Не харесвам големия град. Имам усещането, че е една лъскава тоалетна, криеща под блясъка реалната си същност. Вървя по улицата и минавам край витрини, показващи камари от ненужни, но примамливи стоки. Видях я в един безистен. Мъничка, седнала върху кашон, като котенце изгонено от дома. Стискаше нещо в ръчичката си и сякаш не я интересуваше този свят. Пристъпих към нея.
- Какво правиш тук, мъниче?
Вдигна рошавата си главичка и се притисна в ъгъла. В очите и блестеше страхът.
- Спокойно, нищо няма да ти направя. Гладна ли си?
Поклати отрицателно глава. Видях тъничките ръце и бледото лице.
- Стой тук, ще отида до пицарията отсреща.
Върнах се с парче пица, чаша топло мляко и едно кексче. Подадох пицата се наведох да оставя другите неща. Тя сви крачета от страх да не я докосна.
- Яж, аз ще седна в другия ъгъл, за да не се страхуваш.
Бях забравил, какво е да си гладен. За минута изгълта всичко. Сега очите и бяха по-спокойни.
- Как се казваш?
- Любов.
- Добре, Любов, защо си самичка тук?
Мълчеше и гледаше надолу.
- Има ли, къде да спиш?
- Тук.
- Виж, съгласна ли си, да ти взема стая ей в оня хотел? Ще спиш самичка в голяма и хубава стая. Нали не те е страх да си самичка?
Погледна ме с прекрасните си пъстри очи.
- Добре.
Подадох ръка и тръгнахме по улицата. Когато влязохме в лъскавото фоайе на хотела усетих, как ръчичката и ме стисна. Престъпваше плахо, оглеждайки се навсякъде. Застанахме пред рецепцията.
- Бих те ли ми дали самостоятелна стая за три дни?
- Разбира се. Напишете вашето име и на детето, което ви придружава. Сигурно е дъщеричката ви?
Усмихнах се.
- Не, но ми е много близка. Нали ще може пиколото да я заведе до стаята. Аз утре сутринта ще дойда при нея.
Администраторката повика пиколото и той поведе Любов към асансьора. Платих и тръгнах. После чух гласа и, как вика след мен.
- Чакай.
Обърнах се. Тя, тичайки спря до мен. Беше протегнала ръка, а в дланта имаше малка фея с вълшебна пръчица, от тия които са в яйцата Киндер сюрприз.
- За теб е.
Не знам защо, но очите ми се напълниха със сълзи.
- Тя е твоя, мъниче. Носи ти късмет.
- Тя вече ми го даде. Нека сега даде и на теб.
Взех малката фея, целунах детенцето и излязох.
На другия ден сутринта отидох в хотела и тъкмо да се кача на асансьора пиколото ми извика:
- Господине, вашето момиченце напусна. Каза, че отива при вас.
Тръгнах си. Знаех, че Любов обича свободата и така е щастлива.
Нощ е и вали. Приглушената светлина на таблото, тихата музика и монотонните чистачки ме бяха отнесли някъде. Видях на банкета, че някой маха. Ударих спирачки и спрях на банкета. След малко врата се отвори и момиче с мокра коса подаде глава в колата. Никога не забравям очи, за мен те са човекът и спомена за него. Беше Любов, мъничето от безистена. Но сега пред мен бе жена с много грим, разтекъл се от дъжда и ярко червени устни.
- Влизай, Любов, защо си тук в този дъжд?
Мълчеше. Капките се стичаха по лицето и. Видях, че едното и око е посинено. Беше облечена в къс и лъскав, червен шлифер.
- Би ли потеглил, защото оня мъж на автобусната спирка ще дойде след малко.
Дадох мигач и тръгнах. Продължавахме да мълчим.
- Пак ще те попитам, защо си тук?
- Така се стекоха нещата. Просто, много грешки една след друга и заслепяване по...
Влязох в някакъв черен път и спрях.
- Сега ще ми разкажеш ли всичко?
- Не, а и нямам много време.
Светнах лампата на тавана и я огледах. Имаше прекрасна извивка на шията, може би и най-красивите крака, които съм виждал. Явно под шлифера беше само по бельо. Учудващо е, че не изпитах никакъв сексуален повик, за мен бе моето момиченце Любов.
- Искаш ли да ти дам пари, за да се махнеш от този живот?
- Не, само сто лева, да ги дам на мъжа.
Продължихме да мълчим. Протегнах ръка да я погаля по косата и тя се отдръпна.
- Малкото ми, детенце. Искам да ти помогна.
- Знам, но сама ще се справя. Сега, моля те ме върни пак там.
Завих и потеглихме обратно. Като спрях тя излезе на дъжда, а зад нас някаква кола святкаше с фарове. Преди да затвори врата се наведе и ми се усмихна.
- Благодаря на Бог, че те има.
Потеглих и бях сигурен, че Любов ще излезе от тъмнината в своя живот.
Стоях на пътеката в парка и гледах, как група врабчета чирикаха и се гонеха в клоните на кестена. Изведнъж нещо се блъсна в крака ми. Беше малко момченце, паднало на дупето си и източило устни, чудейки се дали да заплаче.
- Ей, как успя с такава скорост да избягаш? Извинете, Господине, откакто проходи не мога да го хвана.
Погледна ме... Беше Любов, моето момиченце, но вече майка.
- Здравей, Любов! Никога не съм видял в тези очи, толкова щастие.
Усмихна се и вдигна детенцето в скута си.
- Прав си, никога не съм изпитвала толкова щастие.
Наклони се и целуна дребосъка, а той и подаде маргаритката, която стискаше в ръка.
- Ъ.
- Благодаря ти, мъничкият ми. Подари я на чичкото, защото е много добър.
Момченцето протегна ръчичка, усмихнато с две бели зъбчета.
- Ъ.
Взех цветето и го погалих по главата.
- Ние, ще тръгваме, защото е гладен и трябва да папка. Днес е много хубав ден, защото те видях.
- Ще се видим пак, Любов.
- Знам.
Вървеше по пътеката, но ми се струваше, че лети, прегърнала своето щастие.
Следва продължение.
Нали животът продължава и Любов е жива. :)
© Гедеон Всички права запазени