Лиза

С Петьо бяхме неразделни приятели от първи клас. Заедно тренирахме футбол, споделяхме сърдечните си тайни. Затова като гръм от ясно небе ме тресна новината, че се местят да живеят в чужбина.

— Ама аз с кого ще ходя на футбол? – запитах като пълен глупак.

Петьо почервеня и захапа долната си устна, за да не заплаче. Така правеше, когато нещата ставаха зле и не знаеше как да се оправят.

— Питаш ли ме какво ми е? Трябва да изхвърля на улицата Елисавета. Тя ще умре там.

Ударих се по челото и седнах на тротоара. Приятелят ми се тръшна отчаян до мен. Елисавета беше игуаната, за която се грижеше от малък. Получи я подарък от леля си, която преди години замина за Франция. На Елисавета ѝ вървеше да я оставят в наследство на някого, щом стопанинът хванеше дългия път към Европа.

— Колко пък да е дълъг – един-два часа със самолет, нищо работа – опитах се да успокоя Петьо.

— Нищо работа, ама не мога да се грижа за нея дистанционно – разкопча якето си моят другар, въпреки че не беше лято.

— И сега какво ще правим? – зададох ключовия въпрос.

Петьо ме погледна в очите. Решителността, която видях в тях, ме уплаши.

— Само ти можеш да я спасиш. Нали сме истински приятели?

— А ти нали знаеш каква е майка ми? – отговорих със свито сърце.

И двамата въздъхнахме. Майка ми изпитваше ужас дори от мухи, ако ѝ довлечах игуана у дома, щеше да ме изхвърли с нея.

— Няма да узнае. От време на време пускай Лиза на разходка и готово.

Замислих се. Ако започнех да си почиствам стаята, майка ми нямаше да влиза в нея. Но къде можех да скрия Лиза? Не бе муха, нито охлюв.

— В сандъчето за инструменти на баща ти – даде гениална идея Петьо. – Майка ти там никога няма да рови.

Имаше логика. Но това беше огромна, смазваща отговорност. Животът на животинчето щеше да зависи от мен. Обаче Петьо ми беше приятел. При това верен. Колко пъти ме беше спасявал! Не можех да му откажа.

Обмислихме детайлите и няколко дни преди моят другар да замине за Франция, пренесохме Лиза у нас. Изпразних сандъчето с инструменти на татко, прехвърлих съдържанието в един стар сак, направих дупки за въздух на игуаната и започнах голямото четене. Никога не бях предполагал, че има толкова важни неща при отглеждането на игуана. Изучих се за половин ветеринарен доктор.

С Петьо се чувахме периодично, аз правех поведение у дома, с което предизвиках съмнения у майка ми, но баща ми отсече:

— Влюбен е. Някои ги прихваща подредеността тогава.

Отдъхнах си. Но за кратко, защото една сутрин мама лежеше с температура в леглото. По цял ден щеше да си бъде у дома около седмица. Какво щях да правя с Лиза? Мислих и накрая го измислих.

— Искаш ли да ти чета на глас стихове – попитах мило мама.

Идеята беше, докато чета, да пускам в кухнята Лизи на разходка – там нямаше къде да се скрие.

Мама бе удивена от предложението ми, но прие с удоволствие. Беше отпаднала от температурата и заспиваше на третото стихотворение.

На третия ден, докато четях, на вратата се позвъни. Без да се усетя, изтичах да видя кой е и забравих вратата отворена, както и изумих, че игуаната в този момент се разхожда в кухнята. Беше съседката със специален чай за мама.

Когато се върнах, гледката ме остави без дъх. Мама стоеше на един крак върху стола с разперени ръце като балерина, а игуаната я гледаше кротко от стъклената масичка до леглото.

— Виждаш ли това, което виждам аз, или ми се привижда? – попита мама с ужас.

— Ще обясня всичко, само се успокой и си легни – виновно взех Лиза в ръце.

— Няма нужда, чувствам се напълно здрава вече – заяви мама и слезе от стола, треперейки.

Признах си всичко от игла до конец. Мама се смееше и плачеше, което ме плашеше на моменти, защото още не се беше прибрал татко.

Вечерта, щом той отвори вратата, мама се провикна от кухнята весело:

— Не е влюбен, Петьо му е завещал игуаната. Стягай куфарите за Париж.

Излишно е да казвам, че Лиза повлече крак и ние скоро също заминахме за Франция. Сега с Петьо живеем в един град, в един квартал, дори сме в едно училище. Заедно отново тренираме футбол, а Лиза се върна при своя първи стопанин – лелята на моя приятел.

©Илияна Каракочева (Ина Крейн)

из книгата "Усмивки от светлото детство"

разкази за деца и юноши

издателство "Многоточие" - 2024 г.