9.08.2018 г., 14:47 ч.

Колкина дупка по време на РД 

  Проза » Разкази
831 0 1
12 мин за четене

За пореден път датата шести януари стана повод за две важни събития в моя живот. Първото и не толкова значимото беше моя рожден ден, а второто – проникване в недрата на Понор планина. Повече от четири месеца не бяхме влизали и с нетърпение очаквах да видя какво са причинили земетресението и рязкото затопляне след обилен снеговалеж.

Качихме се на къщичката събота по обед. Пръснахме се по задачи – за дърва, за вода, почистване на къщичката и други. Хора пристигаха, мятаха раници, отваряха си по бира и купонът неусетно се заформяше. В един момент заприлича като на пещерен сбор. Имаше торта, скалички, алкохол, неалкохол, имаше хора вътре, имаше и навън край огъня, който поглъщаше завидно количество месо и после ни го връщаше приятно изпечено. Имаше и подаръци (най-вече за мен). Аз лично се забавлявах много, надявам се да важи и за другите.

Дойде неделята. Райчо блестеше от високо, та чак препичаше. Пръснахме багажа по поляната и започнахме да го редим в торби. Вече до болка познат спорт: прониквачна торба, от вътре шалте по стените, хидро торба и фукай колкото може. И така направихме 18 единици багаж. Е, нали сме много хора… само някои ще са с по една торба надолу. Няма проблеми, не е нещо, с което да не сме се справяли.

Имаше и силно международно участие в лицето на Томи и Михау (Полша) и един свит младеж от Израел – Ювал. Поляците проникнаха първи с идеята да преекипират разни места. Малко след тях тръгнаха Папи и Влад , после Ефи и Ювал, малко след тях аз, Фичо и Калин (да се чете Калоян), а зад нас Теодор предвождаше групата на третата възраст Остромски, Док и бате Павел. От много време насам не бях виждал Колкина дупка толкова пълноводна. Отвесите, Минната проходка, залите Първи януари, Втори януари и Церово. Още от Рошавото тръгваше приятна река, която се постепенно ставаше все по-пълноводна. Водопадите (тук се срещнахме с полската група и подминахме Ефи и Ювал), меандър Дендрариум, меандър Горила (вече газихме във вода до над кокалчето), Месомелачката, лагер Слънце. Пушихме по цигара събирайки смелост за Фурната. И дойде момента за мъката: клекнах пред прозорчето, засилих се и… не минах. Нещо не е наред, по-тясно е от преди. Огледах се. Водата беше помела всякакви ситни камъчета и ги беше нафукала в и без това тясното пространство. Започнах да се провирам бавно, като старателно изгребвах чакъла пред себе си. Фурната наистина се беше стеснила притеснително, което направи преминаването бавно и студено. Калин(Калоян) благодарение на големите си размери се измъчи доволно. Въпреки, че не е пещерняк се справяше учудващо добре, премина с няколко изпускания на въздуха като всяко беше съпроводено с „Оххх, не мога повече“. Втората фурна, по-широка, но по-пълноводна. Дългият меандър, следващите отвеси, гипсов рай и след осем часа пълзене, провиране, клякане и изправяне пристигнахме в лагер „Калоян“. Папи и Влад вече бяха пристигнали, сварили чай, изкопали нова тоалетна и разопаковаха торби. Преоблякохме се и се заехме да подготвим лагера за живот през следващите няколко дена. Групите идваха една по една и след кратка почивка се включваха да помагат. Разбрах, че след всяка фурна Ефи правела стриптийз, за да изцежда дрехи(р.бел. мамо, ако четеш, това не беше точно така). Вече се чудя защо си харчи парите за гащеризони ами не хукне гола?!?!!? Вечеряхме късно с бъркани яйца (някой трябва да свали тефлонов тиган).

