РосиДимова (Росица Димова)
103 4601
14.10.2022 г., 12:48 ч.

Криле залепени с восък 

  Проза » Разкази
1452 15 40
13 мин за четене

Беше седмицата между тоя и оня свят - Великден. Дни, в които се носеше мирис на козунак и курабии,  на свещи и тамян. Ходеше се на гости и при живите, и при мъртвите. Раздаваха се  яйца и се поливаше щедро с вода пръсттà върху гробовете. 

Симо стискаше найлоновата торбичка, пълна с курабии и пъстроцветни яйца, която получи от майка си. Бързаше да се прибере в квартирата. Обичаше я много, но мразеше посещенията си при нея. Не спираше да го критикува. Всеки път едни и същи думи, едни и същи упреци. Днес отново, като стар прожекционен апарат, се завъртя познатата сцена със старите реплики: " Виж се бе, Симо, на петдесет и пет години си вече, а нищо не си постигнал в този живот. Все още живееш на квартира, сам си, една снаха не ми доведе и на внуци няма да се порадвам. Поне професия да имаше, а той седнал да пише книжки. Туй работа ли е!? За един апартамент не събра през тези години драскане! Хорските синове дърводелци, електричари, доктори станаха. Ей, с отворени очи ще си умра да знаеш! "

Понякога спираше за момент да го дъвче, като котка електрически кабел, за да му разкаже за Донка от петия етаж, която изгонила мъжа си, защото ходил, като разгонен котарак след всяка фуста или за бай Кольо, дето си счупил крака от толкова слизане в мазето да точи вино. Стоически издържаше около час при нея и след това бързаше да се прибере, разяждан от угризения и от един натрапчив глад за тишина.

Живееше в малък апартамент под наем в края на града. Нямаше нужда от повече. Обичаше да ходи пеш и  за това разстоянията не му тежаха. Пишеше статии за общинския вестник, а в свободното си време твореше поезия и проза. Нямаше приятели, само познати. Дребен на ръст, мълчалив, с големи тъжни очи, хората го уважаваха,  но страняха от него. И той странеше от тях. Не обичаше града. Според него бе малък и дребнав, пълен с човешки слабости. Усещаше се не на място. Всъщност изобщо не разбираше, какво търси в този безмилостен и лъжлив свят. 

Взе една книга от полицата и седна на фотьойла. Погледна през прозореца. Небето имаше цвят на студена пепел. Здрачаваше се. Ухаеше на идваща пролет. Пое дълбоко въздух и го изпусна с наслада. Вдишваше ненаситно.

Искаше, поне днес, да  усети чистотата му с дробовете си, а утре...  Утре щеше да се събуди с поредната миризма на развалени яйца изпусната от фабриката, на изгорели газове и прах. Разтвори книгата и се зачете: "Грешките, които извършваме и начина, по който реагираме на тях, ни оформят като човек и определят характера ни." 

         - Не само собствените ни грешки, но и чуждите към нас също ни променят! Собствените може и да имаш възможност да поправиш, ала чуждите никога. Грешки предрешени в заблудата, че са правилния избор. Грешки просто, защото не е направен никакъв избор. Рикоширащи грешки, които не са твои, но носиш отпечатъка им цял живот. Много и различни грешки -  зависими и независими от нас драскат и оставят белези, като от нокти, по душите ни. - разсъждаваше на глас Симо. Често изговаряше гласно мислите си. Така, някак се чувстваше по-малко сам.

Легна си късно с натежали слепоочия. Въртя се дълго в леглото преди да заспи. През нощта сънува покойния си баща. Стояха в малка кръгла църква, без свод, отгоре надничаха звезди, а от стените го гледаха изписаните лица на светците. Баща му стоеше със свещ в ръка пред олтара, а Симо гол пред купела за кръщене. 

     - Хайде, влизай вътре! Аз не можах, ама Господ ще те вкара в правия път. 

Искаше му се да се обърне и да избяга, но стоеше треперещ пред него. Краката му сякаш бяха потънали в блато. Тежаха и не искаха да помръдват.

      - Какво чакаш!? Не ме карай да свалям колана, момче! Чуваш ли! Влизай! - боцкаше го бащиният глас, студен и безжизнен, като полъх от гроб. 

