2.08.2018 г., 0:56 ч.  

Къде е изцелението? 

  Проза » Разкази
1208 0 3
8 мин за четене

Тя бе решила да живее истински и пълноценно на тази земя. В слабото ѝ, и красиво тяло бе събрана толкова обич, че преливаше и струеше през красивите ѝ сини очи. А очите ѝ сияеха тъй както сияе само нашето българско неописуемо, благодатно небе. Усмивката и топлеше и носеше такова успокоение на всеки, че на човек му бе трудно да се откъсне от нея. Тя бе като райска птица, която сипеше нежните си трели там, гдето още никое зло не бе успяло да помрачи красотата – в детските души.

Младата учителка погледна часовника си и се забърза по коридора. Звънецът отекна пронизително из вековното училище, училището, което и днес, както преди векове бе стожерът на духовността, храмът на надеждата, на бъдещето.

Добро утро, слънчица мои!- каза младата учителка и подари слънчева усмивка.

Наредени на малките чинове стояха нейните рожбици. Руси, кестеняви, черни главици отправиха погледи към нея и изчуруликаха вкупом” Добро утро, Госпожице”

Мили деца, днес ще си говорим, а нашата тима е „Пътят на изцелението” – продължи с топъл глас младата жена, докато се настаняваше зад бюрото си срещу младата си аудитория.

Вдигна поглед и забеляза учудването в детските очи, което всъщност и очакваше.

Какво има, славейчета мои? – продължи тя.

Една ръка се вдигна стремително и нетърпеливо нагоре – беше ръчичката на малкия Огнян. Той бе добро и любопитно дете, винаги готово на хиляди въпроси, нетърпеливо да опознае света.

Госпожице, какво е изцеление? – попита бързо, след като бе получил одобрително кимване от страна на учителката си.

Изцелението, Оги, има хиляди проявления. Това означава да се намери начин да се премахне някаква болка или да се намери нещо, или някой, който да помогне да се случи това.

Госпожице, както медицинската сестра онзи ден помогна на Мария с една марля и някакъв мехлем, когато нарани ръката си при падането на двора, така ли? – попита отново Огнян.

Да, Оги, точно така. Когато Мария падна, мехлемът на сестрата ѝ помогна много, но също така загрижеността и обичта помогнаха. Когато тя падна вие вкупом се затичахте към нея, прегърнахте я и я утешихте. Вашата утеха, обичта ви, помощта на сестрата и мехлемът, всичко това излекува Мария на мига.

Така беше Госпожице – отвърна сериозен Огнян, а Мария закима съгласно с главица.

Госпожице – чу се глас от средата на редичката с чинове. А защо не се изцели от болестта си старият дядо Марин и дядо Бог го взе при себе си? Баба каза, че бил в болница, лекарите му изписали лекарства и много време го лекували усърдно, обаче той не оздравя. Аз съм сигурна, че всички лекари го обичаха, понеже той бе много добър и още, винаги обичаше нас децата. Винаги ни даваше бонбони и ни разказваше приказки, никога не ни се караше, дори и да правехме бели той все се усмихваше.

Този дълъг, дълъг въпрос бе зададен от Ясена и отново нетърпеливите и любознателни очи се стрелнаха напред в очакване на отговора.

Милички, ангелчета мои. Знайте, че не всяка болка може да се види отвън. Много по – тежки са раните, които са невидими за очите. Когато одраскате ръчичка или ви заболи зъбче, вие веднага получавате помощ и винаги, винаги до вас е човек, който би направил всичко за вас, нали така?

Да, да, като мама, татко, баба – отговори Ясена.

Така е, деца – продължи добрата учителка. Всичко, всичко на тази земя се крепи на обичта. Самата земя, света около нас – птички, треви, цветя, зелените гори, сините небеса, бистрите реки, моретата са създадени от любовта. А любовта е дело на Бог. Той толкова много обича човека, че създал всичко това, а сетне, създал и самият човек за да се радва на всичката тази красота и да я пази. Човекът имал чиста и невинна душа, която не познавала страх, болка и завист, и бил щастлив. Обаче след време сгрешил, после продължил да греши и така се родили алчността, завистта, а човекът започнал да губи добротата си.

