Повечето от историите за наранени кутрета (не че някога съм слушал такива) сигурно биха били достатъчно незначителни, за да си заслужава изобщо да бъдат споменавани. Но ако в тях се съдържа близко до читателя послание, в което той лесно би могъл да припознае себе си в описаните събития и случки, то изведнъж потенциалът на подобен вид разкази би се увеличил многократно. Ето защо тайничко се надявам, че произшествието от миналия четвъртък ще отговори на нужните критерии за това, един нищо и никакъв инцидент да придобие дълбок смисъл и да обхване достатъчно широка целева група от потенциални читатели. Имам предвид онези любители на кратките разкази, които са ползвали, така да се каже, услугите, предлагани в някоя от държавните болници. Голяма е вероятността именно те да проявят сериозен интерес към случилото се с мен и моя малък пръст, след като преди седмица здраво нараних тази миниатюрна част от тялото си.
Както вече споменах, произшествието стана в четвъртък. В три и половина следобед. Трябваше да ида до съда, за да получа призовка за дело, което бях завел срещу полицията. В края на есента на миналата година ме глобиха за неправилно паркиране. Неправилно според тях, според мен си беше напълно в рамките на закона, но… това е друга тема, с която нямам намерение тук да занимавам уважаемия читател. Та, тръгвах към съда, а в ума ми витаеше мисълта, че веднага след като се върна оттам ще посетя голямата река Дунав, за да наловя от скумрията, която вече си бе хвърлила хайвера в Австрия и се прибираше към Черно море.
Асансьорът пристигна на етажа и аз, с устрем на човек с важна мисия, влязох в неприветливата кабина. Тежката метална врата хлопна. Обикновено я придържах внимателно, защото от близо тридесет години бе лишена от лукса да притежава механизъм, осигуряващ нужното за безопасността на придвижващите се, плавно движение. Обикновено я придържах, но не и миналия четвъртък. Тежката метална врата хлопна като френска гилотина и не след дълго, миг-два, стана ясно, че част от кутрето ми се намираше все още на площадката. Незабавно направих нужното, за да се озова в едно помещение с малкия пръст, но колкото и светкавична да бе реакцията ми, гледката и болката бяха неописуеми. Тридесетте букви от българската азбука няма как да бъдат поставени в такъв ред, че да предадат точното страдание на потърпевшия.
Върхът на пръста беше наполовина откъснат и грозно и безпомощно висеше, обилно полят от топла лепкава кръв. Може и да съм пребледнял, не знам, не можех да се видя отстрани, но едно нещо зная със сигурност – първата ми мисъл отразяваше дълбоката тъга от неочакваната промяна на плановете за деня и звучеше горе-долу така: „Днес, май няма да се ходи за риба“. Тръпнещата остра болка ме върна към действителността и осъзнах, че трябва да действам бързо. Придържах с едната си ръка другата и приближих входната врата на апартамент 11 – домът на моето семейство. С нос се опитах да натисна копчето на звънеца. Звънецът не работеше. Преди половин година кроях сериозни планове да го поправя, но за съжаление, добрите ми намерения останаха нереализирани.
За да привлека вниманието към себе си, ритнах вратата няколко пъти. Тежкият звук отекна в целия вход, като недвусмислено предаде спешното послание за неотложността на ситуацията. Отвътре се чуха стъпките на жена ми и след секунда-две се появи притесненото ѝ лице.
– Какво има, защо си се разблъскал така? – попита, докато нервните импулси с информацията от видяното течаха за обработка от зениците към мозъка ѝ.
– Откъснах си пръста – осведомих съпругата с напрегнат глас.
– Каквоо?! – уплашено извика от своя страна моята спътница в живота. – Как стана?
– Нямам време да обяснявам – троснато отговорих с треперещ мъжки глас. – Дай една кърпа и да тръгваме за Спешна помощ.
