Самоедът опъна здраво каишката. Бе надушил нещо интересно в тревата и опитваше да се добере до него. Явно нямаше никакво намерение да се съобразява с виковете на стопанката си, която правеше отчаяни опити да го удържи. Кучето спря да дърпа за момент и размаха опашка, докато побутваше с нос една празна консервена кутия.

  – Сара, престани да се дърпаш! Лошо куче! Ще ме пребиеш, Сара, не разбираш ли! – викна жената и изпухтя нервно. По челото й се търкулна капка пот. Пухкавият самоед я изгледа някак изненадано през рамо. – Не ме гледай така, ей сега ще те напляскам по дупето! – Животното изобщо не се трогна, понесе се към близките храсти, където пърхаше пиле.

  Жената подрипна на здравия си крак, премествайки рязко напред патериците. Ако беше закъсняла със секунда, най-вероятно щеше да се строполи на асфалта, защото бе имала неблагоразумието да омотае края на каишката около китката си. Стисна здраво ръкохватките и се приведе напред. Балансът на тялото й не изглеждаше особено стабилен.

  – Сара, миличка, недей така! – Кучето този път дори не я погледна. – Ако не слушаш, прибираме се веднага!

  Последва минута на относително спокойствие, в която жената се приближи с няколко подскока до кучето. Стараеше се винаги да държи каишката леко отпусната. Но й бе много, много трудно. Трийсеткилограмовата Сара бе млада, едва на две години, и кипеше от енергия.

  В далечината пропука гръмотевица. Тъмните облаци обаче все още бяха далеч.

  Погледна гипсирания си десен крак, който се поклащаше безжизнено между патериците. Обездвиженото под прав ъгъл коляно вече пулсираше от болка. Дали не бе време да се прибира? Но Сара още не се бе изакала.

  – Сара, побързай, за бога! – Разходките, които преди й доставяха удоволствие, се бяха превърнали в същинско мъчение. Още поне петнайсет минути трябваше да е нащрек и да подрипва смешно, съобразявайки се с хаотичните движенията на домашния си любимец. На всичкото отгоре някакви хлапета се подсмихваха, докато наблюдаваха отчаяните й опити да запази равновесие. Изгледа ги лошо, но те не скриха наглите си усмивки.

  После Сара се поукроти, но разходката не стана по-поносима за младата жена,  тъй като разбитото й коляно протестираше срещу множеството резки движения.

  И тогава нещата се влошиха още повече. Срещу тях се задаваше мъж, водещ на каишка голяма немска овчарка. Овчарката бе наострила уши и очевидно се канеше да се спусне към Сара.

  – Сара, стой мирно! Стой! – подвикна притеснено жената, когато усети рязко дръпване. Самоедът обаче продължи да драпа.

  Жената подрипна напред, но не можа да се подпре добре на патериците и залитна. Покритата й с гипс пета застърга по асфалта и прасецът й се сви в болезнен спазъм. Миг по-късно тя се озова в прегръдките на собственика на овчарката, който явно имаше добри рефлекси.

  – Извинете – каза жената, докато гледаше как едната й патерица пада на земята.

  – Няма защо да се извинявате – отвърна мъжът, после й помогна да стъпи на здравия си крак и й подаде патерицата. В това време двете кучета се лижеха по муцуните, махайки дружелюбно с опашки. – Опасно е да водите куче на каишка в това състояние. Ударихте ли се?

  – Няма как да лиша Сара от разходка. Благодаря, че ме хванахте. Иначе щях да се пребия.

  – Дайте каишката, аз ще водя и двете животинки. Няма страшно, харесват се.

  Кучетата продължиха да си играят, но кротко. Жената въздъхна с облекчение, вече можеше да се придвижва без затруднения и без да рискува здравето си.

  – Вашето кученце как се казва?

  – Скер.

  – Скер? Странно име.

  – Обратното на Рекс. Дразнещо е, че всички немски овчарски са Рекс. Реших да се противопоставя на този стереотип.

  – Ха-ха, хитро. На колко е години?

  – На три. Вие от доста време ли така я разхождате?

  – Как?

  – Ами на каишка… при положение, че сте в гипс. – Той наклони глава настрани и изгледа леко отеклите й пръсти, подаващи се от памучната вата. Сякаш намираше нещо интересно в начина, по който се полюшваха над асфалта при всяка крачка.  