Събуди се задъхан и облян в пот. Коленете му бяха омалели, а стаята му се стори сънено ярка и недействителна. Стана и отиде до кухнята, напълни чаша вода и жадно отпи. Запали цигара. Димът от нея, като дебели усукани нишки, се издигна към тавана. Колкото по-често и жадно дърпаше толкова повече нишките се сгъстяваха и приличаха на паяжина оплетена около него. Един спомен се заблъска в главата му, като черен прилеп на дневна светлина. Искаше да го прогони и забрави, но колкото повече се напрягаше, толкова по-силен и ярък ставаше той. 

Беше тринадесет годишно хилаво хлапе, което с нищо не блестеше, затова непрекъснато търсеше начин да бъде забелязан. Държеше се предизвикателно и грубо със съученици и учители. Подмяташе им дебелашки шеги. Търсеше, с кого да се сбие и върху кого да излее гнева си. Приличаше на кълбо мълния, което не знаеше, къде и в кого ще се разбие. Намаляха поведението му, порицаваха го по учителски съвети, викаха родителите в училище. Баща му често шареше гърба му със стария си олющен колан, а майка му плачеше и го умоляваше да влезе в правия път. Симо не разбираше, какво има тя в предвид  с това - "прав път" и защо неговия трябва да е крив. Той просто искаше да живее различно, да е част от компаниите на момчетата и да приковава вниманието на момичетата. Нямаше желание да проспи годините си под дебелите скучни  учебници, спазвайки измислени норми за поведение. Бързаше да порасне, искаше да бъде мъж. Гордееше се, че го смятаха за корав и смел. Никой не бе виждал сълзите му. Дори ударите от бащиният колан, които оставяха червени пътеки по гърба му, не бяха в състояние да изцедят и капка от очите му. Понякога се поглеждаше в огледалото, а от там го гледаше едно момче с все още детски черти и страхливи очи. Това го влудяваше и още повече разпалваше лудостта му. Не искаше да е слаб. Тя - нежността, бе за момичетата, нали така го учеше баща му - мъжът трябва да е корав и силен.

Един ден, в час по география, учителят Койчев бе седнал зад бюрото си и изпитваше поредния ученик. Столът, на който седеше бе стар и дървен, с тънки крака и с червена тапицирана седалката. 

Учителят бе четиридесет годишен висок и мургав мъж. Имаше тънки мустаци, които подчертаваха алените му устни. Очите му бяха като току-що разгорени въгленчета. Косата му винаги безупречно подстригана и зализана назад. Лъщеше от многото гел. Рядко се усмихваше, но когато го правеше усмивката му режеше, като бръснарско ножче. От него винаги се носеше аромат на силен афтършейв. 

Койчев се полюшваше на задните два крака на стола и отвреме навреме се опираше в стената зад него. Оставаше няколко минути опрян в нея, балансирайки само върху двата крака. След това леко се отблъсваше,  полюшваше се и отново се опираше назад. Изведнъж загуби равновесие. Краката на стола изскърцаха под тежестта му и се плъзнаха по тъмния паркет. Чу се трясък и той се строполи на земята. Зад бюрото се виждаха два стърчащи крака, обути в сиви чорапи и черни обувки. За миг в стаята настъпи тишина, а след минута, тя се разцепи от звънкия смях на Симо. Гледката на двата вирнати крака зад бюрото беше толкова нелепа, че смехът някак импулсивно се появи в гърлото и неудържимо разтресе тялото му. 

Койчев бавно се изправи, изтупа панталона си и вдигна падналия стол. Погледна към Симо. Погледът му бе като мътна вода, която го заля. Смехът заседна някъде дълбоко в момчето. То се задави и замлъкна.

       - След часовете остани! - каза мъжът с вперен в него поглед.

Симо стоеше сам в класната стая, всички си бяха тръгнали. Стана му самотно. Момчетата сигурно се бяха запътили към южния парк, където щяха да ритат топка, да се състезават кой плюе най-далеч, да се смеят, докато той стоеше затворен и чакаше. 

Вратата се отвори и Койчев пристъпи в стаята бавно и някак меланхолично. Устните му бяха свити и приличаха на процепа на детска касичка. 