Станахме късния предиобед. Кафе, чай, сутрешен тоалет и Папи раздаде задачи. Ефи и Ювал отиват да картират „Прашната река“, Теодор искаше да слезе да разгледа блокажа, Папи и Калин(Калоян), Влад и Док да картират от другата страна на полусифона, Цецко след тях да снима, аз и Филип да катерим отвес, а бате беше Консуела – готвач в лагера. До към три часа всички се пръснахме по задачи. Отвесът, който трябваше да катерим не беше далеч. След „Пуканки“ в дясно срещу течението на реката меандърът вие, няколко прагчета за изкатерване и се озоваваш в дъното на отвеса. Около час и половина разходка с по една сравнително тежка торба на човек. Филип изяви желание да го изкатери. Приготвихме се и той тръгна. Започваше със стръмен наклон, който се превръщаше в отвесна стена след няколко метра. Анкер след анкер другарчето ми се движеше на горе, водичка пръскаше на фина мъгла, изобщо идилия. В един момент стигна до надвиснала кора, която не можеше да премине, заради късите си ръчички. Сменихме се. Малко по-късно изпълзях през ръба, изкатерих още едно прагче(3-4 метра) и пуснах въже, за да се качи и Филип. Меандърът продължи, две прагчета доста неприятни за качване (трябва да се прежалиш и да легнеш прав във водата) и поредния огромен отвес, от който валеше напоително. Нямахме ресурс за него. Върнахме се в лагера първи. Последваха Ефи и Ювал. Картирали около 122 метра нови галерии по меандъра на два етажа, усеща се стабилно течение и продължава. Чуждестранният ни приятел изрази възхита от пещерата, въпреки, че през цялото време гледаше малко притеснено. Малко по-късно дойде и Теодор. И на него не му харесваше блокажа, но видял няколко обещаващи места. След полунощ се върнаха и картировачите зад полусифона оставили Цецик да почива на „Пуканки“. Извадиха се записки, смартфони, дистота направо чудо. Всеки момент очаквах Влад да извади лаптопа и да поработи. А да, още нямаме интернет. Двете групи бяха картирали около 700 метра. Влад и Док изследваха и картираха най-дясното разклонение (което след няколко дена го кръстихме дясно разклонение 2) и до край не бяха стигнали. Папи и Калин (Калоян) картирали средното разклонение и стигнали до сифон. Но открили уникални образования – дълги игли по-тънки от косъм, който се поклащали от въздушното течение.

Павел беше сготвил пълна бака с грах и зеленчуци. Вечеря, чайчета, МАЛКО ракия и по чувалчетата.

Вторник сутринта Ефи и Ювал тръгнаха да излизат, тъй като младежът трябвало да хваща полет в сряда. Малко след тях Влад и Калин(Калоян) хванаха пътя за навън. Папи и Теодор отидоха да картират главната река зад полусифона. Павел и Док продължиха работа в дясно разклонение 2, Цецко отново беше изпратен да снима, а аз и Филип се върнахме да картираме каквото изкатерихме предния ден. После се хвърлихме да катерим отвес в зала „Калоян“. И така Фичо изкатери първия си подземен отвес от около 10-12 метра. За съжаление се оказа без продължение. Върнахме се в лагера, за да приготвим вечерята. Разтоварвайки екипировката за катерене Филип разбра, че ни липсва инвентар. По пътя на спомените се оказа, че е забравил няколко примки при последното изкатерване. Хайде наобратно. Този път аз изкачих отвеса, намерих примките и спокойни се захванахме с готвенето. Другите се върнаха след полунощ. Цецик отново се прибра последен. Папи и Теодор бяха подминали т-образното разклонение, за което говореше Васко предния път. Бяха картирали около 350 метра. Павел и Док отново не стигнали край. Тази вечер имаше спални чували и шалтета в излишък.

