2.03.2020 г., 17:22 ч.  

Короната и пръстена 

  Проза » Разкази
3877 6 65
12 мин за четене

   Крачех по нажежените тротоари на юлска Варна, зомбиран от жегата и високата влажност. Ризата лепнеше по гърба ми и на първата сянка поспрях да поема дъх. Ветрецът ме поохлади и пред очите ми просветна, точно за да видя странна гледка: Насреща ми се движеше мъж, облечен крайно неадекватно за горещия ден – дълъг панталон, риза с дълъг ръкав, закопчана до врата и кожено елече. Загледах го и когато се доближи достатъчно, установих, че го познавам.

- Ооо, здравей! – Ръкувахме се. – Как си, не ти ли е топличко така?

- Ха, доскоро бях на 38 градуса на сянка и сега ми е много добре.

- Къде това, бе човек?

- Дълга история, дай да седнем някъде и ще ти разкажа.

Под дебелата сянка на близкото кафене, аз си поръчах студено безалкохолно, а той бира. След като му я донесоха и отпи направо от бутилката, започна разказа си:

- Нали си спомняш, че работих във варненския завод на Rover? Е, като фалираха и затвориха не ми беше много весело. Офертите за работа не бяха никак щедри по онова време. Пробвах тук-там, но навсякъде гледат да ти вземат душата от бачкане, а плащат символично. По дяволите, аз съм инженер ДВГ с умения и стаж, говоря английски и съм работил в Rover!

За щастие имах изградени контакти с англичани от ръководството на завода и обещания за работа във Великобритания. Звъннах тук-там и получих уверения, че ако успея да се добера до Острова, ме очаква бляскава кариера и реки от мед и масло. Въодушевен, започнах да търся начин да се добера до Обетованата земя. Първоначално пробвах по каналния ред, но изкарването на виза за Великобритания се оказа мисия невъзможна. Вече се бях отчаял, когато приятел ме открехна за една отработена схема – намираш си кораб, който пътува до пристанище в UK, ставаш фиктивен член на екипажа (срещу известна сума на когото трябва) и като стигнеш там, забравяш да се качиш обратно на кораба. Без да навлизам в подробности, схемата проработи. Прегръщам децата, целувам жената и се качвам на кораба. Те ми махат, сълзи ронят, знаеш как е - сякаш на война отивам.

   И така, пристигнах благополучно в Лондон, свързах се с моя човек и тук започнаха изненадите. Ентусиазмът, който демонстрираше досега, нещо се беше поизпарил. Все пак ми уреди временна квартира и ми нареди да чакам. Хубаво, ама като минаха две седмици при тия британски цени, свят ми се зави. Търся го аз и настоявам: Айде бе човек, знаеш от къде идвам – парите са кът, не мога да издържа така. И той хъката-мъката изплю камъчето. За момента нищо не можел да предложи, пък и нали съм бил полунезаконно пребиваващ, не можело да се уреди работна виза. Направо ме утрепа! Викам му – ти ме затри бе! Аз толкова пари и време вложих в тая работа и сега ... Чакай, чакай – вика той, и започва да ми пробутва големия ... – Гледай сега, такава е конюктурата при нас в момента – преструктуриране, оптимизация, натискат ни отгоре и не смея много да шавам, да не ме нарочат. Но ти си мой човек  - инженер ДВГ, ценен кадър. Вие, българите сте техническа нация (това го беше чул от мен, мръсникът!) и ето какъв вариант ти предлагам: В момента има вакантно място във външния департамент, много хубаво, само за теб! Приемчик в сервиз за високопроходими автомобили. Престижна и отговорна длъжност. Там ще натрупаш опит и авторитет и като излезе нещо по-подходящо, ще те дръпна при мен.

Ама ми нарежда едно сладко-сладко с тоя мазен британски изговор, като един мил загрижен бащица. На мен, от една страна драго ми стана – туй приемчик в сервиз не е шега работа, аз в България бях работник в завода, макар и с по-квалифициран профил. Обаче и нещо съм нащрек, какъв ли е този външен департамент? Някъде извън Лондон ли, да не ме засилят някъде в Северна Ирландия, където се гърмят или в някое забутано село.