       - Много ли беше смешно днес? - попита той.

       - Аз, такова.... без да искам! 

В стаята се усети така силно напрежението, сякаш бе увеличено под лупа. 

        -  Хайде сега, смей се! Започвай!

        - Ама на мен не ми се смее. Защо трябва да го правя, когато не ми е смешно!?

         - Защото аз искам! Нали беше много ербап пред класа, сега що мълчиш!? Започвай да се смееш!

         - Няма да се смея! - гласът му затрепери от упорство. Симо не разбираше, къде бе сгрешил и в какво се състоеше вината му. Да беше бутнал стола на учителя, че да понесе наказанието си, а то за един смях. Всеки се смее, щом види комична ситуация. Глупав свят! Колко са странни хората, търсещи вината за собствените си грешки и глупости в другите. Защо той трябваше да плаща за тях!?

           - Значи, няма да се смееш, така ли? - ехидно попита мъжът.

          - Не! - още по-твърдо отговори момчето.

         - Протегни ръцете с длани нагоре! Давай! - заповедническия тон в гласа му, накара Симо да настръхне и по челото му избиха ситни капки пот. Той протегна ръце и целия се стегна от напрежение. Във въздуха се чу свистене и върху дланите му се стовари учителската показалка. Сякаш сложиха въглени в шепите му и те запулсираха от болка.

          - Щом няма да се смеем, тогава ще плачем! - чу гласа на Койчев, който преливаше от удоволствие. Болката се премеси с гняв и той стисна очи, за да не вижда лицето му. Въздухът отново се разцепи от свистящия звук и хиляди иглички се забиха в пръстите. Нямаше да плаче. Още никой не бе виждал сълзите му и сега, нямаше да ги видят. Стисна зъби, а тялото му затрепери. Следващият удар накара ръцете му да изтръпнат. Болеше го от ударите, от унижението, от несправедливото наказание. Тази болка се нави на кълбо в душата му. Изведнъж целият се разтресе.

Симо се смееше нервно и силно. С цяло гърло! Празната класна стая ехтеше. Смехът му бе тласкан от гнева, от болката и разочарованието, от всички жалки неща в живота му. Смееше се на човешката безпомощност и глупост, на обърканото и смутено лице на учителя, на дланите си, които така почервеняха, сякаш по тях имаше хиляди накацали калинки, на желанието си да се стопи и изчезне. 

Изведнъж вратата се отвори и се подаде една руса и нежна глава. Учителката по български език и литература гледаше плахо и смаяно.

           - Койчев, какво става тук!? Какво правите!? - погледна към зачервените длани на момчето, после погледът ѝ се плъзна към показалката и спря върху лицето на мъжа.

            - Имаме урок по възпитание. - окопити се от първоначалното си смущение учителят. 

            -  Урокът свърши! Симо, взимай чантата и си тръгвай! 

Никога не бе чувал учителката си да говори с такава твърдост и решителност. Мислеше я за слаба и малко отнесена. Книгите бяха нейният свят и като стар книжен плъх, рядко подаваше главата си от тях. Той не чака втора покана. Грабна чантата си и се запъти към вратата. Гадеше му се. 

Побягна с всички сили през двора на училището, по улиците... Бягаше чак до парка  без да спре, без да си поеме дъх. Когато стигна до най-затънтеното място, се отпусна уморено върху тревата. Изпитваше тъга, празнота, разочарование. Искаше да е невидим, защото никой не наранява това, което не вижда. Мислеше си, че светът е сбъркан и лош, че нищо не е както трябва. Нямаше с кого да сподели, на кого да се подпре. Баща му щеше да го набие още веднъж и да му говори за уважение, а майка му щеше да се разплаче, че пак е тръгнал по кривия път. Изведнъж всичко се сгромоляса и той се разплака. Плачеше искрено и неудържимо, плачеше, сякаш бе загубил най-ценното в живота. За всеки то бе различно. За Симо бе надеждата да бъде приет със своята скрита болка. Да бъде Личност. Нещастните му опити да бъде забелязван, тъпчейки калта ли бяха верният път!? И дали може човек да се овъргаля в нея и въпреки това да остане чист!?

Чувстваше се оголен в своята самота. 