– Татко, татко – от хола долетя стройният ни двадесет и една годишен син. По това време на годината той би трябвало да се намира в София, но заради извънредното положение, предизвикано от един грипен вирус от китайски произход, от два месеца живееше с нас. Беше видимо и разбираемо притеснен и затова успя да каже само още веднъж „Татко!“. – Татко!
– Всичко е наред – казах и докато немощно придържах окървавената си ръка, поясних. – Откъснах си пръста. Трябва да тръгваме.
Нахлузих набързо чифт платненки и заедно със съпругата и сина се забързахме към Спешна помощ. Междувременно бях увил ранената ръка с носна кърпа и нямах непосредствена видимост към висящото кутре. Да не гледам пораженията, причинени от агресивния асансьор, ми вдъхна частица успокоение в онези екстремни моменти на страдание. Всичко щеше да бъде наред. Само трябваше да издържа още малко болка и после всичко щеше да си дойде на мястото. Може би, колкото и да изглеждаше невъзможно, дори и увитото ми в кървава носна кърпа пръстче можеше да се оправи някак си. Може би… но затова трябваше да стигнем максимално бързо до мястото, на което подготвените медицински труженици стояха в очакване да помагат на хора като мен.
Добрата новина бе, че точно до нашия блок има стоянка на таксита и в онзи следобед няколко коли кротко си стояха в очакване на клиенти. Тримата атакувахме най-близката от тях и с ловкостта на танкисти на наборна служба се напъхахме в нея. Аз – на мястото до шофьора, жената и сина отзад.
– Към Спешна помощ!
Притеснената ми заповед бе възприета достатъчно сериозно и секунда по-късно превозното средство полетя към градската болница.
Шофьорът, мъж малко над четиридесетте, с тесни рамене, широка талия и любопитни очи, в началото караше мълчаливо, но бързо реши, че ще е добре да уплътни времето, което сме принудени да изкараме заедно, като проведе приятелски разговор. Започна с очевидния въпрос, предвид обстоятелствата:
– Какво стана? Нещо ръката, а?
– Откъснах си пръста – докладвах чинно. – Кутрето. На вратата на асансьора.
– Много гадно – с неподправено състрадание в гласа реагира шофьорът на таксито. – Знам как боли, ама ще мине. Важното е да се запази парчето, а дори и да падне, знаеш ли колко народ си кара така, с по-малко пръсти. Имам един познат, Гошо – остана без палец. Само дето на него му го отрязаха съзнателно. Беше се хванал с някакви наркопласьори и нещо сгафил. На зная точно в какво се е издънил, но със сигурност в тия среди не е трудно да нагазиш лука. Срещам го един ден и гледам – ръката му бинтована. „Какво става бе, Жоре?“, питам, а той изфъфли нещо под носа си. Уплашен беше и не ми каза, ама аз после разбрах – пъхнали го в багажника на черно БМВ и го закарали в някакво затънтено село в Габровско. Дали му лозарска ножица и го поканили сам да си отреже един от пръстите. По желание. Той не събрал смелост и тогава му отрязали палеца – по техен избор. А един ден…
Приказливият таксиджия започна нова история за това, как самият той, преди година, си наранил ръката. Понапил се бил с ракийка и понечил да разполови надлъжно косъм от косата си с наскоро купен от Германия остър нож. Ще спестя обаче на уважаемия читател подробностите за сагата с шофьора на таксито не само защото е встрани от сюжета на настоящия разказ, но и защото аз самият не знам развръзката, тъй като пристигнахме пред Спешна помощ малко преди кулминацията.
Отпред три жени в бели престилки допушваха цигарите си и се смееха безгрижно, втренчени в телефона на едната. В мига, в който ни видяха, изхвърлиха фасовете си и ни загледаха подозрително, но с професионален маниер.
– Какво се е случило? – попита най-възрастната от дамите в бяло.
– Откъснах си пръста – отговорих с готовност.
– Елате да видим!
И жените ме поведоха към най-близкия кабинет.
