КРАДЕЦ НА ЛИСТА

     Откъсна листенце. А то прокървя. Кръвта му е прозрачна, тихо се спуска по грубата шаячна дреха на клона.

     - Само един лист – каза. – Това ще си взема за спомен.

     Дърветата не обичат да говорят с непознати.

     - Защо му беше да го прави? – попита брястът, от него бе откъснал лист. – Какво ще придобие?

     - Възможност – отговори му брезата. – Така ще има нещо от теб.

     - Ти какво разбираш? Той просто къса.

     Просто къса. Откъсна още едно листо, докато се разхождаше.

     - Ето, виждаш ли? – наежи се брястът. – Не търси възможност.

     - Вероятно си прав. Друго търси. – Брезата беше твърде млада, за да спори за сложни неща. Тя почти нямаше още листа, повехнала беше без време.

     Задуха вятър. Тук той свири особено. Даже крадецът го чу. Не духаше вятърът просто, свиреше нещо в дърветата. Усети тази мелодия, стана му тъжно. И смачка зеления лист в джоба си. Извади ръката и я помириса. Това го отнесе. Той посивя. И потърси брезата - да се почисти в нея.

    - Виж как се отнася с живота – захили се брястът. – Мачка. Като всеки човек. Като билетче за автобус. Това беше листенце от мен, пълно с живот. А той го омачка.

     Брезата не мислеше точно така. Тя нямаше още листа, провеси му клон – да го спре. А този човек си спомни нещо и си каза: „Добре“. Нейните клони бяха целувки.

     Не откъсна повече нищо.  Но вкъщи донесе брезови клони.

     - Брезата гори много бързо – укори го жена му.  

     - Да, знам, но това намерих.

     Тя не повярва, но трябваше да стопли дома.

     Това бе изневяра. Само брястът го знаеше.

     Той беше спал с жена му.