- Да…така е…светът е малък…В почивка ли сте? – попита момичето.

                           - Не…напуснах…тази работа май не е за мен…

             Тя не отговори.

                           - Аз съм Симеон… бившият барман, настоящ свободен човек като волна птичка… А вие сте?

                           - Катерина.

       Подаде му ръка и той я пое в дланта си. Пръстите й бяха малки, но силни и без маникюр.

                       - Художник ли сте…

                       - Не точно. Просто хоби, обичам да нахвърлям неща в скицника. Може да си говорим на ти.

                       - Аааа…добре.

             Симо искаше да узнае всичко за това момиче, но не можеше още в първите десет минути да започне да я разпитва. Беше прекалено рано и нетактично да задава въпросите, които пъплеха в главата му. Хвърляше й небрежни погледи. Тя беше кръстосала крака и продължаваше да рисува. Беше с къси панталони, с бели маратонки, а единият й крак се поклащаше вяло напред - назад. Тишината неловко се проточи между тях.

                        - И какво рисуваш…

                        - Ами... ето…

          Тя издърпа скицника и му го показа. Беше хубава скица на някакъв пейзаж. После Симо попита:

                       - Харесва ми…Може ли и другите да видя, ако не е прекалено нахално…

        И пусна една чаровно - откровена усмивка.

                      - Ахааа… може…ноооо … - тя се поколеба - добре…давай…

          Симо запрелиства скицника. Сепна се. Там беше много мрачно. Тъмна черна нощ се стелеше над една гора. Дърветата бяха онемели и застинали в тъмнотията, с издължени голи клони, а луната хвърляше бледи пътеки, в края се виждаше една приведена жена, сгъната на две, с лице  изкривено от неустоима болка. Бръчките на жената, очите й и застиналата й уста в гротеска, поразиха Симо. Сякаш чуваше страховит рев да оглася небето. Ужасно въздействие… Имаше чувство, че гледа Сатаната… Взираше се втрещен няколко мига, после затвори скицника и й го подаде.

     Не знаеше какво да отговори. Тя чакаше реакцията му. Тънка усмивка се разля по устните й…май се забавляваше на реакцията му…

                  - Майсторска работа, но… - почуди се какво да каже – но, определено е многооо …като… - запелтечи той и не успя да намери подходящата дума.

                 - Зловещо, май…

                 - Да…зловещо…

                 - Как…го нарисува това…ами…то…

Минах през труден период, но вече се окопитих… не ми се говори…

   Една невидима стена се издигна между тях. Катерина си пое дълбоко дъх, а после почервеня като домат. Някакъв спомен я връхлетя. Кръвта пулсираше като бясна по вените й, блъсна я в слепоочията.                      Симо протегна ръка и я прегърна. Това беше естествена реакция. Човешка, топла, непринудена прегръдка. Тя се сви като изплашено птиче в обятията му. Стана й по-леко…

                 После мигът отлетя, Катерина се отдръпна и стана от пейката.

                 - Ами аз тръгвам…

                 - Кога ще те видя пак - Симо не беше сигурен какво ще чуе, но зачака отговора й.

                 -Утре, утре…по същото време… my new friend.

………………………….

                Катерина нямаше лекции след обяд и реши да се поразходи още няколко часа. Времето беше слънчево и горещината я накара да влезе в една сладкарница и да си поръча огромна мелба. От сладостта й премаля и изпи две бутилки вода. После тръгна безцелно по улиците. Хвърляше по някой поглед на лъскавите витрини, но нищо не й грабваше окото. Уби няколко часа и се качи в метрото. Тук беше прохладно и приятно. Нямаше много пътници, които да я рушкат и тя спокойно седна на седалката. Извади телефона си.

          Ехаа…сега ще те видя що за екземпляр си… my new friend. Добра визия, силни ръце, хубава усмивка… дано да си и умен…не понасям скучни и дребнави душици…макар, че с тях е по - лесно…

         Затърси във фейсбук профила на Симеон. Заредиха се доста хора с това име. Заразглежда ги, но не го намери, а някои профили бяха без снимки. Въздъхна тихо. Пръстите й се плъзгаха по екрана и после се зачете в нещо, като се изключи от действителността. Влакът наближи нейната спирка и намали скоростта. Тя неохотно стана и излезе от вагона. Изкачи стълбите бавно и излезе на въздух. Печеше ужасно. Горещината я връхлетя и блузата й залепна по тялото. По челото й избиха капчици пот и тя извади мокри кърпички от раницата си. Избърса се и продължи. Умираше да влезе под студената струя на душа. После щеше да почете малко.  Вървеше и мислитесе въртяха като калейдоскоп в главата й. 

     Какво съм аз? Няколко неща изскачаха веднага...Котка, зелени очи, твърдина, мед, черно кафе, бижута, мак, вино, бял лист, синева, катран, лов, стрела, елен, благост, захар, горчиво кафе...

          Понякога умът й си играеше на асоциации... противоположности...беше изтъкана от тях...

    Какво е той...на първо четене? Добро, сила, предвидимост, светофар, посока, благост , кротко, памук, секси, мускули, спорт, маратонки, автършейв, вятър, волност, удари, кола, музика, доверие.... доверие... доверие...хммм...стига толкова Катееее с това доверие....

Повървя няколко пресечки и стигна до една висока каменна ограда.                                                    

       Завъртя ключа си, пое дълбока въздух и прекрачи прага.

                  Продължава…