– Момент, момент – изведнъж иззад гише, на което пишеше „Регистратура”, отекна гласът на дребничка женичка с дребнички очички. – Първо при мен! Кажете си ЕГН-то!
Не знаех защо в този случай административният идентификатор на подлежащите на регистрация физически лица бе важен за служителката на системата, но избрах да не се образовам точно в онзи момент. Десетцифровият номер излезе от устатата ми под формата на топъл въздух и сетне се озовах в стаята, в която се очакваше да получа спешния лек срещу страданието. Не след дълго обаче стана ясно, че за лека ще трябва да почакам още. Лекарката тъкмо отстраняваше подгизналата от кръв носна кърпа, за да установи какви ги бе свършил асансьорът, когато в помещението нахлу жената от гишето, чийто стресиран вид светкавично отмести вниманието ми от жалкото подобие на пръст, висящо в неестествена поза.
– Ама, Вие нямате здравна осигуровка – почти извика тя. – Какво ще правим сега?
По-късно, когато мислено се връщах към преживяното в онзи ден, установих, че след появата на дребните очички съм се ухилил широко. По всяка вероятност изражението на лицето, което показва радост и щастие и е разбираемо за всички хора, независимо от културата, се е появило по две причини. Първата бе свързана с констатацията, че изникналата изневиделица разярена служителка на системата ми заприлича на полицай, който иска подкуп, а втората се състоеше във факта, че разбрах защо им трябва единния граждански номер.
– Аз ще платя – от коридора се обади сина ми.
– Ще платите, ама кога? – заяде се и с него дребната женичка с дребните очички.
– Сега…веднага! Само да ида да изтегля пари.
– Колко ще струва да ми оправите пръста? – намесих се и аз. – Ще платим всичко, но… ако може, побързайте!
Докато траеше установяването на точната сума, която искаха от болницата, в главата ми нахлуха тревожни мисли за връзката между пазарната икономика, безличната здравна система и Хипократовата клетва, но бързо ги разкарах заради връхлитащите на талази върху ръката ми парещи вълни. След като цената бе установена и сделката бе на път да бъде финализирана, синът ми изтича до най-близкия банкомат и пред мен най-сетне се разкри уникалната възможност да получа лична среща с д-р Велев, дежурният ортопед. С помощта на една мила медицинска сестра, криво-ляво стигнах до четвъртия етаж, където докторът вече ме очакваше.
Тук може би е редно да направя една малка уговорка. Нещо като извинение. Не бих искал да досаждам на уважаемия читател с описанието на ненужни подробности, свързани с нещо толкова тривиално, колкото е едно наранено кутре, но мисля, че изясняването на детайлите около инцидента е от изключителна важност, за да бъде даден изчерпателен отговор на въпроса, който зададох в заглавието на разказа.
– Легнете там и сложете ръката си на масичката – докторът посочи единственото легло, което се намираше в средата на голямата операционна и без да се бави, с въпроса си и начина, по който го зададе, ми даде нова порция храна за размисъл. – Защо нямате осигуровка?
– Защото така. Аз... аз вече си платих – отговорих виновно, отново неподготвен за сериозно разясняване на причините за личното ми отношение към здравната система, но бързо се окопитих и заех нападателна позиция. – Не зная как да Ви отговоря. От политическа, философска или от най-обикновена житейска гледна точка.
– Какво работите?
– Свещенослужител съм.
След тези думи ортопедът спря за миг и със смекчен поглед обходи брадатото ми лице.
– Вие, свещениците, сте най-онеправданите в тази държава – каза Велев с променен глас и продължи: – Вие, свещениците, и ние, лекарите. Това е неоспорим факт. В предишния режим вие пак бяхте зле. Знам много добре. Дядо ми беше земеделец, а брат му свещеник. Колко са патили от комунистите...