- Къде е този сервиз – питам го - далеч ли е от Лондон?

- Амии – мънка той и гледа настрани – в голям град се намира ... Момбаса…

- Каквоо - хриптя аз и трескаво си припомням географията – ти луд ли си? Момбаса не е в Европа, бе човек. Ми това е … Кения, Африка!

А той ме гледа бащински и ме тупа по рамото.

- Знаех си, че си образовано момче, не съм се излъгал в теб.

    С две думи, теглих му една майна и си тръгнах възмутен. Такова нещо не очаквах – да ме засилят в джунглата! Не на мене тия! Веднага почнах да търся начин да се върна в България. Звъннах на жената, обясних и каква е работата и поисках да ми прати пари за билет. А тя, какво мислиш – вместо да ми влезе в положението, се разфуча: Ти, нали това търсеше – предизвикателства, а сега заден даваш. За нас с децата помисли ли? Аз чакам пари да пратиш, а ти искаш! Тук нали знаеш какво е положението – с 300 лв. мижава заплата не се живее. И такива ми ги наприказва …

И така, изоставен от всякъде, срам - не срам, пак се връщам при англичанина. Той урежда нещата, подписвам сума контракти, без много да ги чета и ето ме на летище Хийтроу. Качвам се на самолета, летя до Найроби, от там прикачване и хоп - в Момбаса.

Момбаса! Там каква лудница преживях, докато се оправя, няма да ти разправям. Ама той, градът, си е без това лудница. Иначе стар колониален град, ама какво да ти кажа – Африка, човек! Престъпност голяма, кражби, нападения …

Сервизът се оказа в едно по-спокойно и прилично бяло предградие. Бяло, разбирай – живеят бели хора, богати за тамошните стандарти. Само работниците и обслужващия персонал са от местните. И в сервиза беше така – единствените европейци бяхме аз и шефът англичанин. Англичанин, ама от тези, които са родени в Кения – aфриканери им казват. Много луд човек! Ама после за него. И така, настаних се в жилище към сервиза – прилично и най-вече безплатно, и започнах работа. Сервизът беше доста натоварен, най-вече джипове и пикапи се ремонтираха. В Кения пътищата са относително понятие и с лека кола си за никъде. Официалната ми длъжност беше приемчик, но се оказа, че трябва да съм и диагностик и да се оправям с по-засуканите повреди. Местните работници бяха добри механици, но „гайкаджии“. В смисъл, разглобяват и сглобяват чевръсто, но толкова. Ако трябва да се мисли и открие повреда, не ги търси. Казваш му: „Смени това“ и той го прави бързо и що-годе качествено.

    Чернокожите, персонала де, не бяха лоши хора, а аз съм бял и освен това началник. Отначало бяха дръпнати, но като поправих няколко непоправими досега машини и видяха, че се отнасям човешки с тях, направо ми се кланяха. Е, и с това трябва да се внимава, защото отпуснеш ли ги, отиде … Работата беше интересна, знаеш, че колите са ми страст, заплатата хубава. Даже веднъж ходих на фотосафари, видях диви животни и масаи.