Симо разтърси глава за да се откъсне от спомена, който като дъвка на подметка се бе залепил в мислите му. Толкова години минаха от тогава, а той все още го преживяваше, все едно се случваше в момента. Този ден промени съдбата, сълзите и смехът му завинаги. Затвори се в себе си. Единственият човек, който допусна близо, бе учителката по български език и  литература. Сближи ги тайната на един детски смях и длани пълни с калинки. Само пред нея преобръщаше душата си, както празен джоб. Тя го научи на любов към книгите, но никой  не го научи на любов към хората. За това и хората го плашеха. Страхуваше се от тях. Всички приличаха на мравки, без право на еволюция. А, ако някой се опитваше да еволюира, тогава все гледаха да го улучат в гърба, там, на онова място, където се пресичат тирантите му. А след това се криеха като дървеници в слама. 

Душата на едно дете е чиста и бяла, като снежец в облак, още не докоснал земната кал. Трудно е да я съхраниш обаче чиста, щом се докосне до нея. В училище ги учеха, че трябва да живеят в колектив, да имат единна цел и заедно да я преследват, да строят комунизма и светлото бъдеще, но момчето усещаше, че не всеки имаше преимуществото да се докосне до това бъдеще. Даваха им право на избор, но този избор задължително бе спуснат от някой друг. Всъщност изборът бе илюзия.  Чувстваше се различен и странен, а никой не харесва различните.  Те бяха като кръпка върху палтото на обществото, която им напомняше, че не е перфектно и в неговата изисканост има дупки.

Не разбираше, защо хората трябва да са еднакви. Та, самата природа бе създала такава пъстроцветна палитра от флора и фауна, които живееха под общия покрив - небето, а човешкият свят непрекъснато се опитваше да обезцвети цветното, да вкара в рамки непонятното. Болеше го всеки път щом чуеше думите - "Млъкни!",  "Престани да се движиш!" ,"Махай се, не искам да те виждам!", " Ще го направиш, защото аз казвам!". Реплики повтаряни от родители, учители, а после и в казармата. Реплики, които се превръщаха в негов вътрешен глас. Глас, който дърпаше две нишки от душата му  –  слабост и несигурност. През целият си живот се чувстваше, като нощна пеперуда в газена лампа. Блъскаше се в стъклото безпомощно и бе нещастен от това, че не успяваше да стигне до горещия пламък, който знаеше, че ще го изпепели, но все пак го привличаше със своята магичност.  Завиждаше на щастливците, които изгаряха. Беше достатъчно смел, за да мисли самостоятелно и много страхлив, за да изговаря мислите си гласно.  

Миналото си бе отишло -  безвъзвратно, но все още имаше днес и сега, затова реши, най-после, да прояви смелост и да направи това, което най-добре умееше - да пише. Да напише всичко това, което през годините затлачваше душата му като утайка. Да изрече на глас страховете си. Взе лист хартия и химикал.

" Не можем да променим миналото си. То не ни е подвластно. Но винаги можем да направим избор, какво да оставим след себе си. Шепа пръст между пръстите или хубав спомен в нечии мисли. Изборът е наш, да бъдем смели и да гледаме живота в лице или да се крием зад гърба на страха си! Трудно е да летиш с криле залепени с восък, трябва хем да си  далеч от Слънцето, за да не ги стопи, хем достатъчно високо над океана, за да не ги слепѝ морската вода ....  "