Докторът започна една от любимите ми теми и следващите манипулации като поставянето на местна упойка, наместването на парчето от пръста на мястото му, зашиването на раната, обилното поставяне на мазила и превръзката с бинта минаха в атмосферата на приятелски разговор между лекар и пациент, които се държаха като колеги.
Поприказвахме си наистина добре. За комунизма, безпаричието, безверието, вярата, християнството и учението на Исус Христос. Трябва да призная, че докторът беше доста приятен събеседник, който се отнесе с искрено уважение към мен. Сякаш с всичко, което казваше и вършеше, искаше да покаже, че ясно разпознава значимостта както на своето, така и на моето призвание. Изведнъж ми се стори, че той отчаяно се впусна с всички сили да помага за излекуването на деформираната част от моето тяло, като в замяна сякаш очакваше аз да помогна за заздравяването на някаква дълбока рана в неговата душа. За кратък миг долових отчаянието на човека, който осъзнава, че докато спасява другите, самият той има нужда от спасение. И така, в тази задушевна атмосфера, аз от своя страна му разказах за Единствения, Който може да спасява.
– Готово – изведнъж отсече ортопедът, сякаш леко притеснен от чутото. – Ще заздравее бавно, но всичко ще бъде наред.
После ми каза да се изправя внимателно, за да не ми се завие свят от упойката, предписа ми обезболяващо лекарство, антибиотик, за да не се развие инфекция на раненото място, подаде ми рецептата и с все така мек тон ми заяви следното:
– След три дни, в неделя, елате да Ви сменя превръзката! Директно при мен, за да не плащате нищо.
Благодарих сърдечно и си тръгнах от Градската болница с превързан пръст и смесени чувства. Трите дни преминаха без особени усложнения, ако не броим случаите, в които се наложи по спешност да поглъщам от обезболяващите прахчета, и в неделя, рано сутринта, послушно се явих пред същата операционна за смяна на превръзката. Доктор Велев се усмихна за поздрав и с поглед ме настани на леглото в средата на залата. Зададе ми няколко въпроса за това, как се справям с болежките, грабна някаква паста и ролка бинт и се захвана с пръста ми. Заболя ме, но не издадох звук.
Тогава се появи мъничка сестра на предпенсионна възраст и почна да ровичка нещо из някакви шкафове в ъгъла на стаята. Изведнъж се спря и ме изгледа с поглед, който вероятно на мига би изпепелил бетонно бомбоубежище. Аз се чувствах достатъчно уязвим, за да разбера какво става, но малко по-късно наяве излезе причината за зловещото поведение на бабата с престилка:
– Къде Ви е маската? – попита, сякаш бях шпионин от времето на Студената война.
Тук сигурно е редно още веднъж да уточня, че инцидентът с моето кутре се случи във време, в което в целия свят, включително и в България, бяха въведени мерки за ограничаване разпространението на споменатия вече китайски грип, наречен Ковид-19. Начинът, по който аз виждах ситуацията, бе доста по-различен от гледната точка на Световната здравна организация, която бе наложила всеобща карантина на държавите по света и може би затова се бунтувах, в рамките на здравия разум, разбира се, срещу част от безсмислените ограничения, които бяха наложени на хората. Но както уважаемият читател сигурно вече е забелязал, отново стигнахме до тема за друг разказ или есе.
– В чантата ми е – отговорих с широка усмивка, – резултат от спонтанна защитна реакция.
– А така! Дръжте си я в чантата! И не е смешно! Правилата са за това, за да се спазват!
Медицинската сестра изстреля четири кратки откоса-изречения и излезе, вероятно за да въведе от своя ред в някоя от болничните стаи в ортопедичното отделение.
Доктор Велев не каза нищо. Направи само едва забележима гримаса, която аз долових заради лекото потрепване на брадичката, което пък забелязах, защото не носеше маска. Това обстоятелство ме предизвика с нов жар да се върна към думите на сестрата. Ако правилата бяха наложени, за да се спазват (не, че това е истина – правилата би трябвало да служат на хората, а не хората – на правилата) не беше ли редно лекарят да даде пример и да си сложи поне от кумува срама някакъв парцал на лицето. Замълчах си обаче, защото, както вече споменах, сестрата бе напуснала операционната, аз нямах нищо против доктора, напротив, а и не исках да заприличам на някой от онези вечно недоволни мърморковци, които постоянно срещам в ежедневието си.