  – А, от три дена. Преди това майка ми я извеждаше. Страх ме е да я пускам. Хич не е свикнала да се пази от колите.

  – Сигурно ви е много трудно.

  – Не е лесно, но се справям.

  – Рискована работа, на един крак да удържате такова животно…

  – Ще свикна, налага се да свикна. Още поне месец ще трябва да нося това нещо.

  – Катастрофа?

  – Не. Паднах от черешата на баба. Тъпотия голяма. Женицата щеше да получи инфаркт като видя как се е изкривил кракът ми. Само това ми липсва, да уморя любимата си баба.

  – Ще се оправите. Ако искате … да разхождам и вашата … Сара след работа. За мен няма да е проблем…

  – О, много мило, но не мога да ви ангажирам.

  – За мен ще е удоволствие. А пък вие… ако искате идвайте за компания, стига да не ви боли кракът от много ходене.

  – Не знам… неудобно ми е.

  – Аз тъй или иначе излизам със Скер всяка вечер към седем часа.

  – Ами … добре. Честно казано камък ми падна от сърцето. Голяма мъка е с тези патерици.

  – Добре, разбрахме се.

  – Аз живея в онзи червения блок.

  – Добре, значи вечер в седем цъфваме със Скер пред входа и чакаме да дойдете.

  – Не знам как да ви се отблагодаря.

  – Можете например да ме почерпите една бира. Хайде да седнем в парка, хем да ви отпочине кракът, хем кучетата да потичат на воля.

  – Става – каза тя и се усмихна сконфузено. Странно й бе, че получава такова внимание при положение, че има вид на тежко осакатена. Изпъна гръб и се опита да вкара малко грациозност в походката си. Естествено не успя.

  Мъжът занесе бирите на една пейка. Седнаха и се загледаха в кучетата, които, изплезили езици, се боричкаха наблизо в тревата. Той отпи от бирата си и стрелна с поглед гипсовата превръзка, чиито извивки подсказваха, че отдолу има добре оформени мускули. Представи си ги в действие, здрави и силни, как се стягат и отпускат, стягат и отпускат… От здравия крак не се виждаше нищо, защото бе скрит под крачола на протъркани дънки.  Другият крачол бе отрязан високо горе, явно бе пречил при обличането. Малката маратонка Адидас потропваше нервно по земята, сякаш за да компенсира неподвижността на гипсираното стъпало. Твърдата бяла материя, оформена с вещина около петата и свода, бе надраскана и замърсена. Сгушени в гнездото си от памук, пръстите сякаш не смееха да помръднат. Бяха някак нереални – единствената част на жестоко наранения крак, която бе получила право на свобода. Незнайно защо пораждаха чувство на тъга, но й бяха някак милички в своята принудителна изолираност.

  О, не! – викна жената и посегна към патериците си. Канеше се да стане. Мускулите на лицето й се бяха стегнали от тревога.

  Той вдигна глава. Скер се бе качил върху Сара и правеше резки движения в кръста.

  – Нека се забавляват животинките, какво толкова.

  Тя го изгледа възмутено и изсъска:

  – А после като ми натресе десетина кученца, какво ще правя? Лесно ви е на вас!

  – Ще ми ги дадете. Сигурен съм, че ще мога да им намеря добри стопани.

  – Непородисти кученца?

  – Ще бъдат красиви, като родителите си.

  – Хм.

  – Така ние ще станем нещо като сватове. Почти роднини.

  Жената се изчерви, докато гледаше как животинките правят секс. Помисли си: „Колко е просто при тях, не като при хората. Харесват се и действат, без да се замислят.“ После се зачуди дали този мъж, на когото дори още не знаеше името, ще направи някакъв джентълменски жест в момента на ставането от пейката.

  Моментът дойде след  десет минути, когато си допиха бирите и закачиха кучетата на каишките.

  Тя взе патериците и стъпи стабилно на здравия си крак, готвейки се да се оттласне.

  – Нека ви помогна – каза плахо той. Едната му ръка се плъзна около талията й, другата се намести решително под лявата й мишница.  Последва мощно, но плавно повдигане. Не й се наложи да вложи грам усилия. Хареса й, и то много.