Снегът се топеше и замръзналите ручейчета рукваха като малки чешмички. В тях плуваха пъстри, още недоизгнили листа, които бяха останали от есента. По лекото течение на поточетата се чернееха клончета. На едно такова клонче бе кацнало мъничко врабченце,то едва се крепеше право и си чикаше. Малки пръски, капчици вода посипваха сивата му перушина и ставаха на кристални зрънца. Едно зелено гущерче се шмугна и врабчето се уплаши, то хвръкна и кацна на близката топола. Тя бе съвсем гола. Черните гарвани я бяха покрили и тя бе добила страховит вид. Въпреки че слънчевите лъчи се шмугваха измежду храсталаците, въздухът бе режещо студен и дори от носовете на дивите зайци излизаше пара. Двама сивушковци бяха наострили големите си плюшени уши и като че ли чакаха нещо да чуят. Да, така и стана – тряс... чу се силното ехо на ловджийската пушка на бай Григор. В миг всички гарвани се стрелнаха в различни посоки.Тополата осиротя, само малкото врабче стоеше там и сякаш не се страхуваше от шума. Дали защото беше по-малко от черните си съжители, или не разбираше, не знам, но не трепна, сякаш беше заковано. Духна силен вятър, то се олюля и падна във водата. Малко петънце кръв замъгли бистрата вода, но скоро течението ги отнесе.     

- Я, та ти си ударил врабче, а аз си мислех, че не можеш и мравка да сгазиш - каза весело момчето на малкото си братче.