3.07.2022 г., 17:33 ч.

 Любов – част 15 ( финал) 

  Проза » Разкази
1293 1 4
Произведение от няколко части « към първа част
7 мин за четене

     Следващите месеци не бяха по-леки, но Светлин все по- често се усмихваше и знаех, че той ще оздравее, ще получи нов шанс за пълноценен живот. Запомнила съм следните думи на Ванина от този период:

- Всъщност това, което ни свързва, е майка му. И двамата я наранихме, потънали в собствения си малък свят, но вече знаем колко ценна е била тя за нас.

    Светльо спортуваше, прекарваше време сред природата и общуваше с мен и с роднините си, но му трябваше време, за да почувства отново земята под краката си. Все още получаваше панически атаки, но постепенно се успокояваше все повече. Да, лекарствата стабилизираха положението, но собствените му усилия изиграха още по- важна роля за подобряването на психичното му здраве. На шкафчето до леглото му беше сложена онази снимка, на която Любов беше със съпруга си на плажа и двамата се усмихваха по вълшебен начин, преливайки от любов към още нероденото си дете. Когато синът им поглеждаше тази фотография, все по- често го изпълваше радост, а не тъга. Той ми разказваше, че вече спи по- добре и често сънува родителите си. Те се присънваха и на мен, но Любов винаги беше в най- добрата си светлина- красива като горска фея, тя танцуваше и се смееше. На сутринта отварях очи и в миг усещах липсата ѝ, но щом отидех да посетя сина ѝ, болката изчезваше. Причината се криеше в това, че в сините му очи виждах борбеност и сила, които не бях намерила у приятелката си. Знаех, че постепенно слабостта му се превръща в сила, а страданието му- в душевен мир.

     От друга страна, това не беше краят на пътя. Светлин беше загубил много и не знаеше какво да прави занапред, все още го беше срам да се погледне в огледалото и да приеме всичко, което беше сторил. Усещаше върху себе си силата на всички горчиви думи, които беше изрекъл, и на ударите, които беше нанесъл на бившата си приятелка. Мислеше за хората, заедно с които се бе дрогирал и които бяха грозни и жалки в спомените му... точно като него. Срамът и вината, които беше избягвал през последните пет години, го бяха връхлетели изведнъж и го мъчеха доста дълго.

    Няколко месеца по-късно го изписаха от клиниката, но след това дълго се срещаше с лекарите и ходеше на сбирки с други бивши зависими. Светлин премина през още много- осъдиха го за употреба на незаконни вещества и дребни кражби, но получи условна присъда предвид обстоятелствата. Той прие това много сериозно и внимаваше изключително много, за да не се забърка в друг проблем с правосъдието.

- Не искам отново да се озовавам в съда. – рече ми той веднъж. – Поне не като подсъдим.

- Тоест все още искаш да станеш юрист?

- Да. След изтичане на присъдата, тя ще се изличи от досието ми... но не и от ума ми, разбира се. - той се засмя. - Лудост е, нали? Но все още го искам и този път няма да се откажа.

    Щеше да му бъде трудно отново да започне да учи, но той виждаше смисъл в това и искаше да направи света малко по- добро място, разграничавайки правилното от грешното както за себе си, така и за другите хора. Знаех, че ще го постигне, защото силата и упоритостта му щяха да го водят. Освен че започна да се подготвя за кандидатстудентските изпити и понякога ми помагаше в благотворителната агенция, той редовно ходеше на сбирките и изнасяше речи, в които свободно говореше за всичко, което го беше довело до дрогата, до лечението и до залата, в която говореше. Срещаше се с доктор Григоров, който го беше поел в клиниката, макар и с известно закъснение заради боледуването си, но и с Мила, с която често говореше дори и след като тя вече не се грижеше за него. И досега се сещам за думите на Светльо от този период:

- Тя не просто ме кара да се усмихвам, ами и запалва у мен желанието да дарявам усмивки на другите хора. Тъкмо защото тя е прекрасен приятел, аз също искам да бъда такъв.

     До този момент той никога не бе изживявал толкова близко приятелство, че да може да каже всичко, което го измъчва, но не се вкопчваше в тази връзка, просто оценяваше времето с младата лекарка и се стараеше да ѝ отвръща със същото. Приятелството им не беше създадено с цел успокоение или щастие, то просто разцъфна по естествен начин, а след това той сякаш неусетно започна да се усмихва все повече и вдъхновението му се забелязваше отдалеч. Помагаха си взаимно, а тя веднъж ми рече:

- Той толкова ми напомня на Борис. Също като него иска да ме пази и да ме разсмива, когато съм тъжна, но успя да се издигне оттам, където брат ми се предаде.

