Лудият
Лудият
Казваше се Александър.
Но всички в квартала го познаваха като Сашко Лудия.
Нали знаете, че навсякъде има по една странна личност - дори и в най-затънтеното и обезлюдено село.
Живееше с майка си – тиха и скромна жена на средна възраст, която стопанисваше малко магазинче за цветя на една от преките в квартала. Магазинчето беше преградено с басмена завеса, зад която стояха цинковите кофи с цветя. Никой не знаеше кой снабдява Сашко и майка му с цветя, но винаги зад витрината от мътно, немито от години стъкло имаше карамфили, маргарити, рози, листа от папрат и разни други пъстри цветя, имената на които бяха странни и трудни за произнасяне.
Сашко стоеше повечето време в магазина, или отпред на малката пейка.
Беше винаги спокоен, някак си отнесен, пушеше много - по 3 кутии цигари „Слънце” в квадратни, картонени кутии с капак. Според него върховно удоволствие от пушенето се получаваше тогава, когато цигарите в кутията носеха маркировката 301. Странно желание, рядко сбъдващо се. Първата му работа, отваряйки новата кутия с цигари, беше да види номера, изписан с черни цифри на всяка цигара. Въпреки, че винаги имаше цигари, и никога не отказваше, когато по-големите от нас му искаха, шпионите от квартала твърдяха, че са го виждали да събира недопушени големи фасове на трамвайната спирка на Солунска и Витошка. Може и да са били прави, но лично аз никога не го бях виждал. Сашко беше измислил и странен начин да пуши така, че да не губи нито молекула от скъпоценния дим...Забиваше една дълга игла почти в края на цигарата и така, без да си изгаря пръстите, я изпушваше почти до края...
Походката на Сашко беше необикновена. Смесица от подскоци на шимпанзе и плавните движения на кънкобегач на дълги дистанции. Това беше породено от факта, че Сашко никога, ама никога не стъпваше върху фугите на тротоарните плочки. Стъпваше само и единствено в центъра на плочката. С феноменална точност можеше да каже колко плочки има тротоара от началото до края на улицата. Когато го питахме – "Сашко, я кажи, колко плочки има от № 16 до № 38 на улицата?", той отговаряше без да се замисли -„толкова и толкова”. След това ние - кварталните гамени ги преброявахме старателно и се оказваше, че бройката е точно толкова.
Сашко можеше да уцели с плюнка от няколко метра всяка цел, която му посочвахме.
Беше по-голям от нас, но никой не знаеше точно с колко години. Може би с 10, а може би с 15.
С часове можеше да ни разказва за принципа на махалото на Фуко, за което Умберто Еко все още не се беше досетил, за асиметричните редове на Тейлър или теоремите на Лагранж. Когато го питахме кои са тези, той отговаряше – трябва да се чете! И ще разберете кои са... Простото тройно правило, задачите с две, три или повече неизвестни бяха под достойнството на Сашко. Правеше сложни изчисления наум и винаги резултата беше абсолютно точен. При по - заплетени случаи ползваше фино разчертана логаритмична линия с плъзгач, която ние – невежите тройкаджии гледахме с неподправен интерес и скрито възхищение. Електронните калкулатори с множество функции тогава бяха все още в далечното бъдеще. Веднъж със загадъчна усмивка Сашко ни довери, че нощем се занимава със собствен проект на „перпетуум- мобиле”.
Сашко определяше безпогрешно колко е часа само с един поглед към Слънцето. Никога не го видяхме да носи часовник. Можеше без проблем и да нарисува с тебешир на тротоара Слънчевата система с всичките планети и орбитите им.
Понякога отивахме да играем футбол в училищния двор.
Когато липсваше играч от отбора, викахме Сашко. Цветарницата беше на няколко метра от задната врата на училищния двор. Винаги се съгласяваше и го поставяхме на вратата, защото никой от нас не искаше да играе вратар. Безпомощно се усмихваше и вдигаше виновно рамене, когато топката минеше между краката му. Ядосвахме се от непохватността му да уцели топката, но никога не го нагрубявахме. С течение на времето и ожесточените футболни двубои, Сашко получи втория си прякор – Журион, защото носеше дебели диоптрични очила. Имаше навремето един полузащитник от белгийският национален отбор - Журион, който играеше с очила, завързани с широк ластик зад ушите му.
Един ден цветарският магазин остана затворен. Затворен остана и следващия ден, и последващия. Новината се разнесе бързо из квартала.
Сашко се беше самоубил.
Беше се хвърлил под трамвая на Витошка и Патриарха. Казваха, че мотрисата е влачила тялото му 20 метра…
След не много време почина и майка му. Далечните роднини, които като лешояди се нахвърлиха върху малката цветарница, апартамента и вещите в тях, побързаха да изхвърлят ненужното.
Съседи казаха, че освен вехториите, само изхвърлените книги били напълнили един самосвал….
Изминаха доста десетилетия от тогава. Прибирайки се от поредното многомесечно отсъствие, реших да посетя и да се разходя по улиците в старата махала, която напуснах преди много години. И където премина безгрижното ми детство. Оградата на училищния двор ми се стори прекалено ниска, а двора прекалено малък и тесен. Тротоарните плочки си бяха същите. Някои липсваха, други бяха хлътнали, трети разкривени или счупени. Леките автомобили като че ли нямаха брой, паркирани почти един върху друг. Не видях познати физиономии. Не срещнах и образ, подобен на Сашко....
Сега, от дистанцията на отминалите десетилетия, се питам - Сашко луд ли беше?
Едва ли.
Беше странен, особен, неразбран, загадъчен – като стара, непрочетена, забравена на най – горния рафт, потънала в прах книга.
