След като свърши лятото, с жена ми решихме да отидем на море.
По-евтино е. Взехме влака и отпрашихме на юг. С малко пари, малко дрехи и малко очаквания бяхме по-весели и щастливи от всички онези, другите с повече пари, повече дрехи и повече очаквания.
Влакът аварира по пътя и виснахме да чакаме на някаква странна гара. Гарата беше странна, защото на пейките пред сградата ѝ лежаха чудновати хора – пияни, отчаяни, проскубани, с овехтели и мръсни балтони въпреки слънчевото време. Лятото беше свършило, но топлото още не си беше отишло. Не и за тези гарови плашила – те очевидно си носеха всичките дрехи на гърба, за да не им ги открадне някой или защото тялото беше единственият им гардероб.
Жена ми гледа състрадателно и съобщава:
– Ще сляза да им дам някой лев.
– Ти луда ли си? – възразявам. – Нито ги знаеш, нито ги познаваш. Може да са пияни.
– И вероятно са пияни – съгласява се тя и си оправя тоалета, като пипа с връхчетата на пръстите краищата на красивата си рокля. Така прави винаги пред ...