    Тези нейни думи потънаха дълбоко в душата ми, защото аз също виждах някого другиго в Светлин- майка му. За разлика от нея обаче, той сега отново съграждаше своя свят, без да се пита дали не е трябвало отдавна да го направи и колко е загубил през годините. Родителите на Мила не одобряваха приятелството ѝ с него, опарени от спомените за покойния си син, но Светлин не се отказваше от дъщеря им и им показа колко държи на нея. Да, в миналото му имаше много усетена и причинена болка, но това за него не беше тайна, нито сила, която ще определи бъдещето му. На тях им беше трудно да разберат това и да му се доверят, но постепенно и те съзряха този пламък, който му беше помогнал да стигне до брега от своя сън и да превърне съществуването си в пълноценен живот, в търсене и намиране на смисъл всеки ден.

     Когато гледах Светльо и Мила, аз усещах, че той вече бе разбрал много за различните форми на привързаност- например, че човек лекува по- лесно душата си, когато се опитва да облекчи чуждата болка. За хора като майка му любовта бе и най- голямата сила, и най- голямата слабост, но обичта към другите често ни посочва не само пътя към другите, но и пътя към самите нас. Толкова често я виждаме като най- важна цел и безуспешно я гоним през живота си... а може би тя е точно тук до нас, дори без да усещаме. Колко често позволяваме на тази черна отрова, наречена омраза, да убие любовта ни към самите нас, към другите... към целия свят? Трябва ли да позволяваме на една и съща страшна история да се повтаря отново и отново и накрая да се почувстваме съвсем сами, отхвърлени дори и от самите себе си?

 

 

 

    Този прекрасен албум ме разходи из всичките скърби и радости на последните десетилетия. Първата половина събира снимиките от първите години на приятелството ми с Любов и тези от общите ни семейни почивки, а втората част разказва за начина, по който отново се свързах със Светлин, и за последвалите моменти в живота му- от клиниката, подновеното му следване и семейния живот. Някои от хората на фотографиите вече не са сред нас, но се сещам за тях с усмивка. Преди пет години Ванина също напусна нашия свят- една нощ просто заспала и повече не отворила очи. Приехме го леко, защото знаехме, че времето ѝ беше дошло, а и тя беше спокойна и щастлива в последните си години, стоплена от любовта си към своя внук и неговите дъщери. Да, загубихме някои от близките си, но по пътя спечелихме и нови съюзници- за мен например Светлин и Зорница са незаменими приятели.

       Отгръщам албума на последната страница и виждам надпис:

 

Честит 70. рожден ден, Вени! Желаем ти здраве, вдъхновение и много любов!

От сем. Чавдарови

 

- Прекрасно е, благодаря ви! – усмихвам се и прегръщам Светльо и Мила. – Къде са момичетата?

- Излязоха на двора.

     Поглеждам навън и виждам как Лъчезара и Боряна, двете им дъщери, се гонят с Деси. Дълго гледам как внучките ми си играят навън и забелязвам как след тях бяга още едно момиче със същата чиста, преливаща от обич усмивка. В миг то се спира, поглежда нагоре и среща погледа ми.

- Благодаря ти, Лисичке! – извиква ми девойката и се засмива, а сините ѝ очи блестят. Тя продължава да тича, а аз устремявам поглед нагоре.

 

КРАЙ (НА РАЗКАЗА, НО НЕ И НА ИСТОРИЯТА)

© Лилия Ицкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубава история! Обичам щастливият край, макар че в тази имаше и не толкова щастливи. Хареса ми как разказваш и темите, които засягаш!
  • Много ми хареса!
  • Генек, радвам се, че разказът ти е харесал. Не смятам повече да работя по тази история, защото героите разбраха, че миналото им не ги определя и всички ние имаме дълбоко в себе си огромна сила, която просто трябва да пуснем навън и да я използваме, за да победим своите слабости. А тази сила е всъщност любовта- към близките, които често пренебрегваме или отблъскваме, но и към себе си, защото тази обич е понякога дори по- трудна. Щом Светлин разбра това, значи няма нужда да се пише повече за него, тъй като той вече има силата да се справи с предизвикателствата в живота си, независимо какви ще са те в бъдещето. Така че ще оставя тези свои герои да живеят в своите паралелни светове, а аз ще се съсредоточа върху други творби
  • Хареса ми. А натам?
Предложения
: ??:??