    Големият проблем се оказа шефът на сервиза. Както ти казах, този човек беше напълно ненормален. Гарет (така се казваше) беше метър и деветдесет висок, як като див мечок, и пак толкова сърдит и агресивен. Непрекъснато беше пиян и недоволен от нещо и си го изкарваше на работниците. Понякога само вдигаше скандали, друг път направо ги биеше! Да, без майтап, биеше ги. С мен беше по-сдържан, много не ми се бъркаше, пък и защо да го прави – аз на практика му вършех работата. Проблеми възникваха, ако се опитам да защитя някой, когото е нарочил. Тогава и на мен ми скачаше, но само вербално. Веднъж местните го причакали пред дома му и в тъмното му направили „мечка“ – метнали му едно одеяло на главата, съборили го и го спукали от бой. Това, вместо да му подейства като предупреждение, още повече го озлоби. Направо нещата станаха нетърпими. Не знам какво стана след това, но по някое време Гарет се покри някъде. Не идва на работа, не вдига телефона, въобще неоткриваем. Така два дни и на третия – какво мислиш? Получи се факс от ръководството, че временно ставам шеф на сервиза. Представяш ли си? Аз – шеф на сервиза! Голямо вълнение, човек! И голяма мистерия. Какво се е случило – никой не казва. И така, събуждам се на другия ден като шеф на сервиз и като отивам да отворя халето, какво да видя: една обесена котка виси на греда пред входа. Шок и стрес! Гледах, чудих се и накарах да я махнат. Какво друго да предприема, полиция ли да викна? Ще ми се изсмеят – там убийства стават всеки ден, аз с котки ще ги занимавам. Махнаха я работниците, но нещо си шушукат там, питах ги знаят ли кой е сложил котката – мълчат, вдигат рамене, ама личи, че знаят нещо. Така ми мина първия ден като шеф на сервиза.

Същата нощ се събуждам по някое време от вой на сирена. Скачам, чудя се какво става. Като се поразсъних, се усетих, че това е сирената на СОТ-а. Излизам да погледна какво става, приближавам се към входа и гледам – единият прозорец счупен. Бре, ами сега?! Ама нямах време да се чудя – изведнъж някой ме удря по тила с нещо тежко и губя съзнание.

   Свестих се без да разбирам къде съм. Не мога да мърдам, вързан съм и нищо не виждам – на главата ми е нахлузено нещо. По друсането разбирам, че съм в кола, вероятно лежа в багажник. Опитвам се да викам, но устата ми е запушена, едва дишам през носа. Преди да успея да се уплаша истински, колата спира и грубо ме вдигат и изкарват. Докато ме блъскат нанякъде, чувам, че си говорят на местното наречие – значи, чернокожи са. Напъвам се да кажа нещо, ама само мучене ми излиза от устата. Спираме и усещам, че ми нахлузват нещо през главата, надолу към гърдите и съвсем ми стягат ръцете. Същевременно ме заливат с някаква течност и веднага усещам миризмата – бензин! Сега вече разбирам какво става и започвам да се мятам колкото мога, ама не мога много. Чувам, че някой крещи наоколо и от паниката и бензиновите изпарения се задушавам и отново губя съзнание.

    Свестявам се отново, докато някой ми маха чувала от главата. Най-сетне си поемам въздух, но не виждам добре – едни сини кръгове са ми пред очите. Изправят ме и ми махат нещото, което ме стяга през гърдите – автомобилна гума. Започвам да проглеждам и виждам наоколо униформени и познато лице от сервиза. Нещо ми говорят, ама аз не съм много на себе си ...

     Оттам са ме завели в някаква болница, натровен от бензиновите пари. На другия ден се оправих и се върнах в сервиза. И там разбирам какво се е случило:

Тоя тъпанар Гарет, шофирайки пиян, да вземе да блъсне и убие с джипа си две негърки. И какво мислиш? Задържали го, той платил нещо и го пуснали. Обаче работата се разчула и той се покрил някъде. На местните обаче, това им преляло чашата. И там, по техните масайски ритуали го осъдили на смърт. Убитата котка това означавала – смъртна присъда. Наели някакви хора да изпълнят присъдата, там си има такива, и им казали - еди си кой, бял човек, шеф на сервиза. И тук се досещаш – Гарет го няма, аз съм шеф на сервиза, объркват ме килърите. За късмет, един от сервиза се въртял наоколо, видял цялата работа и се усетил за грешката. Последвал ги и точно навреме се появил, за да ги спре. Междувременно и полицията дошла заради СОТ-а, разбрали нещо и ме спасиха. А за гумата, човече, още тръпки ме побиват. Това им бил ритуала за умъртвяване, наричат го „слагане на пръстен“. Нахлузват ти гумата върху тялото, заливат те с бензин и те палят – умираш в адски мъки.