Не, Сашко не беше луд! Лудите не се самоубиват. Самоубиват се онези мислещи същества, които могат да направят равносметка. Без значение на какво, поставяйки на везните на съзнанието и съвестта си всички „ЗА” и „ПРОТИВ”. И за които смъртта и живота вече нямат никаква стойност. Същества, които могат с ясно съзнание, с огромна доза воля и непоколебимост да прекрачат тънката червена линия, наречена ЖИВОТ, разделяща реалното от нереалното. Истинското от фалшивото. Стойностното от евтиното „менте”, пакетирано в лъскава и подмамваща опаковка...
Иска ми се всеки от нас да познава поне един човек като Сашко. Защото колкото повече Сашковци има около нас, толкова живота, който сме живели, живеем и ще живеем, би бил някак си по - така…поносим и леко усмихнат. Пък било то и иронично.
Познавате ли някой като Сашко???
Аз имах честта и удоволствието да познавам.
Рим/София
© Dimitar Ikimov Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря Ви! Безжичен, спомените от детските години не могат да се изтрият. По никакъв начин и по никакъв повод! Бъдете здрави и се пазете!
-
Четох го още един път. Бях го позабравил. Но заглавието ми напомни едно гениално стихотворение на гениален поет - "Лудият" на Шандор Петьофи. Макар и да няма никаква връзка, това ме накара да прочета и видях, че даже съм коментирал. А.сега ми навя нови емоции - годините на 50-те и 60-те. И това допълнително ме отвя..А иначе -философски, приятелите в сайта са го изразили отлично в коментарите си. Поздравления пак за този човешки разказ.
-
Хубаво пишете!
-
сърдечно благодаря Ранрозар и Адзура Луна!
-
Миналото което носим в себе си...
Хубав разказ за живота и смъртта, защото те вървят ръка за ръка.
Поздравления, Димитър! -
Трогателен, човешки разказ! Браво!
-
Bezzhichen (Безжичен)
благодаря за коментара! разбира се, че историята е абсолютно истинска. все още има живи свидетели в старата ми махала. колкото до великите математици, бих причислил и Сашко към тях. въпреки, че нямам никаква идея как, къде и какво беше учил. но знаеше твърде много... -
Този разказ много ми се понрави. Виждам същото и за други читатели. Но не само историята (истинска, или наподобяваща истинска) е интересна. Посланията са очевидни. Но споменаването, или по-точно напомнянето за велики личности в човешката история, и то много точно вписани в контекста на разказа, ме порази. Например геният от италиански произход, но френски математик ЛАГРАНЖ, от 18 и 19 век, с огромно влияние даже върху нашия сегашен живот. Или пък гениалният математик Тейлър от 18 век - ами неговите редове са уникален и съвременен инструмент сега, в невероятно развитата ни съвременност. Затова казвам: "Браво и БИС!".
-
Поздравления за разказа! Човек трябва да вижда и опознава и тази страна от живота и хората, а не само лустросана.
Няма как ние различните ( не казвам нормалните, защото не се знае кой е по-нормален) да разберем тези хора. Познавах двама като Сашко - единият почина много млад, но той имаше и съпътстващи заболявания, а другият, по-голям от мен, имаше 3 висши образования, но някак не можа да се впише в света. Накрая остана без работа и си замина на село. Не са луди тези хора, а сякаш имат някаква граница, която да ги пази от външният свят, за да могат да обитават безпрепятствено своя и да комулират знания. На тях сякаш външният свят им пречи, поне на мен така ми се е струвало винаги.
И да "лудите не се самоубиват", самоубиват се душевноболни и пречупени хора, които не виждат път напред. Познавах един такъв, много близък за мен човек, който в никакъв случай не беше луд. -
Да, познавам такъв Сашко. Дори ми е роднина. Завършил "Сорбоната"... По мое време вече дядо. Всяка сутрин хранеше гълъбите на площада, а децата тичаха и го закачаха. Когато умря, с камиони извозваха, книги, списания и вестници от дома му. Благодаря ти, за този разказ!
-
Харпун (Костадин Шимов)
възможно е. бях участник в сайта близо 10 години.сега публикувам стари писания...важното е, че има читатели, които оценяват. -
Защо ми се струва,че съм го чел този разказ?Хареса ми,и да Сашко в никакъв случай не е бил луд или слабоумен.Поздрав.
-
Човечен разказ. Много хубав.
-
Хубав....
-
Аз също, спокойно
Това е определението, което най-често съм чувала по адрес на хората, които видимо обитават друго измерение. И да, знаят им са феноменални. Езици, математика, въобще, знам за какво говориш. -
Респект.
-
Благодаря, Ирина! Но не бих нарекъл Сашко в никакъв случай слабоумен.Малко нормални хора биха дръзнали да излязат със своите "знания" срещу неговите. И все пак това са спомени отпреди повече от половин век....Важното е, че прочетохте и коментирахте.
-
"Лудите не се самоубиват" Така е. Хареса ми начина, по който е развита идеята.
-
Ето това е разказ, който не само си заслужава да бъде прочетен. Заслужавало си е и да бъде написан. Браво, Димитър, браво човече!
Много малко възрастни си правят труда да надникнат в подобна непозната, непонятна и объркана вселена, камо ли малко дете. Наблюдавала съм подобни хора през годините. Слабоумието е последното нещо, което може да им бъде приписано. Но това е друга тема. Човешки разказ, разчувства ме. -
Незабравим разказ.
-
права сте.това са странни птици, кито не всеки забелязва. важното е, че все още ги има...
-
За съжаление не познавам някого като Сашко, но наистина ние "нормалните", имаме много да учим от хората като него. 🙂
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
