Лекарството
Звънецът накара възрастния лекар да трепне. Остави сметките за тока на масата и с въздишка тръгна към вратата. Отвори и погледна мъжа въпросително.
- Брат ми е много болен - тихо се откъснаха думите от устата му.
- Отдавна вече не работя. Обърнете се към личния лекар - побелелият мъж се приготви да затвори вратата.
- Не ме връщай, докторе - мургавият мъж го погледна в очите - От едно шише сме пили с теб.
Лекарят се вгледа внимателно в уморения човек пред себе си и изненадано възкликна:
- Сафет!
Зимата беше стиснала в жестока прегръдка южния град. Доктор Георгиев стоеше на спирката и псуваше. Бе изпуснал последния автобус за село. Таксита нямаше. Ако не беше проклетият студ, би тръгнал пеша. И двете му дъщери бяха болни. Затова се забави - наложи се сам да приготвя специален сироп против кашлица, готовите не помагаха. Огледа се и започна да претегля наум какви възможности има.
- Докторе, какво правиш в тоя студ тук?
Няколко мъже, развеселени и подпийнали, изненадано се спряха пред него. Единият, Сафет, докторът познаваше добре. Бе идвал скоро на преглед с баща си. Георгиев разпери ръце. Какво прави на спирката беше от ясно по-ясно.
- Ела да спиш у нас - дръпна го за рамо Сафет. - Ще се намери място. Утре, жив и здрав, ще се прибереш.
Докторът поклати глава.
- Децата са болни и двете. Трябва да се добера до дома.
- Щом е така - почеса се по главата Сафет - ще трябва да доведа Марчето.
Мъжът подаде бутилка на доктора и почти нареди:
- Пий! Иначе докато се върна, няма да можеш да си намериш мозъка!
Докторът отпи от бутилката с неизвестна течност и тръсна глава като ударен.
- Какво е това?
Мургавият мъж се засмя.
- Каквото остана от банкета. Пий и не се бой. Изпих половината, а още съм жив.
След половин час циганинът се появи с каруца и млад силен кон, наметнат грижливо с черга.
- Ти се моли на твоя господ, докторе, аз ще се помоля на моя. Айде, Марче, че мозъкът ми почна да замръзва.
До селото си разменяха бутилката, пяха и си разказваха вицове, да не замръзнат или заспят.
Старият лекар отвори вратата широко и покани нечакания гост.
- Влизай, Сафет! Пак ще пием от една бутилка, ако сме живи и здрави.
Десет минути доктор Георгиев преглеждаше изследванията и снимките на болния. Чудеше се какво да каже. Накрая вдигна поглед и се прекръсти.
- Няма надежда, нали? От София го изписаха да си умре у дома. Ама като е рекъл, ще докараш доктор Георгиев да ме прегледа. И край. Той тогава излекува баща ми, ще излекува и мене.
- Сафет - почна бавно побелелият мъж - няма спасение, братко. Нищо не мога да направя, никой не може да направи. Разбираш ме...
- Ти ела, докторе - упорстваше мургавият мъж.- Дай му, ако трябва, хапчета против кашлица, каквото и да е, прегледай го и нещо му дай. Да му мине тоя мерак на душата.
Доктор Георгиев се замисли. Бе чел много статии за силата на внушението, за чудесата, които може да сътвори вярата с мъничко помощ. Спомни си и студената зимна вечер, в която, ако не се беше прибрал навреме, сега малката му дъщеря нямаше да я има.
- Чакай, сега се връщам.
Отиде в коридора и отвори шкафчето с лекарства. Избра най-пъстрото шишенце и изсипа хапчетата. После издърпа три блистера витамини от различни групи и напълни с тях флакона.
Влезе в стаята и го подаде на своя приятел.
- Готов съм вече да тръгваме.
Болният се вдигна на леглото. Очите му светнаха, щом видя лекаря. Опита се да се усмихне. А погледът му бе пълен с очакване и надежда.
Дълго стоя докторът и разговаря с болния. Слушалката и пръстите му докосваха, натискаха, изучаваха. На тръгване стисна ръката на пациента.
- Донесъл съм ти едно много специално лекарство. От Австралия. Пие се по специална схема. Жълтите хапчета - сутрин. Зелените - на обяд. Червените - вечер. Само по едно, след хранене. Да не се пропуска и да не се смесват. Действат бавно, но сигурно. И да се молиш на твоя Бог да ти даде вяра.
Навън двамата приятели се спряха под стария явор. Докторът претегляше думите си като на аптекарски везни.
- Брат ти си отива, Сафет. Никой не може да му помогне. Съжалявам.
Прегърнаха се по мъжки и всеки преглътна по една сълза.
Мина месец, а Сафет не се обаждаше никакъв. Старият лекар започна да се безпокои. Хапчетата бяха само за месец. Ако болният още е жив, ще свършат след няколко дни.
Звънецът го измъкна от мислите му.
Сега на вратата стоеше снахата на Сафет с пакет в ръцете.
- Клахме курбан за здраве, донесох ви малко месо. И ако може пак от онова лекарство да ми дадете. Чудо стана, докторе, чудо. Мъжът ми се вдигна на крака, даже излиза навън на разходка за кратко.
Лекарят я погледна изучаващо.
- Знам, докторе, всичко знам, но се молим още месец да поживее поне. Снахата е бременна, внуче да види му е мечтата на моя съпруг. Ще доживее ли?
- Това само Господ го знае - мъдро премери пак на везни думите лекарят.