© Росица Димова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, слънчево момиче!
  • Миналото си е и настояще и бъдеще - те са взаимосвързани... Сила и желание трябват.
    Много хубав разказ, Роси!
  • Да, може би и за това е толкова голям страхът да прекрачиш прага му и да заживееш в настоящето.
  • Миналото е пристан, на който се чувстваш у дома, колкото и лошо да е било, то ти е познато и понятно, дори гневът там има обяснение
  • Благодаря, Вале! Аз мисля, че дори силните понякога живеят в мрака на миналото си!Във всеки един от нас дремят демони.
  • Много хубав разказ, Роси, само дето на човек са му нужни много сили да преодолее миналато, а то наистина е без значение, защото остава в мрака.
  • Юрка, благодаря! Чакам те с моя Пегас да те разходя из Мадрид, а Евгени е подготвил виното!😊
  • Много хубав разказ, Роси! 😊
    Поздравления!
  • Тони, често задавани въпроси от мислещи хора! Смисъл винаги има според мен - и хубавото и лошото ни изграждат. Няма къща която да е построена с перфектни тухли. Благодаря!
    Генек, радвам се и благодаря, че ме посети!
    Скити, благодаря от сърце!
    Безжичен, благодаря, за прочета и коментара! Опитвам се да се усъвършенствам и да се уча, най-вече на търпение - да не бързам да публикувам. Още веднъж, благодаря!
  • Благодаря, Вале! Всеки може да открие нещо от Симо в себе си - я изгорено перо, я счупен кураж... Това ми беше целта.
    Краси, както винаги си ме разбрала. Умишлено търсих един объркан герой. Как от едно пълно с живот дете, може да стане несигурен и самотен човек. А както веднъж споменах, за мен самотата и плачът на душата. Благодаря ти!
    Петър, радвам се, че ме посети! В онези времена не искаха мислещи хора ( не че сега е по-различно). Трудно е да си пеперуда, в свят пълен с мухи. Благодаря ти!
    Иве, ако знаеш как ме зарадва коментара ти! Всеки избира пътя си, понякога утъпкания, друг път трънливия. Хората сме наистина егоисти и предпочитаме да се крием, я зад нечий гръб, я зад някое оправдание... Благодаря ти!
    Благодаря, Милена! Опитах да разкрия пътуването и трансформацията на една душа! Радвам се, ако съм успяла!
  • Е, отдавна не бях чел (поне тук) толкова интелигентно написано нещо. Браво! Това е истински разказ - с история, с правилна граматика, с психологизъм, с развитие! Пак Браво! Съжалявам, че вече не виждам тук Нелнокия, Донко и други майстори на разказа, но ти и още един-двама (не тези, които често пишат и са ни омръзнали) поддържате нивото. Браво пак. Прочетох с удоволствие.
  • Прочетох го още снощи, изчетох и всички коментари! Каквото и да кажа, няма да е по- различно!
    Истината е, че си талант и пишеш прекрасно!
    Поздрав, Роси!💖
  • Хареса ми.
  • Много размисли породи у мен този радказ, Роси. За един уж провален живот, но дали е провален! Никой не може да каже как трябва да се живее. Човек трябва да живее в хармония със себе си и света, но колко успяват. И ако са успешни в живота, дали са щастливи и удоволетворени? Може би някога ще разберем, че всичко е имало смисъл - и доброто, и лошото, кой знае! Поздравления за таланта!
  • Дълбок философски разговор с душата се е получил. Много хубав разказ.
  • Прекрасен разказ, Роска!❤
    Кой е „ правият път”? Има ли прави, по-прави пътища, най- прави? Този на множеството, по- утъпкания, по- предвидимия до някъде, дори по-скучния...Той ли е?! Или другият, който понякога избираме като на инат, но си го искаме. Защото си е наш. А може би, защото сме и малко егоисти?...Няма рецепта, но при всички случаи, различните стърчат. Дали с хубаво или не- стърчат си.
    Понякога като бостанско творение...Но друг път са гръмоотводи, в които останалите(тези от правите пътища), стоварват енергиите на битието си.
    Поздрав, Роска!
  • Роси прекрасен разказ.Върна ме в онези детски години, когато искахме да се доказваме, да правим впечатление на момичетата, но не знаехме как.И много по-късно осъзнаваш, че животът,начинът на живот по-точно, е догма.Или очертани граници, които трудно могат да се прескочат.Прескочиш ли ги, ставаш неразбран и нежелан, и самотен
  • "Сближи ги тайната на един детски смях и длани пълни с калинки." Хубаво разказано, Роси. Прочетох с интерес и в мен остана усещането, че този герой е объркан. Като всички рожби на система, която е объркана. Още нещо- различността е ценна. Клони към таланта. Но ако можеш да подчиниш тази различност на екипността и да бъдете хем различни, хем като един организъм- това вече е добре научен урок. Виждам, че бяга от хората, но му е самотно. А като млад - искал да блесне с нещо, което другите не притежават. Като добавим и начините за възпитание... Заръката на Дедал е добро начало за героя
  • Много реално и истинско! Браво!♥️🌹
  • Благодаря, Владимир! Трудна е еволюцията при мравките, най-много да еволюират в калинки !
    Мари, благодаря за прекрасния коментар! Странно е как хората се стремят към собственото си самоунищожение. Заобиколени сме от войни, замърсяване, омраза....Все искри, които могат да изгорят света. Всички сме нощни пеперуди.
  • Трудно е да напиша нещо умно като коментар, на фона на този уникален с истинските картини от живота и разсъжденията ти по тях, Роси. На много места текстът силно ме впечатли. Този цитат е един от многото, които бих могла да посоча: "През целия си живот той се чувстваше като нощна пеперуда в газена лампа"!!! Както винаги, ти твориш пълноводна проза, която оставя в читателя не една поука. Възхищавам ти се, мила!
  • Хубаво, честно написано.
    "Всички приличаха на мравки, без право на еволюция."
    Поздрави.
  • Благодаря, Пепи!❤️
  • Поздравления! Чудесно разказано 🥰
  • Благодаря, SMooth! Когато видя някой оптимистичен, силен и уверен човек, винаги се питам-" Какво му е струвало и какво е направил за да оцелее такъв?!"
    Благодаря, Танче! Писали сме по едно и също време!❤️
  • Хубав разказ / както винаги! / , Роси!!!
  • Хубав разказ, Роси.
    Осъзнаването на житейските уроци и живота като цяло е най-трудно. Изборът е дали да живееш със себе си или според другите.
  • Плюс и това, разбира се! "Изборът е наш, да бъдем смели и да гледаме живота в лице или да се крием зад гърба на страха си! "
    Благодаря, Руми! За едни е кал, за други глина!🙂
  • Поздравления Роси! Много мъдрост си събрала в разказа. И си харесах това: Човек може да се овъргаля в калта и въпреки всичко да остане чист!
  • Сила, Роси, сила е нужна. И огромна доза инат.
  • И най важното, Наде! Трябва да имаш желание и ум за всичко това! Мъдрост си!❤️
  • Но не е невъзможно, Роси. Уроци, учители... Когато помъдрееш и оцениш себе си - само небето ти е граница.
  • Така е, Наде!🙂 Трудно е да филтрираш живота, мислите, желанията, уменията, та да остане нещо различно от еднодневки. Благодаря ти!
  • Ако успееш да се откопчиш от " карфиците в сбирката от еднодневки", летиш.
  • Благодаря, Младен! Не от всеки човек става Икар! Важно е обаче, да не спираме да опитваме!
  • Силен и много поучителен разказ. Поздравление, Роси!

