- Бабо, ти обичаш ли ме? - попитах веднъж баба.
Бях точно в тая лудата възраст - наречена пубертет.
Когато започвах да забелязвам момчетата и да гледам на тях, не като поредния съотборник по футбол или досадник който ми дърпа плитката.
- Обичам те, чедо! - отговори с усмивка тя.
- А колко ме обичаш?
- Ти сега нещо ще искаш ли..... или пак само философстваш? - разсмя се с глас.
- Не бе, бабо! Кажи сега, колко ме обичаш - много или малко? - ядосано продължих да човъркам.
-Тя, дъще обичта не можеш я измери. За нея няма килограми или грамове.Уж е невидима, а пък тежи. Цялата ти душа и сърце може да напълни. Тя е като светлина. Кога у дома дойдеш - дома ми свети и душата ми е пълна. Кога си идеш - светлината помръква, ама душата пълна остава оти ти там си оставаш!
Да обичаш, дъще е да се грижиш, бранише, даже и кога те ядосва понякога - както ти мене. Да го обичаш с всите му грешки, да е важен за тебе. Да го туриш най - отпред, преди себе си. Помниш ли, кога дедо ти, бог да го прости, беше ...