     Следващите дни, от стреса ли, от какво, ме хвана един апендицит. Болки големи, не се издържа. Отидох в болницата и от там ми казват, че трябва спешно операция. Да бе! Да не съм луд в тяхна болница да ме режат! Зарязвам всичко, хващам първия полет до Истанбул и на другия ден си бях във Варна. Оперираха ме и ето ме жив и здрав.

     И така, една седмица бях шеф на сервиза. Получих шефската корона, без малко и пръстена да получа … Сега съм си в къщи и дишам хубавия варненски въздух. Не ща да чуя повече ни за Англия, ни за Африка. Повярвай ми човече, по-хубаво от Родината няма!

© Димитър Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Ново начало »

1 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Моля Модератора и Админ да предоставят възможност на някой друг, по тяхно усмотрение да зададе следващо предизвикателство. Аз се отказвам от това си право.
  • Да се чете може и отвън, не е необходима регистрация за това.
    Анонимни не може, ди___, тъй като нищо не пречи на имейл и телефон да се комуникира и да разтръбиш на 5 приятели "Качих еди-какво си еди-къде си" и да влезеш да гласуваш за каченето, независимо че е анонимно
  • Аз искам да се извиня на всички потребители (не само гласували за мен), които са се регистрирали с желание да четат и/или пишат и бяха обиждани и наричани ботове. Не се отказвайте заради незадоволеното его на шепа хора!
  • Аз също харесвам идеята участниците да са анонимни!!!
  • Предизвикателствата биха могли да бъдат една идея по-интересни, ако участниците са анонимни. Но това вече е изпробвано и опорочавано също.
    Един глас е малко, да. А като се има предвид, че всичко е пародия и цирк, един повече не е излишен.
  • Петър, разбира се, че не се сърдя. Чуждата гледна точка винаги е полезна.
    Порчев, ти си юрист. Хайде обясни ми, как точно е опорочено гласуването, кое правило е нарушено и какво общо имам аз с това.
  • Колебаех се дали да пиша, но нападките в коментарите стават все по-злостни и персонални! Не разберам защо се излива толкова много злоба! Честно не ми е ясно...И въобще не ми харесва да ме класифицират като бот! Как си позволявате ( дори не желая да се обърна към Вас поимено), да обиждате напълно непознати за Вас хора! По никакъв начин не съм нарушила регламента и мога да реша какво да чета и дали да гласувам -това е мое лично право. Винаги ще има недоволни от регламента, какъвто и да е той и както и да решите да го промените. Очаквам да настоявате да може да гласува само този, който вече има публикации. За себе си знам, че вече не бих се осмелила да споделя тук мое творчество - не желая да си причиня подобно нещо.
  • Едно нещо колкото повече изисквания има, толкова по-безинтересно става и по-малко ще са участниците.
    Помислете, преди да променяте правилата!
  • Произведението е публикувано на трети март. Профилът Снежана Димова (третият линк от долу на горе в списъка на Марко) е регистриран на осми март, последна активност - девети март. Изводите всеки да си ги направи сам. За мен гласуването е опорочено.
    Колкото до идеята за повече гласове, ще направя така: В следващото предизвикателство ще имат право да гласуват всички с три гласа, на по-следващото - само участниците с по един глас
  • Правилата са железни, чудя ви се, как се осмелявате, да предлагате промени?!
    Правилата стоят над оригиналните хрумвания и изпълнения. Обичате да се състезавате? Нима в това е смисълът? Харесва ви, да сте "победители"? Това ли е най-важното? Идеята с "предизвикателствата" е добра, но вече е доста изкривена и превърната в пародия и цирк. Съжалявам. Така мисля.
  • Да и аз съм за идеята на Марко. И на мен са ми харесвали повече от два разказа понякога.
  • Аз също подкрепям Марко. Прочетох всички разкази и си бях харесала три-четири. Връщах се няколко пъти и бих гласувала с чиста съвест за три.
  • Куцат правилата,
    пиша разказ с маска.
    Кой ще бъде първи,
    туй насън ме стряска.
    Кой за мен гласува,
    трупам ли проценти,
    виждам, как хитруват,
    цъкат точки ценни.
    Вече не играя,
    пълна скучнотия!
    Накривих калпака
    и варя ракия.
  • Моля, Митко. Пропуснах да добавя още нещо:

