– Това е драскотина. – Младежът искаше да успокои седящия до него възрастен мъж.

     – Кое? – отговори другият безучастно. Ръчкаше огъня и се взираше в пламъците. Една червено-синя недогоряла пръчка, едра и жилава, подскочи като жива и се отърколи надалеч; той се надигна, за да я върне в огнището.

     – Това – натърти и заголи рамото си. Цялото беше плувнало в кръв.

     – Това е рана, момко. Нищо ти няма. Не е само драскотина обаче. Ще ти остане белег. Но няма да умреш. Скоро.

     Младежът го намрази и за да не го покаже, се обърна с гръб към огъня и зачака покана за вечеря. Всички възрастни са милостиви, така знаеше. Този не може да е изключение.

     Старецът отвори консерва, изяде я сам мълчаливо и после угаси надве-натри огъня с остатъка от водата в малката пластмасова бутилка, която носеше. Вдигна се пушилка. Остатъкът от жилавата пръчка още стоеше като нажежен въглен в края на огъня и гледаше.

     – Трябва да налеем утре вода от реката. – Съобщи го тихо и като на себе си, сякаш знаеше, че няма с кого да говори. – Да промиеш с нея раната си. Ако има смисъл.

     Погледна пръчката, стоеше някак настрани и не искаше да изгаря; последните пламъци се увиваха около нея като бели змии. Хрумна да жегне с нея раната на пострадалото момче. Така щеше да е най-добре. Отказа се.

     Момъкът беше гладен преди малко, а изведнъж му прималя. И му стана ужасно студено. Кръвта течеше, усещаше как се стича надолу, чак под стомаха му, а той седи неподвижно, объркан и нещастен. И нещо клокочи в него. Дали така се чувстват жените понякога – в ония дни от месеца, когато... Глупости. Не му беше сега до това.

     – Чичо! – размърда се. – Ще умра!

     Старецът се повдигна и обърна лицето си към огъня. Намръщи се.

     – Знам. – Отговорът му беше примирен и някак състрадателен. – Всички ще умрем.

     – Но аз ще умра още тази нощ!

     – Лека нощ тогава.

     И го загърби.

     Раната беше дълбока, но не смъртоносна. Младежът се подхлъзна, падна в малка пропаст и се набоде в някакви храсти, изохка и интуитивно пое рязко в другата посока, където пък се надена в заострените краища на скръшено от вятъра дърво. Нищо особено не беше случката. Но раната много кървеше. Трябваше да се превърже. А не можеше сам. И точно когато най-много страдаше, а навън мръкваше, се появи този странник със зелена униформа, камуфлажна. Вървеше бавно и като че ли беше част от гората. Риташе старата и загоряла от октомврийското слънце шума, понякога взимаше съчки и ровеше с тях изгнилата трева. Той го намери, помогна му, но някак по принуда, разсеяно и отчасти – сякаш не се изненадваше, че вижда паднал и окървавен нещастник в гората, а смяташе, че това е в реда на неизбежните делнични неща: тялото на младока е част от листаците, които подритва, докато търси нещо по-важно.

     Занесе го до прораснал дънер на един отсечен без време бук, огледа се безизразно и помириса въздуха като хрътка, за да установи нещо свое, после положи гърба му върху меките саморасляци, избили тела в краищата на отрязаната жива плът на дървото, зелени и чисти като възглавница, и се зае да събира сухи съчки. Запали огън.

     Не беше приказлив.

     Стана съвсем тъмно. Младежът не искаше да умира. Не и по този нелеп и глупав начин. Имаше пушка и беше решил да удари с нея елен. Или сърна – какво му попадне. Нещо живо и голямо, за да свикне да убива. Беше чувал, че по това време е позволено. Нямаше ловен билет, но това не му се струваше особено голям пропуск. Какво от това, че няма билет? Презираше забраните. Дори понякога им се надсмиваше: та кой изобщо е сезонът, в който може да се убива без наказание и най-вече – без причина? И ако отстрелът на животни се индулгира с билет, тежко и горко на природата. На него не му трябваше билет, за да отнема живот. Опит му липсваше само.

     – На бас, че няма да удариш по това време нито елен, нито сърна! – казаха приятелите му на поредната разпивка след работа. Оповести, че се е снабдил с оръжие без да съобщава защо му е. Всички предположиха, че иска да ходи на лов. За животни. За какво друго?

     Работеше като брокер в една фирма за търговия с деривати и ценни книжа. Не вършеше нищо, освен да свързва различните оферти, при това само на компютърния екран. Но взимаше добри пари. Всички в офиса имаха страст към лова. Затова се занимаваха с този бизнес вероятно. Той обаче го възприе буквално – ловът беше смисъл на бизнеса. Или обратното. Имаше нужда от повече сделки. От доказване имаше нужда.

