Водна_лилия (Лилия Ицкова)
27 8
1.02.2022 г., 15:03 ч.

 Любов- част 1 

  Проза » Разкази
2291 1 1
Произведение от няколко части
5 мин за четене

          В онази топла септемврийска утрин, когато за първи път видях Любов, из въздуха трептеше вълнение, защото беше първият ден на гимназията. Всички се побутваха, шептяха и се смееха... освен едно слабичко и ниско момиче встрани. То ту приглаждаше полата си, ту сресваше с пръсти черната си коса. Отидох до него и подадох ръка с думите:

- Здравей! Аз съм Венета.

- Приятно ми е, казвам се Любов. – отвърна то тихо и раздруса леко ръката ми. Когато влязохме в класната стая, я поканих да седне до мен и, когато тя се обърна и ми благодари, в сините ѝ очи блестяха радостни искрици.

         В близките месеци ми беше трудно да се сближа с нея, защото беше много затворена. Нейната мълчаливост и потайност обаче ме привличаха, исках да разбера защо е такава.

        Покани ме в малката си, но уютна и светла квартира, чийто наем плащаше с парите, изпратени от родителите ѝ, а и ми разказа, че е от малък град близо до Варна, но повече за нея научих чак след новогодишната ваканция. Тогава ме покани в дома си и ѝ бях донесла малко снимки, за да ѝ покажа какво съм правила през свободните от занятия дни. Дълго разказвах за вкусните гозби, семейните традиции и игрите с братовчедите, а приятелката ми кимаше с усмивка. Когато я попитах как е прекарала ваканцията, тя каза тихо:

- Обичайните вечери пред телевизора, само че в компанията на дребни подаръци и скъпа храна.

       След тези думи тя дълго мълча, но накрая каза:

- Все ме питаш какъв е бил животът ми в родния ми град и вече искам да ти разкажа... Когато бях в началното училище, отношенията между родителите ми се обтегнаха. Всъщност рядко си крещяха, но аз ясно усещах напрежението помежду им. Пред други хора си говореха празни любезности и се усмихваха широко, сякаш все още се обичаха. Мразех този фалш! Понякога нещата ескалираха и започваха да си викат. Една вечер си бях легнала и ги чух да се карат. Станах и се отправих към хола, за да им кажа да спрат, но след няколко секунди чух гласа на мама: “ Ако не беше проклетото дете, отдавна да съм се развела с тебе!”. Замръзнах насред коридора. Не го извика, но пропи думите си с толкова гняв и омраза, че не можех дори да я погледна. Цяла нощ не успях да заспя.

- Но защо просто не са се развели?

- Никога не биха си го признали, но за тях хорското мнение е много важно. Не искаха да ги одумват и осъждат, да ги коментират зад гърба им. Затова предпочетоха по- лесното— да залъгват другите, а и себе си, че всичко е наред.

- А как се отнасяха към теб?

- С фалшиви усмивки, формални прегръдки и потупвания по главата. От мен изискваха да помагам вкъщи и да изкарвам само петици и шестици в училище. Няколко пъти се случи да изкарам по- ниска оценка и тогава майка ми ми дръпваше дълга лекция за това колко е важно да изкарвам високи оценки и да вляза в хубав университет, за да не завися от такива “ негодници” като баща ми. През онези нощи, когато се скривах под одеялото си- единственото топло и меко нещо, до което се докосвах, аз се молех родителите ми да се разведат и да престанат тези вълни от негативни емоции. Тъй като обичам езиците, а в родния ми град няма езикова гимназия, баща ми предложи да уча тук. Съгласих се, защото мислех, че ще бъда по- щастлива, ако сменя обстановката и започна начисто.

     След тези признания не исках да ѝ казвам колко съжалявам за начина, по който е растяла, а просто исках да ѝ покажа, че съм до нея, затова я прегърнах.

      Оттогава доста се сближихме. Любов ми помагаше да разгадавам домашните си по математика и ме утешаваше след всяко нещастно влюбване, а аз я насочвах как да стане по- уверена и общителна. Тя започна да ме нарича Лисичка заради рижавата ми коса и удивителната ми способност да се забърквам в неприятни ситуации и после да се измъквам от тях чрез своята хитрост и изобретателност. Аз пък ѝ измислих прякора Поетеска, тъй като навсякъде мъкнеше поредния си черен тефтер, в който записваше красивите си, но тъжни стихове. 

     Отначало приятелката ми беше крехка и срамежлива, защото за човек като нея е много трудно да се адаптира на ново място, да излезе от комфортната си зона. Да, тя можеше да готви и чисти, а и изкарваше най- вискоките оценки в класа, но не знаеше как да общува с другите хора, как да създава и поддържа приятелства, а и само в ученето се чувстваше уверена. Беше ѝ трудно, но успя да преодолее свенливостта си. Макар да не си намери приятели, които да ѝ бъдат по- близки от мен, тя общуваше по- спокойно и в очите ѝ често танцуваха весели искри.

       На абитуриентския ни бал Любов изникна пред мен, хвана ръцете ми и ме завъртя в лудешки кръг. Небесносинята ѝ рокля се развяваше около нея, докато танцуваше.

- Да излезем навън! надвика тя музиката. Последвах я и на двора затанцувахме лудешки. Докато тропахме с крака и размахвахме ръце, ние се смеехме като малки деца, току- що измислили много забавна игра. Когато най- сетне се стоварихме уморени на тревата, аз обърнах лице към приятелката си:

- Любов?

- Да, Лисичке?

- Колко точно... едва си поемах дъх.- ... си пила?

        Тя се засмя и стисна ръката ми:

- Само малко вода пих, Вени. Ти какво си мислиш? Просто се радвам...

- На бала?

- На всичко! Ти и аз си лежим тук, от ресторанта звучат любимите ни песни, звездите ни огряват, а вятърът разнася аромата на свежа майска нощ... Бъдещето е пред нас!

     Когато погледнах лицето ѝ под фенера, видях блясъка в сините ѝ очи- блясък, който никой портретист не може да изобрази. По бузите ми започнаха да се стичат топли сълзи. Бяхме просто две осемнайсетгодишни момичета, които вярваха, че ги очакват светли и щастливи дни, това е всичко.

 

» следваща част...

© Лилия Ицкова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??