Сряда Папи и Док бяха Консуела. Аз и Теодор отидохме да картираме главната река, Павел и Филип продължиха с дясно разклонение 2, а Цецко… то се знае, да снима в „Аргонити“. Преминаването на сифон или полусифон за мен лично винаги е било неприятно преживяване. Сега не беше по-различно. Особено като забравих да изпусна въздуха на хидрокостюма. Във водата се надух като риба балон и с усилия се отблъсквах от тавана, за да не се спука саткото. А на всичкото отгоре и ръкавите от към маншоните пуснаха вода. Няколко метровото стеснение пънло с вода не беше кой знае какво. Ходиш по дъното, прескачаш един камък, там където тавана се спуска надолу си потапяш главата до устата и си минал. Първи минаха Филип и Павел теглейки въженце, с което после да изтеглим хидроторбата със сатката в нея. Предните дни групите са имали различни забави по тоя повод. Тъй като някой дръпнал въжето без да е завързана торбата, чакали течението да е довлече. После Папи трябвало да позира пред Цецко как плува и загубил неопреновия чорап. Абе драми. С Тео копахме коритото на реката докато дойде торбата. После минахме и ние. В една по-широка заличка, от която всъщност галерията се разклонява, се събрахме, хапнахме  и се пръснахме. С Теодор поехме по главната река. Стигнахме Т-то, което си е точно т-образно разклонение, а в същото време е и водослив. Галерията свършва в стена. Поехме наляво, картирахме суха галерия, която след около 50 метра задънва. Под нас се чува реката. После поехме дясното разклонение. Меандърът стесняваше, на места се качвахме високо, после пак слизахме на реката. С другата група имахме среща в 23 часа в залата, в която хапнахме, така че картирахме до към 22.15 и поехме наобратно. Пристигнахме на уречено място по едно и също време. Хапнахме ядки и фурми и се гмурнахме във водата. Още на излизане от „Пуканки“ разбрах, че има нещо различно. Маркировка светлоотразителна, стъпала, оформена пътека, направо като разходка в Южен парк. Малко по-късно Док каза, че повече няма да почива с Папи. В лагера отворихме писанията. Цецик още не се беше върнал. Нашата група беше взела над 70 отсечки с дължина около 350 – 400 метра. Другата група бяха картирали по-малко, но и техният меандър стеснявал. На едно място Филип си усукал и извадил рамото. За щастие всичко се оправило от само себе си и сега го наболяваше. Чакахме Цецик да се върне. Изправи ни на нокти, но 15тина минути преди контролното време се чу как пъшка по баира. Уж се ослушвал за нас, но май не ни чул заплеснат по неговите си дела.

Четвъртък Папи, Теодор, Док и Цецик си приготвиха багажа и поеха навън. Онази чисто егоистична радост, че другите си тръгват, а аз оставам, която съм усещал единствено на Иракли, когато изпращам приятелите си се появи отново. Още три дена с Павел и Филип. Днес щяхме да почиваме. Оставих другите двама да се занимават с лагера и да приготвят багаж за излизане, а аз отидох да чукам „Пуканки“. И преди някой да си помисли, че това е друг вид фетишизъм, да поясня: „Пуканки“ е ниска галерия чиито под, стени и таван са покрити с дендрити (пуканки). Предвиждаш се на колене, а пуканките боцкат и закачат. Та с чук, секач и машина попочистих пътя. Вечеряхме рано с цел да обърнем режима. Под всеки имаше по няколко шалтета, излишните чували бяха изсушени и прибрани. Хотел пет звезди.