    “Насреща ми се движеше мъж, облечен крайно неадекватно за горещия ден – дълъг панталон, риза с дълъг ръкав, закопчана до врата и кожено елече. “

    Това тук е добро начало. Аз бих започнал разказа оттук. Надявам се не се сърдиш, че споделям наблюденията си. Понеже може да излезе нелош разказ от тази история, но...всичко е в твоите ръце. ✌️
  • Петър, благодаря за градивния коментар!
  • Прочетох разказа. Грамотно е написан, но историята не е разказана добре. По няколко причини:
    1.Имаме ситуация, но тя не води до завръзка, конфликт и разрешаването му.
    2. Почти няма диалог, което не е проблем, поне не голям. Макар, че, вместо да се разказва, можеше да се покаже. Така е по-убедително, и по-живо. Особено за история като тази, която не е съвсем лоша.
    3. Разказът започва в първо лице ед.ч., после започва нов разказ, в който героят разказва историята. Получава се нещо като разказ в разказа. Хубаво щеше да е обаче, започналият и да завърши, тоест разказвача, а не героя. Така ми звучи (поне на мен) по-добре логически построен разказа.
    4. Този извод, за Родината в края, читателите могат и сами да си го направят. Не е нужно всичко да се казва директно. Скучно е, ако и да е грамотно написано.

    Та така...
    Мен ботове не ме интересуват, само разкази
  • Марко, аз те подкрепям.
  • Това е моето категорично мнение, но не го налагам на никого. То се отнася само за мен и какво мисля и чета. Или нямам право на мнение. Нека всеки прави каквото иска, но ще си мисля, каквото си искам.
  • Спокойно, хора ! Подкрепете ме за смяна на правилата и въпроса е решен.
    Няма смисъл да ровим повече.
    Следващия път.
    Максимален брой произведения от автор 1
    Кой може да гласува Всички регистрирани
    За колко произведения може да се гласува 3
    Това е !
  • А по-точно какъв е смисълът от т.н. "предизвикателства". Преди, в годините, четях много от разказите, защото бяха интересни и без графомания. Отдавна вече не го правя. Искам да ми е интересно, но ми е скучно. Имам двама-трима автори, които следя. Те никога няма да участват в конкурси, или каквото е там. Е, точно тях ще си чета и коментирам. Ако искам.
  • Предизвикателствата са стимул за писане. А какви са - зависи от нас, потребителите. Ако има нещо нередно, има кой и как да го установи.
    С единични случаи не ги заклеймявайте, защото има и автори, които обичат тръпката от състезателния характер, не им я отнемайте!
    Има и други сайтове, в които се качват произведения, но я няма тръпката от "предизвикателствата", скучни и суховати са, обикновени контейнери за съхранение.