Направих всичко възможно, за да игнорирам неприятното впечатление, което сестрата остави у мен и дори може би нямаше да спомена тази случка, ако неприветливото отношение на тази част от медицинските работници към мен – пациента, беше изолиран случай, а не горчив опит. След седмица отново посетих ортопедичното отделение. Седях с разперени пръсти на същото легло, в същата стая, а доктор Велев извършваше същите умели движения, докато ми сменяше превръзката. Изведнъж в стаята отново нахлу медицинска сестра. Този път тя беше друга, но имаше същото неприветливо излъчване. Беше суха върлинеста дама на възраст между четиридесет и седемдесет, носеше маска и в прическата приличаше на Крюела Девил. Косата ѝ обаче беше само един цвят – бял. По това най-вече се различаваше от героинята на онова детско филмче. В него, доколкото си спомням, злият антагонист от женски пол имаше равни половини бяла и черна коса.
Представих си, че ей сега ще прочета на табелката, закачена на престилката ѝ „сестра К. Девилова” и се развеселих посред страданието, причинено от увиването на кутрето ми с новия бинт. Междувременно сестрата заблъска същите шкафове в ъгъла на операционната, след което започна да ме изпепелява с поглед и да говори по мой адрес в трето лице, множествено число:
– Само идват да си сменят превръзките тук. По цял ден. От сутрин до вечер. Нямате ли си къщи бе, хора? Купете си материалите и си сменяйте бинтовете! Писна ми вече!
Признавам, че възмущението на Девилова би звучало много логично, ако бях решил да си сменя превръзката в някоя баничарница или шивашки цех, а не на четвъртия етаж, в ортопедичното отделение на Градската болница. Само дето ние се намирахме именно там, което правеше нападките на сестрата толкова абсурдни, че ако уважаемият читател се усъмни в истинността на разказа ми, не бих си позволил да го съдя прекалено строго. И отново се повтори следната сцена – доктор Велев не каза нищо. Направи само едва забележима гримаса, която аз долових заради лекото потрепване на брадичката, което, както вече уточних по-горе, забелязах, защото не носеше маска.
Но стига толкова съм ви занимавал с малкия ми пръст. Време е да стигнем до края на историята, която озаглавих „Колко може да боли едно кутре?“. И колко може да боли в крайна сметка тази незначителна част от човешкото тяло? Не. Не мисля, че мога да ви дам еднозначен отговор на този въпрос. Зная само, че тогава, когато ме болеше, когато бях уязвим и се справях с болката в кутрето срещнах различни хора, които правеха болката или по-незабележима, или по-осезаема – едните можеха да състрадават, а другите… другите като че ли бяха заети да обслужват една безлична здравна система, която… за която вероятно ще пиша в някой друг разказ или есе.
© Явор Костов Всички права запазени
„Докато траеше установяването на точната сума, която искаха от болницата, в главата ми нахлуха тревожни мисли за връзката между пазарната икономика, безличната здравна система и Хипократовата клетва, но бързо ги разкарах заради връхлитащите на талази върху ръката ми парещи вълни”.
Особено ме трогнаха редовете:
„За кратък миг долових отчаянието на човека, който осъзнава, че докато спасява другите, самият той има нужда от спасение. И така, в тази задушевна атмосфера, аз от своя страна му разказах за Единствения, Който може да спасява.”
Трудно е да обхвана всички емоции и размисли, които ме връхлитат, когато чета творбите ти, Явор. Единствено мога да изразя дълбокото си уважение и респект към автор от който с радост се уча. Благодаря за високо стойностната творба!