    Явно Симо не е разбрал главното - за да се омъжи един син, той първо трябва да се разведе с майка си. Защото иначе си остава стар ерген и майките, като неговата, прехвърлят своята вина на синовете си. За закупуването на собствен апартамент в днешно време Симо може само да си мечтае. При тези цени на жилищата и с президентска заплата не би си купил такъв, ако и да е най-спестовният на Земята. А Койчев се е държал брилянтно с момчето. Този бой е стресиращ, но нужен. Защото всеки човек трябва да получи един урок, че светът и хората са негови безочливи врагове. Не бива да допускаме никаква проява на искреност към външния свят, защото рискуваме да бъдем смазани от него. Преструвай се, че си като останалите - сив смотан вълк от сивата глутница. Иначе ти е спукан гьонът!
  • Благодаря, Лидия! Белезите по душата са по страшни от белезите по тялото. По тялото можеш да ги скриеш, по душата никога.
    Мини, радвам се, че ти е харесал! Доста време го човърках този разказ и все не ме удовлетворяваше, надявам се сега да се е получил! Прегръщам те!
    Тоти, благодаря за посещението! Поздрави и за теб!
  • Изборът - "Шепа пръст между пръстите или хубав спомен в нечии мисли."
    Харесах.
    Поздрави! Успех!
  • Прочетох го на един дъх, Роси.Много силен разказ, а финала го прави още по хубав! Прегръщам те за доставеното удоволствие!
  • Харесах много разказа ти. Деликатната душа може да бъде препъната от нечии неделикатни постъпки и погрешни педагогически подходи, и после трудно да намери верния път.,
Предложения
: ??:??