    пп
    безжичен, това си е твое мнение. Ти си знаеш. И графоманите не ми пречат. Всеки си има своите причини да е тука. Не си ли спортувал, не си ли ходил по състезания? Тръпката си е тръпка. Нека да я има!
  • Предлагам Админ и Порчев да променят правилата и всеки да има право следващия път да гласува по три пъти. Това е решението на проблема. Нищо друго не е необходимо да се прави. Предизвикателството е приключило. Точка.
    Митак , извинявай, че обърнахме страницата ти на събрание.
  • Виж сега Марко, толкова е просто. Често споделям мои (и не само) разкази във форуми и групи, в които участвам. По този начин се повишават посещенията в сайта, хората четат мен, теб и така нататък - Българска литература! Някои от хората (и аз не знам кои) се регистрират и гласуват за мен, за теб, за който им хареса. Не разбирам, искаш този сайт да се превърне в тесен елитарен кръг ли?
  • За това се регистрирах тука преди години, за да съхраня подобни премеждия, но не съм мислела за тях като за ново начало.
    https://otkrovenia.com/bg/jurnalistika/kak-se-prodavat-bylgari
  • Разказът е хубав, защото кентавърът пише много увлекателно, но не разбрах кое е новото начало?
    По-скоро ми прилича на пътепис или очерк.
  • Познавам част от тези "ботове", друга част не. И забележи, че не съм те нарекъл лъжец.
  • Марко, лъжеш се или лъжеш. Кое от двете, само ти си знаеш.
    Няма смисъл да повтарям, това което съм писал по-долу.
  • Митак, едно време играех със сина ми Counter-Strike. Компютърна игра на стражари и апаши. Забавното беше, че можеш да играеш с Ботове (компютърни профили), които не са хора, но играят за теб в твоя отбор. Аз играех сам а синът ми с четири Бота. Веднъж ме победи.
    Сетих се за това като си пиша с теб.
    Митак, играеш ми с единадесет Бота. Нямам шанс, човече. Никой няма шанс в тази ситуация.
    Не се притеснявай какво ще каже Админ. Информирал съм го за профилите ти от преди два месеца, когато за малко да и вземеш първото място на Мариана. Той дори не ми отговори. Предполагам и сега няма да вземе отношение.
    Та говорихме за сина ми. Казах му: „ Браво, сине ! Победата е твоя.“
    А той ми отвърна: „ Тате, аз те победих с ботове а ти игра сам“
    Разроших косата му и казах: „ Нищо, сине. Ще дойде време и без ботове ще побеждаваш.“
  • Благодаря на всички! За да не ми е прекалено сладко, имаше и достатъчно горчивина. Нека Админ да направи необходимата проверка, но какъвто и да е резултата, той не е свързан с мои действия, а както казах, със свободната воля на потребителите.
  • Уведомил съм Админ да направи справка
  • Честно казано, не ми е ясна цялата тази дандания. Разбрах много добре дискусията, но дали имаше смисъл. За да кажа, че не ме интересуват евентуални отговори, ще.добавя, че.предното изречение е реторичен въпрос (за предпочитащите - риторичен, дуално).
  • Eмиле, всеки отговаря пред своята съвет. Аз пред моята съм чиста и спокойна. Справедливо и забранено, твърде често не се припокриват. Казвам, че щом няма нарушение на правилата, разказът е на първо място. Потребителите в сайта са тези, които би трябвало да си правят някакви изводи. Дали ще участват в такива предизвикателства ако не се справедливи или ще се опитат да ги направят по-справедливи, като са по-активни с гласуването. Примерно. Или ще предложат на Админ да промени правилата, но щом не няма нарушаване на правилата, не би трябвало и да се дисквалифицира. А има ли нарушение ще кажат редакторите и модеретора. Ние с теб няма как да определим това. А аз лично съм убедена, че не повдигаш въпроса с цел очерняне на победителя.
  • Честито първо място!
    Пак ли си създаваме емоции, че си нямаме други?! /Риторичен е, не отговаряйте / Напоследък почти няма конкурс, в който да няма мрънкащи. Накрая всичко ще се опорочи. Това ли е идеята?! Ако има нарушение, нека се изкажат компетентните лица, но защо просто не четем и не се разнообразяваме, вместо да внасяме негативизъм?!
  • Mazaco, и аз като Вас, предпочитам да чета интересни и добре написани неща. Силно *подставено* лице съм например на Милен Русков, Мария Лалева, Алек Попов и т.н., а особено на Кърт Вонегът. В никакъв случай не ги сравнявам с коментирания автор. Казвам само, че всеки е в правото си да има предпочитания.
