познава насилието. Работата на монаха е да учи и наставлява, а не да вдига въстания. Тъй си и отиде Миткалото, разпънат между кръста и пушката, без да види светлината на свободата в България. Бог да го прости!

  – Отче! – промълвих аз с лошо предчувствие. Щом Миткалото беше мъртъв, значи съм попаднал в по-късно време и връщането ми е напразно. – Коя година сме сега?

  – За какво говориш, Софроние? Същата година, от която тръгна – лето 1906-то от рождението Христово. – Донесе ли го? Ключа на верността. Трябва да го скрием, за да не може никой повече да използва Колелото.

  Бръкнах в джоба си, но месинговото кръгче не беше там. Вместо него извадих дъговидна пластина с думите: „Твой е денят и Твоя е нощта“. Това беше надписът на Вечния календар на Матей Миткалото от стенописа на училището в село Михалци.

  Обърнах се и погледнах Колелото на Захарий Зограф. Очертанията му започнаха да се размиват, цветовете избледняха постепенно, а някои от образите се изгубиха.

  – Отче – дръпнах нервно стареца за расото, – кажи ми само още едно нещо: кога почина зографът Захарий?

  – Че ти съвсем си изумял! – поклати глава черноризецът. – От Колелото ще да е. Все го гледаш и човъркаш! Нищо няма там, казвам ти, нали самият аз го реставрирах. Дървеният модел на Миткалото е изгубен! Още малко и ще поискаш и стената да бутнем, за да се убедиш. А зографът се спомина по време на тифа, през 53-та, и това ли си забравил? Зарази се от оная змия! Имала отнякъде уж илач и беше сербез, ама пак се разболя и умря, че отнесе със себе си и него в гроба. Хайде, прибирай се в килията си, че скоро ще съмне, а на мен нещо ми прималя. Дори по нощите ходиш да го гледаш туй пусто колело, а аз, болният и немощен старец, трябва да ставам и да те прибирам.

  Отецът поклати глава и се затътри към крилото с монашеските килии. Аз седнах омаломощен под Колелото, а в главата ми се въртяха неспокойни мисли. Калдъръмът в двора и тревата покрай стената бяха мокри от роса и расото ми подгизна. Времето беше топло, утринта – безоблачна и ясна, самардалата по склона прецъфтяваше и изпускаше тръпчив аромат. Расото ми бързо щеше да изсъхне. Расо? Бях облечен в расо! Нима всичко е било сън? Двайсет и първия век, свлачището, вертолетът, Катрина…

  Откъм монашеските килии се чу шум и суетня.

  – Архимандрит Антим предаде Богу дух! – извика някой.

  Тичешком изкачих стъпалата в северното крило и се втурнах в килията на отеца. Той лежеше на ниския одър, фенерът на масичката до него още гореше. Приближих се с тъга на сърцето и се вгледах в умиротвореното му лице. Изглеждаше, сякаш е заспал. Някой опечален брат беше оставил на масичката букетче свежи, току-що откъснати теменужки, а до тях – топяща се купчинка искрящ сняг.

  Изтичах навън, влязох в килията си и нахвърлях в една торба малко храна, празното си тефтерче, принадлежности за писане, шишенца с мастило. В магерницата намерих една тенекиена кутия. После се изкачих в „Манастирската дупка“. Братята щяха да бъдат заети с погребението и никой нямаше да обърне внимание на отсъствието ми. Ако някой все пак забележеше, щях да кажа, че съм искал да остана насаме със скръбта си.

  Нямаше защо да се колебая – Катрина не беше сън! Щях да опиша всичко, което се случи с нас – как намерих ръкописа, какво пишеше в него, как поправих Колелото, свлачището, пътуването ми и грешката, която ме отведе в друго време. Щях да предупредя Катрина да не ме праща в миналото – и без мен тук щяха да се справят. Щях да остана с нея, а кръгът на времето щеше да бъде разкъсан. И щях да се подпиша накрая – анонимността е проява на смирение, но понякога е и бягство от отговорност.

  Седнах на един камък и на светлината на утринното слънце започнах да пиша:

  „Коконо Катринко…“

  Огненото светило вече се спускаше над гористите хълмове, когато наченах последната страница:   

 „Той имаше дарбата да прониква отвъд видимото, да изкарва наяве скритото, а злото е сляпо и ходи като сянка след откривателя.“

  Довърших писмото, сложих го в кутията, затворих плътно капака и го омотах с няколко слоя канап. Скрих кутията в пещерата и заслизах към манастира.

  Не видях обаче дребната фигура на човек в расо, който ме беше проследил и цял ден ме беше дебнал, притаен в сенките на пещерата. Не видях и как, след като си тръгнах, той се вмъкна вътре, взе кутията, отмота капака, отвори я и я хвърли в една скална ниша, от върха на която капеше вода.

  И колелото на времето се завъртя.

28.10.2023

  Разказът участва в Петия националния литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“  на тема „Колелото на времето“, който приключи на 1.12.2023, и не спечели никаква награда.

  На 17 януари 2024 г. в Манастирската пещера край Преображенския манастир, за която се говори в разказа, беше открит мумифициран труп на мъж:

https://caverescue.bg/aktsia-v-manastirskata-peshtera-v-rayona-na-preobrazhenski-manastir-gr-veliko-tarnovo/.

Колелото на времето се върти. Историята продължава!

1. Укийо-е (яп.: „картини на плаващия свят“) – отпечатъци върху дървено клише и живопис в Япония. Продукцията е била разделена между художника, проектиращ разпечатките, резбаря, обработващ блокчетата, печатаря, който напоявал работата с мастило и притискал дървеното блокче върху ръчно изработената хартия, и издателя.

2. Бащата на Димитър и Захарий – Христо Димитров е роден в с. Доспей. Първородният син на Димитър, Зафир Зограф, приема псевдонима Станислав Доспевски .

3. Катрина – алегория на смъртта, води началото си от гравюра от 1913 г. на мексиканския художник Хосе Посада, а впоследствие се превръща в елемент от празника „Ден на мъртвите“. Представлява женски скелет с помпозна шапка. Целта е да се осмеят мексиканците от предреволюционния период, подражаващи на европейската аристокрация. Придобива популярност в края на 40-те, когато Диего Ривера я включва в своя стенопис „Сън в един неделен следобед в Аламеда Сентрал“.