Крачех по нажежените тротоари на юлска Варна, зомбиран от жегата и високата влажност. Ризата лепнеше по гърба ми и на първата сянка поспрях да поема дъх. Ветрецът ме поохлади и пред очите ми просветна, точно за да видя странна гледка: Насреща ми се движеше мъж, облечен крайно неадекватно за горещия ден – дълъг панталон, риза с дълъг ръкав, закопчана до врата и кожено елече. Загледах го и когато се доближи достатъчно, установих, че го познавам.
- Ооо, здравей! – Ръкувахме се. – Как си, не ти ли е топличко така?
- Ха, доскоро бях на 38 градуса на сянка и сега ми е много добре.
- Къде това, бе човек?
- Дълга история, дай да седнем някъде и ще ти разкажа.
Под дебелата сянка на близкото кафене, аз си поръчах студено безалкохолно, а той бира. След като му я донесоха и отпи направо от бутилката, започна разказа си:
- Нали си спомняш, че работих във варненския завод на Rover? Е, като фалираха и затвориха не ми беше много весело. Офертите за работа не бяха никак щедри по онова време. Пробвах тук-там, но навсякъде гледат да ти вземат душата от бачкане, а плащат символично. По дяволите, аз съм инженер ДВГ с умения и стаж, говоря английски и съм работил в Rover!
За щастие имах изградени контакти с англичани от ръководството на завода и обещания за работа във Великобритания. Звъннах тук-там и получих уверения, че ако успея да се добера до Острова, ме очаква бляскава кариера и реки от мед и масло. Въодушевен, започнах да търся начин да се добера до Обетованата земя. Първоначално пробвах по каналния ред, но изкарването на виза за Великобритания се оказа мисия невъзможна. Вече се бях отчаял, когато приятел ме открехна за една отработена схема – намираш си кораб, който пътува до пристанище в UK, ставаш фиктивен член на екипажа (срещу известна сума на когото трябва) и като стигнеш там, забравяш да се качиш обратно на кораба. Без да навлизам в подробности, схемата проработи. Прегръщам децата, целувам жената и се качвам на кораба. Те ми махат, сълзи ронят, знаеш как е - сякаш на война отивам.
И така, пристигнах благополучно в Лондон, свързах се с моя човек и тук започнаха изненадите. Ентусиазмът, който демонстрираше досега, нещо се беше поизпарил. Все пак ми уреди временна квартира и ми нареди да чакам. Хубаво, ама като минаха две седмици при тия британски цени, свят ми се зави. Търся го аз и настоявам: Айде бе човек, знаеш от къде идвам – парите са кът, не мога да издържа така. И той хъката-мъката изплю камъчето. За момента нищо не можел да предложи, пък и нали съм бил полунезаконно пребиваващ, не можело да се уреди работна виза. Направо ме утрепа! Викам му – ти ме затри бе! Аз толкова пари и време вложих в тая работа и сега ... Чакай, чакай – вика той, и започва да ми пробутва големия ... – Гледай сега, такава е конюктурата при нас в момента – преструктуриране, оптимизация, натискат ни отгоре и не смея много да шавам, да не ме нарочат. Но ти си мой човек - инженер ДВГ, ценен кадър. Вие, българите сте техническа нация (това го беше чул от мен, мръсникът!) и ето какъв вариант ти предлагам: В момента има вакантно място във външния департамент, много хубаво, само за теб! Приемчик в сервиз за високопроходими автомобили. Престижна и отговорна длъжност. Там ще натрупаш опит и авторитет и като излезе нещо по-подходящо, ще те дръпна при мен.
Ама ми нарежда едно сладко-сладко с тоя мазен британски изговор, като един мил загрижен бащица. На мен, от една страна драго ми стана – туй приемчик в сервиз не е шега работа, аз в България бях работник в завода, макар и с по-квалифициран профил. Обаче и нещо съм нащрек, какъв ли е този външен департамент? Някъде извън Лондон ли, да не ме засилят някъде в Северна Ирландия, където се гърмят или в някое забутано село.
- Къде е този сервиз – питам го - далеч ли е от Лондон?