    И накрая, ако се престраша да публикувам нещо свое, заслугата ще е Ваша. Но ще благодаря, когато това стане. Бъдете здрав! А на Кентавъра честито, пожелания за здраве и още много, добре написани неща!
  • Mazaco (Емил Боянов) "Налице е злоупотреба с част от регламента, който гласи, че всички регистрирани лица имат право да гласуват." Аз не разбирам къде според теб е злоупотребата? Всички регистрирани имат право да гласуват и хората гласуват. Регистрираните са хиляди... но гласуват единици. Защото е по желание. Ако гласуването не се извършва от едно IP няма никакво нарушение. Да, възможно е това да са негови приятели и да гласуват единствено за него, да четат едиствено него. И това може да не е и твърде справедливо, но не е и забранено. Така че не знам защо трябва толкова да се "дъвче" това. Нямя как всички да са доволни от регламента, какъвто и да е той. А хората сме толкова различни... Един се чувства "задължен" да подкрепи близък. Друг импулсивно гласува, а после въпреки, че е прочел нещо по-добро му се струва "нечестно да промени вота си". Трети смятат че честно да гласува и да вземе отношение само ако е прочел всички разкази и поради тази причина често не гласуват. Свят, като цвят
  • Добър ден. Предвид създалата се дискусия реших да оставя и аз коментар след като имаше такова обръщение към хора като мен. Познавам авторът лично и той ме открехна към този творчески свят, който представлява сайтът. Аз лично не съм намерила в себе си смелостта, вдъхновението, било то и нуждата да споделям онлайн мои мисли, снимки... Тук съм, за да подкрепям творчеството на човек, когото уважавам. В разрез ли е регламентите да следвам само познати? Не е красиво да се обвинява така Ваш съмишленик. Подтикната съм да се запозная с по-обширни хоризонти на творчество, което ме радва, но не е това начинът.
    С уважение,
    Велина
  • Честото първо място! Разказът е по темата. Има отлични качества, които носят както удоволствие от прочит, така и разкриват интересната и богата личност на автора, за да напише разказа си. Всички негативни отзиви по отношение на класирането би трябвало да се възприемат като завист в случая. Всички в сайта сме тук, както да четем, така и да пишем, който го умее. Ако някой коментира определени писатели, би означавало че те конкретно му допадат при прочит. Що се отнася кой гласува, това го знаят администраторите и така заявено открито и нападателно без доказателства, не е коректно.
  • Значи не С, а НА регламента.
    Ако авторът няма отношение, не необходимо да се косим.
    И да го вкарваме във филми.
    А профилите, които коментираме са големи хора и лошото е, че ако е така, вадят очи, вместо да изпишат вежди.
    Нищо не пречи да се заявят с по две , три изречения:
    "Здравейте, казвам се ....
    В свободното си време обичам да пея, да танцувам и да чета разкази за конкурси"
    😁
  • Ами нека пък и те да коментират. Въпросните профили. В момента четат съобщенията. Толкова е просто.
  • Както вече казах, не отговарям за действията на регистрирани потребители. Не съм проверявал кой от тях пише и кой не.
    Същевременно, не се сещам за такова изискване като право на глас. Според регламента, всички регистрирани имат такова право.
  • Аз нямам отношение. Но навсякъде има такива, които само коментират. В тези сайтове е така.
    Но, Емо, разказът си е по темата, и ако излезе колко са гласували за да стигне до първото място, съмнявам се че гласовете на тези профили са били определящи.
    Не знам. Въпреки че вече имам поглед, рядко ми се случва да попадна на такива, които не публикуват, но имам наблюдения от други места и не го намирам толкова необичайно.
  • Модераторът ще се произнесе по късно. Сега вари ракия
  • Интересно ми стана. От разказването, не от теориите на конспирацията. А дали отговаря на темата не ми е интересно, тъй като не се интересувам от конкурси или каквото е там, понеже задаваните теми са много скучни. Моят критерий е само един: Да ми е интересно. А в този разказ има наистина много такива моменти.
  • Благодаря на всички, които прочетоха, оцениха и гласуваха за разказа ми. Това е голяма чест за мен!
    По отношение на твърденията на Mazaco - смятам, че са обидни за мен и всички коментирали и гласували. Нямам подставени лица и не мога да отговарям за действията на регистрирани потребители. Те са плод на свободната им воля.