Така ли стана и с дядо Марин, той не е бил вече добър?! – обади се отново Ясена.

Не, мила, не. Старият дядо Марин носеше доброто си сърце. Нали ти сама разказа за добрината му. Но неговите пораснали деца бяха забравили за добротата на баща си. Оставиха го и заминаха за големия град и не намериха време да дойдат и на свой ред да му дадат обич. Така сам дядо Марин получи рана, невидима рана, която никой не видя и не излекува, защото лекът бе далеч, при неговите големи синове, които той не видя.

Госпожице, това означава ли, че ако човек има рана, но има близък, който да му даде обич, той ще оздравее? – попита отново Огнян и отпави сериозен и задълбочен поглед към учителката.

Точно така, Оги. Няма по – силен лек от любовта и човечността. Ако ние ги притежаваме, няма нищо невъзможно.

Друга нетърпелива ръчичка заигра измежду редовете.

Хайде, Ангелчо, кажи какво мислиш ти? – поде отново учителката.

Госпожице, искам да кажа, че наистина е така. Миналата зима намерих едно синигерче. Беше навалял дебел сняг. Татко тъкмо бе разчистил пътеки из двора, когато видях там да подскача горкото птиче. Аз го хванах, понеже то не отлетя – беше счупено едното му крилце. Не знаех как се лекува птиче, но го отнесох в мазето на топло. Всеки ден му давах трохици, сипах му вода в една малка капачка и го топлех в шепите си. Един ден когато влязох в мазето, птичето летеше и се удряше в прозореца – беше оздравяло. Отворих му и то излетя за да отиде там, откъдето се бе появило.

Браво, браво Ангелчо! – отвърна учителката и продължи. Виждаш ли, твоята обич е била достатъчна за изцелението на синигерчето и с добрината си ти си му дал живот.

А как да стане така, че никой, никога да няма рани, които да трябва да се лекуват? – отново с нетърпелив глас попита Огнян.

Оги, важно е душата и сърцето на всеки от нас да бъдат добри и невинни, както са при новородените деца. Ние трябва да сме изпълнени с добрина и обич, да бъдем състрадателни и докато растем и остаряваме да се стремим да останем такива. Чистата и обичлива душа, деца, е изцелението на всяка болка. Затова, гълъбчета мои, камбанки мои, растете, растете и помнете, че всяка болка се лекува с обич,пазете милосърдието и вярата си, помагайте и имайте сърце за всеки.

Ще бъдем такива, Госпожице и когато порастем нашите сърца ще са изцеление за всяка болка.

Най-ценното се крие в сърцето, запомнете! То е като бистро и лековито поточе. Може да умие всяка рана и да я заздрави, но може и да разяжда раните. Нека ваште сърчица да запазят чистотата си, дар от самия дядо Бог. – пламенно говореше учителката.

Звънецът иззвъня. Младата учителка не съжали, че бе пропуснала урока за деление с две. Тя бе доволна. Много лесно се учеше човекът да дели. Цял живот делеше, търсеше, искаше... Трудно бе да запази силата си и да дарява, силата която сега покълваше в чистите души на малките й ученици. Тя бе началото, а пред тях стоеше бъдещето, защото те бяха изцелението за всяка мъка, радостта на всеки ден.

© Ивелина Дамянова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Пътят към изцелението »

10 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Доста е дидактично, но защо пък не. Има и интересни употреби на думи: "Умие" вече не се ползва често. Но тиретата при степените и пряката реч наистина трябва да се спазват по дължина.
  • Права сте, допуснала съм техническа грешка.Надявам се, да не е само това впечатлението ви от произведението ми. Всяко произведение има толкова прочита,колкото хора го четат, явно вашият прочит се е съсредоточил върху тиретата и правилно.
  • Може ли "пряка реч" да изписвате без тире пред думите на литературния герой?
Предложения
: ??:??