     Беше чувал, че е лесно. Дивите животни по това време или се разплождат, или правят други техни си неща, които би трябвало да създават забрана за отстрелването им. А не създаваха. Жалко, защото има ли забрани, уловът е най-сладък. Знаеше от опита си в търговията с деривати, че когато поради някаква причина въвеждат ограничения или санкции, има сериозен смисъл тези препятствия да бъдат прескочени. И най-добрите умове са захващаха с цялото си усърдие и страст да преодолеят спънките на закона не за друго, а за да докажат себе си.

     Пушката му не беше регистрирана. Поне това беше наред, беше го обмислил внимателно. Не искаше да прилича на ловец – винаги можеше да излъже, че я е намерил или нещо такова. Сега я стискаше здраво, дори безсмислено здраво в едната ръка да не би този странник да му я вземе, нищо че се преструваше на заспал; с другата ръка затискаше кървящата рана с всички сили. Болеше го. Отврати се от гъстотата на кръвта си. Лепкава и гнусна. Застена, започна да клати ритмично тялото и главата си, после бавно се унесе, усещайки върху лицето топлината на тлеещите въглени. Звуците на стоновете му притихваха и ставаха все по-дрезгави и бавни, той за миг си въобрази, че така тананикат ангелите, особено ако гласните им струни са за ремонт като неговите. Успокои се от мисълта, че смъртта е добронамерена и нежна. Заспа и веднага засънува.

     ... Утрото беше слънчево и проблясъците на ранното слънце се отразяваха в запрашеното и неизмивано отдавна стъкло на таксиметровия бус, после се разпръсваха и хвърляха шарени снопове светлина върху мургавото ѝ лице. Тя седеше на най-широката седалка, предназначена или за много едри хора, или за инвалиди. Изглеждаше отвеяна и ту поглеждаше през стъклото, ту просто чоплеше зъбите си с език без да си отваря устата, само я кривеше.

     Не можеше да откъсне очи от нея. Стори му се много красива. Беше на около трийсет, с големи черни очи и плътна матова кожа. Черната ѝ коса беше вързана на кок и това беше единственото несъвършенство, което намери в нея – мразеше кокове. Но в същото време този недостатък развихри още повече въображението му и той си представи как тя разпуска косата си и я разресва с дървен гребен – да, именно дървен, – после предизвикателно разголва шията и раменете си и го гледа по такъв начин, че недвусмислено разбира смисъла на движенията и на погледа ѝ.

     На спирката се качиха много хора и препречиха изгледа му. Тези раздрънкани возила имат маршрут само когато пожелаят – всъщност спират когато и където си поискат, за да могат да качат всичко живо по пътя си. Тъпканицата беше голяма, а по-високите правостоящи удряха главите си в тавана на возилото. Въздъхна и се зачете в книгата – тази, неизбежната, която носеше със себе си вече половин месец и всеки ден прочиташе по няколко страници. Сам не знаеше защо го прави; книгата беше с твърди корици, с хубава плътна хартия и прекрасни илюстрации, но тежеше прекалено много и заемаше половината пространство на чантата му. Все пак, когато я разтваряше сутрин, седейки на намокрената от росата дървена пейка и чакаше автобуса, усещаше, че докосва женско тяло – топло, страстно и нежно; и го четеше това тяло, попиваше съдържанието му и се любуваше на извивките и нежните му грапавини. В съня си той видя изяществото на женската кожа – съвсем отблизо, с разни пухкави нежни съвършенства отгоре и възбужаща влага, като росата сутрин, когато си жаден и искаш да отпиеш от сока на благодатната природа.

     Много се разнежи и през прозореца, макар и мътен, пожела да види нещо по-действително и делнично, което да го върне към живота, какъвто го познаваше – сив, злобен и мрачен. Обърса праха на стъклото, наплюнчи го и след малко съзря кафеникаво муле, самотно в полето след околоръстното шосе: тъжно и отчаяно, вързано за кол с дебело въже, късаше в омърляната си уста тревата по стърнището и не мислеше за друго понеже изобщо не можеше да мисли вероятно. Стресна се и се огледа; стана му неловко, че се е отвял толкова.

     След десетина минути, които в съня му се сториха цяла вечност, отново погледна към седалката за едри хора или за инвалиди. Там седеше дебел човек, който или беше инвалид, или скоро шеще да стане такъв – целият се тресеше и формата му беше съвсем желирана, непривична за хуманоид. Възмути се и затвори книгата. Цялото утринно очарование беше отишло по дяволите. Черните очи се бяха изпарили.