  • Много увлекателен и хумористичен разказ, който живо ме връща в онези бурни времена от преди двадесет и няколко години! Тези времена изправиха всички ни тогава пред едно ново начало, без значение дали сме го мечтали, търсили или не. Поглеждайки назад си давам сметка, че това си бяха направо приключенски времена. Именно това е страхотно пресъздадено в този разказ, сюжетът е приключенски, изнесен на друг континент, но и толкова роден, свързан с драмата на българското ни минало. Браво!
  • Наско, Надежда, Коста, благодаря ви!
  • Страхотен разказ Митак,много ми хареса.Поздрав и успех.
  • Много ми хареса! Успех!
  • Чете се на един дъх! Поздравления.
  • Благодаря за вдъхновяващите коментари
  • Задъхан и свеж сюжет, който те дърпа към края.
    Поздрави!
  • Увлекателен разказ, който се чете на един дъх! Темата е непреходна -желание за работа и по-добър, качествен живот. Добро описание на подхода на типичния българин, който винаги намира решения и начин да осъществи намеренията си!
  • Много интересен разказ, с много нови начала и това тънко чувство за хумор, майсторски написан ... хареса ми много ! Пресъздава реалността от онова време, което се позабрави, а не беше никак лесно да се живее в България тогава, за разлика от сега - има много възможности и в България, и в Европа, и по света!
  • Интересен, увлекателен, завладяващ! За мен беше удоволствие да прочета до последния знак.
  • Освен това, разказа е написан толкова живо и образно, с умело чувство за хумор, че докато четях, го виждах като на филм. Браво!
  • Прочетох го на един дъх вчера - 3-и март. И дали заради празника или заради последното изречение, а може и заради двете, ми прозвуча по някакъв начин и патриотично. Тръгнал героят да търси Ново начало в *Обетованата земя*, но обстятелствата го накарали да осъзнае, че *по-хубаво от Родината няма*. За мен истинското Ново начало е това осъзнаване. За съжаление обикновено оценяваме нещо, след като го загубим. А вкъщи и камъните помагат. Не случайно се пее в песента *Тугината пуста да остане*. Дано на българите зад граница не се налагат преживелиците на героя, за да се върнат за Ново начало в Родината. Хей, на много размисли навежда разказа Ви, Кентавър! Поздравления!
  • Да, да започнеш работа на друг континент може да се приеме за ново начало. Но условието не е само това, "а по-скоро идеята за това, че винаги за човек има начин да започне "на чисто" и да намери нов път в живота си". Кога човек започва живота си на чисто? Когато преживее дълбока вътрешна драма, травма, когато напълно скъса с досегашния си живот... има различни варианти, но в основата им е, че героят трябва да преодолее нещо, да се пребори с нещо и да намери сили да продължи. В този разказ героят не е преживял своята вътрешна драма, не е достигнал до своя катарзис и с миналото си не е скъсал. Все пак заминава за Африка под влияние на съпругата си, а накрая се прибира у дома.
  • Благодаря за положителните коментари, уважаеми! Черна Песен е посочила един аспект на новото начало, за който и аз не бях се сетил
  • Новото начало е животът след срещата (почти) със смъртта. Такова събитие те променя коренно и все едно живееш нов живот. Хубав разказ, интересно вдъхновение. Успех!
  • Интересно, много хубав сюжет.
  • Аз пък навсякъде виждам нови начала
    Може би заради тая пуста надежда, която хората натъпкват в раниците си или зрее в главите им, или с която дори само заспиват. Хареса ми разказът.
  • Мисля, че има ново начало и то доста екзотично, без оглед на крайния резултат, жиеот на друг континент, с много по-различни разбирания и ценностна система. А връщането у дома, също може да се приеме като ново, макар и познато начало
  • Е, това да смениш континента ако не е ново начало ... Е да, опитът е неуспешен. Но се опирам на условието по темата: "Но всеки може да я интерпретира, както му харесва и според своите идеи по нея."
    Благодаря за коментарите!
  • Разкъзът е интересен, но ново начало няма. Има подробно разказани премеждия на героя.
  • За по младите читатели ще отбележа, че през 1995 г., във Варна беше открит завод за сглобяване на автомобили Rover, който година по-късно фалира и беше закрит. Времето през което се развива действието е преди България да влезе в ЕС, когато пътуването в Европа си беше сложна работа.
Предложения
: ??:??