Петък се събудихме отпочинали и готови за подвизи. Планът беше да слезем към блокажа и да търсим минаваме на височина. Папи беше казал за възходящ отвес, който сме пропуснали да картираме. Приготвихме си багажа за катерене, картиране и малко храна. Към 11 часа потеглихме. На водослива се разделихме с Филип, той трябваше да отскочи до полусифона да вземе кирката, за да не я отнесе водата. С Павел продължихме надолу. Намерихме отвеса. Реално реката минава на долно ниво, а картировката е по реката и за това сме го пропуснали. Отвесът беше порой. Прецених, че сега няма да стане. Стените бяха облечени в дебел слой кал и единственото удобно за катерене място беше по пътя на водата. Задача за по-сухо време. Продължихме към следващото набелязано място. Кален комин. Фичо ми задържа крака да се кача. Продължава към 7-8 метра и задънва. Пфуу. Следваща задача. Цепка в стената, от която пръска вода. Някак си се наврях лягайки във водата. Но почти веднага се сблъсках със стеснение. Фичо се сгъна и го мина. Взе кирката и започна да сваля кал от стените. Той хубаво минава, но аз не мога, а няма как да продължи сам. Казва, че се вижда водопадче и след него галерията се движи посока на блокажа. А не сме далеч от него – максимум 150 метра. Задача за следващия път. Отидохме до блокажа. Обядвахме. Филип реши да се върне на цепката и да чука, докато ние с Павел се ръчкаме из блокажа. Качих се доста високо, може би около 20 метра, а на където и да погледна проход няма. Полутахме се, драскахме хиксове, питанки, но без особен ефект. Накрая видях една дупка, в която предния път Ефи се беше навряла. От другата страна изглеждаше широко. „Абе тя може да не е видяла нещо, я и аз да го пробвам“ си мисля. И докато обяснявам на бате за цепката се мушнах. Триъгълен отвор с камък от долу. Главата мина, раменете, ребрата малко с мъка, но тазът се заклещи. Реших да върна малко назад и да подходя на една страна, но назад не мръднах. Камъкът отдолу подпря в ребрата с неприятна болка. И както не веднъж съм обяснявал на курсисти: като се заклещиш първото и най-важно нещо е да се отпуснеш, да поемеш въздух и да се успокоиш. Да де, ама не. Усещането, че си притиснат и не можеш да се движиш е трудно за описване, но желанието да се освободиш е неистово. Започнах да бутам и дърпам без особен успех. „Защо трябваше да се пъхаш в цепката на Ефи, не виждаш ли, че е тясно“ тюхкаше се Павел с кротък тон и цъкаше шумно и дразнещо с език. Ядосах се и отказах помощ. Продължих да се боря. Лявото плаващо ребро вече пулсираше от болка. Павел и той продължаваше с тихата си намъмлия и досадното цъкане с език. Накрая приплаках за помощ и той ме изтегли. Болеше ме. Цепката на Ефи. Колко шеги имаше по повода после. Проверихме още едно място, на което бях оставил питанка предния път. Да трябва да се разширява се подсетих. Минахме да съберем Фичо, който не беше пожънал огромни успехи с разчукването. Уморени се прибрахме в лагера към 21 часа.

Събота зазимихме лагера и се отправихме на дълго пътешествие към повърхността. Верни спътници ни бяха извадено рамо, натъртено ребро и сюргюнът на Павел. На отвеса след Дендрариум си позволих да помечтая как някой ще ни чака на къщичката със запалена печка и топла храна. Разбира се, бате, като един истински песимист ме поряза да си мечтая за нещо по-възможно. Снежна виелица и мъгла. Няколко часа по-късно, когато си подавах главата през входа/изхода на Колкина дупка видях прясно навалелия сняг и усетих вятърът как пронизва. Снежинките хвърчаха хоризонтално и сякаш имаше мъгла. Видях човешки стъпчици в снега и тръгнах по тях. Скоро усетих миризмата на пушек и топлина. Развиках се от радост. Бо и Ефи бяха дошли да ни посрещнат. До към 19.30 и Павел беше навън. Важна отметка: трябва да се поставят жалони от входа на пещерата до къщичката!!!! По късно по пътя към Церово срещнахме и Младен с джипа. Показа се по анцунг с чаша 3 в 1 в ръка.

На другия ден разбрах, че Игор и Марто Трантеев също са направили опит да дойдат, но фурната ги е спряла. Не се отказвайте, разширете я!!!

И така приключи поредната колкинска епопея. Премахнахме няколко питанки и сложихме още повече. Картирахме близо 2 км и така Колкина дупка стана на трето място по дължина със своите 9622 метра. Орлова чука, дръж се ти си наред!!!!

 

© Никой Нищо Всички права запазени

Пещерният клуб "Под ръбЪ", на който съм член и аз участва в проучването и изследването на новата най - дълбока пещера "Колкина дупка". това е поредното описано влизане и излизане :)

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Еее, заинтригува ме рождената дата,но после малко в повече ми дойде описанието , "телеграфно", някак, края е добре.
Предложения
: ??:??