ЗА КОНЕТЕ И ХОРАТА
През нощта се случи беда. Прогнилият покрив на конюшнята се срути.
Ветеринарният изказа съмнение, че конят може би има счупени или спукани прешлени на гръбнака и известно време трябва да почива.
Когато отново си легна, Марко си спомни, че предния ден обеща на Нено, съседа, да му изоре и бранува нивата. Въздъхна дълбоко, обърна се към стената и заспа.
– Прощавай, комшу, но не мога – извини се на сутринта на Нено. – Нощес се срути покрива на обора и затисна коня. Вероятно има спукани или счупени прешлени на гръбнака. Ветеринарният каза...
– Ама ти нали ми обеща? – възмути се съседът.
– Не трябва да го впрягам известно време.
– Вчера едно говорихме, ти сега – друго.
– Не бива да го впрягам. Това може да го убие.
– Нали ми обеща? – продължи да роптае Нено.
Марко не издържа, качи плуга в каруцата и впрегна коня.
Когато го подкара, Дорчо направи няколко крачки и падна.
Тялото започна да агонизира.
Гледаше го с големите си очи и молеше за помощ.
Малко преди да издъхне, притвори клепачи, пак ги отвори, две сълзи се стекоха и тялото притихна. А изгасващият поглед сякаш крещеше: „Защо го направи?”
Не знаеше какво да отговори. Свали каскета си, наведе глава, прекръсти се и прошепна:
– Не можах…
– Маркооо! Маркооо!
Събуди се, облян в пот. Сънувал е. Плисна си две шепи вода, облече се набързо и излезе. Нено го викаше да вървят да орат.
– Прощавай, Нено, нощес стана голяма беля. Срути се покрива на обора и затисна коня – започна да се извинява Марко.
– Какво искаш да кажеш, че няма да орем ли? – прекъсна го Нено.
– Вероятно има счупени или спукани прешлени…
– Че как така, ти нали ми обеща?
– Ветеринарният каза известно време да не го впрягам…
– Вчера едно говорихме, ти сега – друго.
– Това може да го убие.
– Добре, ама ти обеща.
Марко се замисли. Погледна към обора. Вратата зееше широко отворена. Дорчо лежеше на земята и гледаше жално към тях.
– Слушай, съседе – каза Марко, почеса се по врата и добави с възможно най-любезен глас: – Я да вземеш… да вървиш… на майната си!
Погледна отново към обора и видя как очите на коня се напълниха със сълзи на благодарност.
Обърна се с тънка усмивка и отиде да си доспи.
© Мильо Велчев Всички права запазени