- Амии – мънка той и гледа настрани – в голям град се намира ... Момбаса…
- Каквоо - хриптя аз и трескаво си припомням географията – ти луд ли си? Момбаса не е в Европа, бе човек. Ми това е … Кения, Африка!
А той ме гледа бащински и ме тупа по рамото.
- Знаех си, че си образовано момче, не съм се излъгал в теб.
С две думи, теглих му една майна и си тръгнах възмутен. Такова нещо не очаквах – да ме засилят в джунглата! Не на мене тия! Веднага почнах да търся начин да се върна в България. Звъннах на жената, обясних и каква е работата и поисках да ми прати пари за билет. А тя, какво мислиш – вместо да ми влезе в положението, се разфуча: Ти, нали това търсеше – предизвикателства, а сега заден даваш. За нас с децата помисли ли? Аз чакам пари да пратиш, а ти искаш! Тук нали знаеш какво е положението – с 300 лв. мижава заплата не се живее. И такива ми ги наприказва …
И така, изоставен от всякъде, срам - не срам, пак се връщам при англичанина. Той урежда нещата, подписвам сума контракти, без много да ги чета и ето ме на летище Хийтроу. Качвам се на самолета, летя до Найроби, от там прикачване и хоп - в Момбаса.
Момбаса! Там каква лудница преживях, докато се оправя, няма да ти разправям. Ама той, градът, си е без това лудница. Иначе стар колониален град, ама какво да ти кажа – Африка, човек! Престъпност голяма, кражби, нападения …
Сервизът се оказа в едно по-спокойно и прилично бяло предградие. Бяло, разбирай – живеят бели хора, богати за тамошните стандарти. Само работниците и обслужващия персонал са от местните. И в сервиза беше така – единствените европейци бяхме аз и шефът англичанин. Англичанин, ама от тези, които са родени в Кения – aфриканери им казват. Много луд човек! Ама после за него. И така, настаних се в жилище към сервиза – прилично и най-вече безплатно, и започнах работа. Сервизът беше доста натоварен, най-вече джипове и пикапи се ремонтираха. В Кения пътищата са относително понятие и с лека кола си за никъде. Официалната ми длъжност беше приемчик, но се оказа, че трябва да съм и диагностик и да се оправям с по-засуканите повреди. Местните работници бяха добри механици, но „гайкаджии“. В смисъл, разглобяват и сглобяват чевръсто, но толкова. Ако трябва да се мисли и открие повреда, не ги търси. Казваш му: „Смени това“ и той го прави бързо и що-годе качествено.
Чернокожите, персонала де, не бяха лоши хора, а аз съм бял и освен това началник. Отначало бяха дръпнати, но като поправих няколко непоправими досега машини и видяха, че се отнасям човешки с тях, направо ми се кланяха. Е, и с това трябва да се внимава, защото отпуснеш ли ги, отиде … Работата беше интересна, знаеш, че колите са ми страст, заплатата хубава. Даже веднъж ходих на фотосафари, видях диви животни и масаи.
Големият проблем се оказа шефът на сервиза. Както ти казах, този човек беше напълно ненормален. Гарет (така се казваше) беше метър и деветдесет висок, як като див мечок, и пак толкова сърдит и агресивен. Непрекъснато беше пиян и недоволен от нещо и си го изкарваше на работниците. Понякога само вдигаше скандали, друг път направо ги биеше! Да, без майтап, биеше ги. С мен беше по-сдържан, много не ми се бъркаше, пък и защо да го прави – аз на практика му вършех работата. Проблеми възникваха, ако се опитам да защитя някой, когото е нарочил. Тогава и на мен ми скачаше, но само вербално. Веднъж местните го причакали пред дома му и в тъмното му направили „мечка“ – метнали му едно одеяло на главата, съборили го и го спукали от бой. Това, вместо да му подейства като предупреждение, още повече го озлоби. Направо нещата станаха нетърпими. Не знам какво стана след това, но по някое време Гарет се покри някъде. Не идва на работа, не вдига телефона, въобще неоткриваем. Така два дни и на третия – какво мислиш? Получи се факс от ръководството, че временно ставам шеф на сервиза. Представяш ли си? Аз – шеф на сервиза! Голямо вълнение, човек! И голяма мистерия. Какво се е случило – никой не казва. И така, събуждам се на другия ден като шеф на сервиз и като отивам да отворя халето, какво да видя: една обесена котка виси на греда пред входа. Шок и стрес! Гледах, чудих се и накарах да я махнат. Какво друго да предприема, полиция ли да викна? Ще ми се изсмеят – там убийства стават всеки ден, аз с котки ще ги занимавам. Махнаха я работниците, но нещо си шушукат там, питах ги знаят ли кой е сложил котката – мълчат, вдигат рамене, ама личи, че знаят нещо. Така ми мина първия ден като шеф на сервиза.