Напълни шишенцето с витамини и й го даде.
- Моли се на твоя Господ, ако го има - каза вместо „довиждане" лекарят и се прекръсти.
Така минаха още два месеца. Доктор Георгиев се питаше дали не греши. Болният живееше, напук на диагнозата и професорските заключения.
На опашката за ток видя жената на болния. Усмихната, носеше огромен букет бели цветя.
- Докторе, роди се най-после. Отиваме да вземем бебето от родилното. И името му подновиха на Сали. Радост голяма е. Айде със здраве, пък ще минем да почерпим после.
Звънецът иззвъня продължително. Докторът се усмихна. Минаха два дни от изписването на бебето.
- Със закъснение идват да почерпят - помисли си той.
Отвори вратата. Сафет се беше подпрял на касата с една ръка, а в другата държеше бутилка с неопределена течност. Подаде я без думи на доктора. Белокосият мъж отпи и разтърси глава като от удар.
- Какво е това?
- Каквото остана от погребението - отговори мургавият мъж.
Двамата седнаха на стълбите и допиха остатъка мълчаливо.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, Габриела! Много се радвам, че моите малки разкази вълнуват хората и ги карат да се усмихват или да плачат. Наистина направи деня ми хубав! Поздрави!
-
Много трогателен разказ,разчуствах се.С нетърпение очаквам сборника ти.Прочетох и другите ти разкази-много ми харесват.Радвам се,че все още се пишат такива хубави и завладяващи разкази.
-
Поздрав, усмивка и прегръдка, Мариана! -
Само с обич светът е истински, макар и да преглъщаме сълзи!
Поздрави и усмивка, с обич! -
Преглътнах една сълза...!
С обич! -
Благодаря ви, Светлана и Анна! Радвам се, че моето малко разказче е направило малко по-светъл деня ви. Пожелавам ви светли мигове и да им се радвате с цялото си сърце!
Поздрави и слънчеви усмивки от мен! -
Направо с чук ме удари, ама навреме ми дойде...
-
За мен този разказ беше като лекарство и то от вълшебните!!!
-
За надеждата си струва всичко! Един миг надежда, много мигове усмивки!За мен разказът е усмихнат, въпреки всичко! Животът е прекрасен, когато продължава с децата и внуците ни!
Благодаря ти за топлото отношение, Петя!
Поздрави и усмивки от мен!
Вече обещах един усмихнат разказ! Така че скоро ще ви изненадам приятно! -
Отново прекрасен разказ!За надеждата,което дава една добра душа, си струва да се живее...
-
И аз ти благодаря, Ивана! Много ме топли това, че хора като теб оценяват това, което създавам.
Поздрави и за много години и на теб! -
Точно тази човечност, така характерна за твоите герои, ми липсва понякога в живота...Знаеш, че чета с интерес историите. Благодаря ти, Илияна! И за много години!
-
Да, моите малки разкази са малки истории от нашия обикновен живот.Героите им са колкото обикновени, толкова и красиви, поне според мен. Но аз съм пристрастна, защото много си ги обичам.
Поздрави и за Вас! -
Много ми харесват твоите разкази, защото сюжетите им са родени от самия живот! Поздравления, Илиана!
-
За мен беше удоволствие да разбера, че разказът ви е харесал.Защото наистина го написах с много обич.
Поздрави! -
Страхотен разказ- за човечността, за надеждата, за големите малки хора.Удоволствие беше да прочета!
-
Поли, такъв е истинският живот, с надеждата, с борбата за малко щастие, с усмивката и сълзите. Прегръщам те с надеждата следващия път моят разказ да предизвика и усмивка в очите ти. Защото загубим ли надежда, всичко сме загубили. А тя, надеждата, е в нашите деца. Не случайно Сали се сбогува с този живот, когато му подновяват името. Ето това си струва, да оставиш слънчева детска усмивка след себе си.
Поздрав и топла усмивка за теб! -
Логнах се, за да ти кажа, че докато има такива герои като в твоя разказ (и не само в този) и хора, като теб, които да го "видят", оценят и опишат, все още нищо не е загубено за тази българска нация, колкото и да се шири нихилизмът наоколо, колкото и разни "тролове" и духовни джуждета да плюят по оптимизма на децата ни и да се опитват да го смажат! А такива герои все още има по тази българска земя и то не малко! Срещала съм ги и със сигурност ще продължавам да ги срещам!
Благодаря ти, Ина! Дори за сълзите ти благодаря, истинско пречистване са!... -
Прегръдки и от мен, Петя! Толкова хубаво е да знам, че някой усеща моите малки разкази със сърцето си, защото наистина са написани с много обич.
Много усмивки от мен! Благодаря ти! -
Разплака ме...
И отново ще ти благодаря за Големите, Силните, Човешки и изпълнени с много Топлина, разкази!
Позволи ми да те прегърна и да ти пожелая да Бъдеш Честита, Или! -
За пореден път си точен в преценките си. Благодаря ти, че си чел внимателно и този път разказа. И твоето последно произведение е с тъжен причкус. Това е истинският вкус на живота, нали?
Поздрави и усмивки! -
За пореден път, хубава история с тъжен привкус. Поздрави.
-
Благодаря ти, Антонела! За мен е радост да знам, че разказите ми докосват сърцата на хората. Нямам търпение да подаря на теб и другите сборника през пролетта.
Поздрави и усмивки! -
Поредният чудесен разказ! Вече съм ти фен, Илияна, да знаеш!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
