Жената заключи колата си и тръгна с бавна крачка по тротоара. Докато се оглеждаше, канейки се да пресече улицата, понечи да мушне ключовете в чантата си. Те се изплъзнаха от пръстите й и паднаха на плочките. Подразнена, тя изсумтя и се наведе. Лицето й се озова на половин метър от една локва. И тогава се случи нещо странно.
Забравила съвсем за ключовете, жената изписка и скочи на крака. Заопипва с треперещи пръсти лицето си, сякаш някой я бе залял с киселина. Отново се наведе над локвата и се огледа в нея. Последвалият нов писък бе толкова пронизителен, че стресна близките минувачи. Тя се затича по тротоара, като продължи да надава викове. Беше изпаднала в истерия. Така и никой не разбра какво се е случило. А ключовете останаха да лежат на тротоара.
***
Кабинетът на изпълнителния директор на компанията „Оптификс“ бе голям и луксозно обзаведен. Бюрото бе от махагон, а двата кожени фотьойла сякаш бяха предназначени за хора, страдащи от гигантизъм. По стените висяха картини, които нямаше как да не са на известни художници.
Секретарката кимна към единия от фотьойлите и младият мъж се настани на него. Пет минути по-късно господин Гари Холт, директорът, влезе през страничната врата, кимна делово на новодошлия и седна зад бюрото. Едрата му фигура вдъхваше респект.
– Ще желаете ли нещо? Кафе, чай? – попита той.
– Не.
– Кери, можеш да си ходиш – подхвърли той на секретарката, после скръсти ръце и присви сърдито рошавите си вежди. – Забъркахте ни в голяма каша, господин…
– Купър – услужливо вметна младежът.
– Тази жена вероятно ще ни съди. Наясно ли сте, че може да пострада репутацията на компанията!
– Много съжалявам, господин Холт. Но тя се включи доброволно в проекта. Подписа всички документи, които й представихме…
– Да, но не е била наясно на какво ще я подложите!
– Новият продукт е търговска тайна. Просто нямаше как…
– Добре, добре, не ми се слушат извинения. Важното е да решим проблема. Разкажете ми предисторията, но с по-простички думи, все пак не съм учен.
Купър се пое дълбоко въздух и заговори:
– Жената се казва Клаудия Фонини. Преди няколко месеца навърши петдесет години. На младини е била манекенка и точно това привлече вниманието ни към нея. Хубава жена е, но възрастта определено си казва думата. Вече доста се е сбръчкала. Естествено тя е много суетна и трудно приема факта, че остарява. Даже е изпадала в депресии. Когато преди три години се свързахме с нея и й предложихме да се включи в програмата ни за „подмладяване“, тя веднага прие. Е, ние с нищо не подобрихме външния й вид, макар че за парлама й уреждахме разни козметични процедури, а само й сложихме нашите нови перманентни лещи CT- 15. Но тя остана доволна, и то много.
– Значи не е знаела, че външният й вид не се е подобрил?
– Естествено.
– Обяснете ми какво точно правят тези контактни лещи?
– Освен астигматизъм, коригират и отразения образ. Софтуерът разпознава лицето й и за стотни от секундата извършва дребни корекции, например премахва бръчките, увисналата брадичка и „портокаловата кожа“. Но промените не се ограничават само до това. Десетки други неща се обработват. Има дори вкарване на младежки блясък в очите. Казано по-просто, това е нещо като автоматичен вариант на древната програма Фотошоп.
– И тя се е виждала красива.
– Точно така. Погледне ли се в огледална повърхност, софтуерът се задейства и изчиства старческите изменения.
– Обаче при локвата не се е получило – изсумтя директорът.
– Да, за съжаление. Локвата не е била разпозната като огледална повърхност. В нея госпожа Фонини е видяла жестоката истина. Работим по проблема.
– Едно нещо не мога да разбера, как не се е усетила по-рано. Никой ли не й е казал, че одъртява? Да не се усети например, че гушата й е увиснала? Не си ли е пипала лицето?
– Е, все пак тя не е старица.
– Все някога е щяла да разбере.
– Естествено. Обаче в продължение на три години живя с убеждението, че е неотразима. Щастлива беше.
– И друго. Струва ми се невъзможно в началото да не е заподозряла нещо. Слагате й лещите и бръчките изведнъж изчезват. Как…
– О, господин Холт, ние не сме идиоти. Софтуерът бе настроен така, че да прави подобренията постепенно – каза ухилен до уши Купър.
– Нещо много ви е весело, господин Купър. Да ви напомня, че ако тази жена ни осъди, вие, като отговорен за проекта, ще трябва да платите половината от обезщетението. Разбрах, че тя е в много лошо психическо състояние и я тъпчат с успокоителни и антидепресанти. И има фобия от локви. Кофти работа, поглежда се в огледалото и вижда красавица, поглежда се в локва и вижда вещица.
Купър сведе глава и прехапа устни.
Директорът заяви:
– Погрижете се тя да не ни създава проблеми. Говорете с нея, убеждавайте я, каквото искате правете, но върху реномето на компания „Оптификс“ не бива да остава петно … ако искате да запазите работата си. Успех, господин Купър.
***
Същата вечер Купър се напи от мъка. Бе опитал да убеди госпожа Фонини да не повдига обвинения в съда, но тя бе отказала. Гаднярката се канеше да затрие кариерата му. Нищо не можеше да се направи. А дали … ако настроеше софтуера така, че да я загрозява … ако тя във всяко огледало виждаше бабичка … тя, каквато бе чувствителна, нямаше да … сложи край на живота си? Чиста работа! Да, струваше си да се опита!
© Стефан Всички права запазени