Същата нощ се събуждам по някое време от вой на сирена. Скачам, чудя се какво става. Като се поразсъних, се усетих, че това е сирената на СОТ-а. Излизам да погледна какво става, приближавам се към входа и гледам – единият прозорец счупен. Бре, ами сега?! Ама нямах време да се чудя – изведнъж някой ме удря по тила с нещо тежко и губя съзнание.
Свестих се без да разбирам къде съм. Не мога да мърдам, вързан съм и нищо не виждам – на главата ми е нахлузено нещо. По друсането разбирам, че съм в кола, вероятно лежа в багажник. Опитвам се да викам, но устата ми е запушена, едва дишам през носа. Преди да успея да се уплаша истински, колата спира и грубо ме вдигат и изкарват. Докато ме блъскат нанякъде, чувам, че си говорят на местното наречие – значи, чернокожи са. Напъвам се да кажа нещо, ама само мучене ми излиза от устата. Спираме и усещам, че ми нахлузват нещо през главата, надолу към гърдите и съвсем ми стягат ръцете. Същевременно ме заливат с някаква течност и веднага усещам миризмата – бензин! Сега вече разбирам какво става и започвам да се мятам колкото мога, ама не мога много. Чувам, че някой крещи наоколо и от паниката и бензиновите изпарения се задушавам и отново губя съзнание.
Свестявам се отново, докато някой ми маха чувала от главата. Най-сетне си поемам въздух, но не виждам добре – едни сини кръгове са ми пред очите. Изправят ме и ми махат нещото, което ме стяга през гърдите – автомобилна гума. Започвам да проглеждам и виждам наоколо униформени и познато лице от сервиза. Нещо ми говорят, ама аз не съм много на себе си ...
Оттам са ме завели в някаква болница, натровен от бензиновите пари. На другия ден се оправих и се върнах в сервиза. И там разбирам какво се е случило:
Тоя тъпанар Гарет, шофирайки пиян, да вземе да блъсне и убие с джипа си две негърки. И какво мислиш? Задържали го, той платил нещо и го пуснали. Обаче работата се разчула и той се покрил някъде. На местните обаче, това им преляло чашата. И там, по техните масайски ритуали го осъдили на смърт. Убитата котка това означавала – смъртна присъда. Наели някакви хора да изпълнят присъдата, там си има такива, и им казали - еди си кой, бял човек, шеф на сервиза. И тук се досещаш – Гарет го няма, аз съм шеф на сервиза, объркват ме килърите. За късмет, един от сервиза се въртял наоколо, видял цялата работа и се усетил за грешката. Последвал ги и точно навреме се появил, за да ги спре. Междувременно и полицията дошла заради СОТ-а, разбрали нещо и ме спасиха. А за гумата, човече, още тръпки ме побиват. Това им бил ритуала за умъртвяване, наричат го „слагане на пръстен“. Нахлузват ти гумата върху тялото, заливат те с бензин и те палят – умираш в адски мъки.
Следващите дни, от стреса ли, от какво, ме хвана един апендицит. Болки големи, не се издържа. Отидох в болницата и от там ми казват, че трябва спешно операция. Да бе! Да не съм луд в тяхна болница да ме режат! Зарязвам всичко, хващам първия полет до Истанбул и на другия ден си бях във Варна. Оперираха ме и ето ме жив и здрав.
И така, една седмица бях шеф на сервиза. Получих шефската корона, без малко и пръстена да получа … Сега съм си в къщи и дишам хубавия варненски въздух. Не ща да чуя повече ни за Англия, ни за Африка. Повярвай ми човече, по-хубаво от Родината няма!
© Димитър Всички права запазени