     Слезе от таксито и се запъти към олющения оръжеен магазин. Той се намираше на една затънтена уличка близо до средно училище; покрай магазина имаше малки дюкянчета за най-различни джунджурии, козметика, алкохол и цигари. Винаги, когато минаваше оттук, се чудеше как им позволяват да продават такива стоки съвсем близо до училището, но накрая реши, че всъщност това е възпитателно.

     – Добро утро – поздрави разсеяно съдържателя, който дояждаше своя тутманик и делово омазняваше с блажната хартия устата и брадата си. – Какво ново?

     – Нищо, не и от вчера. – Съдържателят бе и продавач – висок господин, облечен в нецивилна униформа. Изглежда се гордееше със стоката, която продава, защото обстановката вътре беше различна на външния вид на магазина – всичко беше подредено по няколко различни критерия, по големина, вид и място на производство на оръжието. Имаше пушки, револвери и пистолети, ножове, ками и сачми. И всичко беше излъскано, а повечето от артикулите стояха заключени в стъклени шкафове.

     – Аз взех решение – съобщи посетителят. – Ще я купя.

     – Голямо мислене му удари – засмя се доволно високият продавач. – Но няма да съжаляваш. Консултира ли се с някого?

     – Не. Проверих това-онова в интернет. Това е добра пушка.

     – Най-добрата от класа си. – Извади я изпод тезгяха, сякаш не се съмняваше, че скоро ще бъде закупена; беше я приготвил. Изтри мазните си ръце в дрехата няколко пъти, преди да я докосне. – Ето я. Да ти обясня ли всичко отново?

     – Не, няма нужда. Нося парите. Всичко ми е ясно.

     Съдържателят преброи внимателно банкнотите, кимна, подаде някакъв документ заедно с две кутии с мунициии и важно каза:

     – Тогава поне да те подсетя – трябва да я регистрираш. Имаш две седмици.

     – Да, знам. – Нямаше никакво намерения да я регистрира. – Всичко знам.

     Стиснаха ръцете си и се разделиха. По пътя обратно се чувстваше неловко с това ново оръжие, поставено в мек кафяв калъф с връзки в краищата; имаше усещането, че е тръгнал на лов в центъра на града и това го развесели.

     Какъв беше този човек? Той самият ли бе това? И защо му е пушката? Сънят му позволи да се издигне високо, съвсем нагоре, над атмосферата; влезе в окото на някакъв спътник в космоса, прие от там сигнал от зениците на видеонаблюдателна камера в района на оръжейния магазин. И чрез камерата видя себе си. Крачеше с пушка из улиците и като че ли знаеше накъде върви. Уплаши се от своя вид – приличаше на кръволок, на хладнокръвен убиец, който не изпитва никакво колебание.

     Прохърка тревожно и се сепна. Повдигна се леко. Студът като че ли идеше отгоре, малко под дърветата, стелеше се като бяла пелена и пръскаше хлад. Потрепери. Нямаше сили. Огънят беше угаснал. Раната не го болеше. Не искаше да я докосва, може пък да стане гангрена и да се омърси от ръката му. Чичкото му беше обърнал гръб, дишаше равномерно и в светлината на звездите видя зеления му анорак. Стори му се, че този човек е част от гората. И пак полегна, затвори очи, очаквайкии да вижда с мисъл по-добре онова, което не се вижда с очи; сънят му се върна и продължи хода си, сякаш владееше съзнанието му и се разпореждаше кое е сън и кое – реалност. Хубаво, даже празнично беше времето в съня: идеше му да коленичи или да запее от преклонение към природата. Цветя, тишина, успокояваща с тайнственост, с примирение. По-добре наистина да коленичи, за да изрази своята възхита. Но не видя нито колената си, нито тялото. Те може би съществуваха, но не бяха под контрола му. Само чрез гласа си можеше да...

     Сънят му беше отнел нещо, за да му даде друго. Защо сега изведнъж си спомня този нищо и никакъв факт: че никога не е можел да пее. Какво значение има това? Ужасяваше се от гласа си, когато също тъй разваленият му слух улавяше мученето. Ядоса се на съня си, но не беше по силите му да си противи, той бе по-силен от него, непоколебим и странен като някакъв музикален живот, разбираем дори за лишените от сетива. В четвърти клас го наказаха, че не може да пее и го накараха да ритмува с ръка като олигофрен. За да изкара тройка, научи наизуст „Малка нощна музика“ като по диктовка:

     „Фамимифамимиредосиласиласол...“ И така нататък. „Фамимире“. Не искаше да знае нотите по звук, а по име. Можеше да изрецитира всяко петолиние, стига някой преди това да му напише отгоре на ченгелчетата каква сричка означават. Това бе прекалено глупаво и дори той не го одобряваше, въпреки че в четвърти клас го интересуваше повече футбола, отколкото разума на обучението. Допускаше в съня си, че така е и в рая – сънят като че ли оправдава някои несъвършенства и реди ноти като стъпки към своята собствена тишина. В рая друг диктува тоновете и вероятно няма дървена показалка за ритмуване, защото трябва да си си научил уроците, включително тези по пеене, щом си влязъл в А-отбора на Създателя. Стана му ясно, че раят съществува и в сънищата, и на земята. Защо ли когато е буден, нещата не са така видими и очевидни? Да не е изгубил и зрението си покрай слуха? Подсъзнанието му подсказва, че обитава едно и също място по различно време, за да не се задържа прекалено дълго нито в съня, нито на земята. И това му се стори съвсем оправдано и правилно.

     В съня му имаше нещо като сезон, и този сезон бе началото на лятото: зародишът на всичко всъщност. И началото на зимата да беше, пак щеше да е красиво. Беше сигурен в това без да има обяснение и без да се нуждае от него. Свят, в който има само начало и нищо в него не подсказва край: този свят е мигновен. Защото вероятно край не съществува. Иначе началото ще е съвсем безсмислено.

     Представата за рая внезапно изчезна и пак затактува с дясната ръка на чина, уплашен, че ще получи поредната двойка: досила, фамимире. Грубият му глас тътнеше в слепоочията, блъскаше го отвътре в главата; панически желаеше най-сетне да спре да вие с тази мъчителна упоритост на ритмичния мутиращ звук, който произвеждаше чрез гърлото си, причинявайки някаква неописуема болка на цялото си тяло, когато най-сетне чу... чуруликане. Не идеше от него, разбира се.

     Пееха...

     Като чу в съня чуруликането, съзря себе си накак отстрани, от висотата на своя окаян слух, спускащ се към него някъде отгоре – видя, че вече е на средна възраст и е намръщен, и бърза; живее в голям град и мисли за сложни неща, за сделки и за схеми. Не е излязъл на разходка. Има работа да върши и разсъждава върху това. Начумерен е, защото миналия месец беше по-успешен, комисионите са въпрос на късмет, но късметът помага само на смелите, очевидно, защото на него изобщо не иска да помага. И с щастието е така, и то като късмета само на смелите помага. Значи не е достатъчно смел. Трябва да рискува повече. Другите ще го изпреварят. Това не бива да допуска. Никога! Искаше, можеше да докаже, че е най-добър.

     Сънят не му даде знак да види веднага красавицата в опънатия по шефовете бус на таксито. Сънищата въвеждат пропускателен режим на образите и явленията, които създават, и диктуват ритъма на съзнанието, когато то уж е в покой. Не му беше до друга красота освен тази на парите. Беше съсредоточен да изработи сделка, която ще впечатли всички. Ровеше в смартфона си настървено, почти зловещо – очакваше новини в нета. Лихвите по фючърсите и другите деривати в САЩ се понижаваха, и то не заради базовите индекси, а защото... Майната им на причините. Те са работа на анализаторите. Той искаше печалба. Кратка. Ясна. Еднократна. Съвършена. Може би на ръба на закона, на ръба на разума, на ръба на всичко – оня ръб, който произвежда гънките на мозъка. Да.

     Забеляза я чак в мига, когато се чудеше дали да заложи на дълги или къси финансови инструменти. Двоумението му го изолира от същността на финансовия свят и за кратко го върна в реалния: изгледа я подозрително, защото отнякъде като че ли предварително знаеше, че тя съществува в друг живот. Ако съумееше да сигне до нея, да я докосне в съня, щеше да успее и извън него. Беше сигурен в това. Но се надяваше, че все някога ще я види наяве. Съдбата ще реши това, да. Все пак ще е справедливо да я погледа, ако не друго. Жива. Обичаше хубавото. Тази черноочка му напомняше с ведрата си нежност на птичките над прозореца в новата му къща. Прозорецът беше френски, от високите, а хвъркатите си бяха наумили, че точно това е тяхното място. Бяха съвсем невинни. Летяха по стотици пъти на ден, докато си направят гнездо, и то точно там, където бяха решили – в ъгъла между сачака и обилно напръсканата с варов разтвор мазилка на носещите бетонови греди. После слепяха съчките и тревичките със слюнките си и едва направили гнездото, вече се чуваше кресливото гласче на първото излюпено пиле. Не му пречеше, че обезумелите от радост родители акат върху плочките под прозореца. Нека. Така трябва. А как хубаво, как любовно цвърчаха!

     „Фамимифамими-фамирере. До-си-ла-си-ла-сол... Ми-ре-до-до.“ Опита се да си преддстави сричките над тяхното петолиние. Не успя. Те просто пееха от радост. Без композиция. Не декламираха като него. Пееха по-хубаво от акапелни ангели. Слушаше ги вечер, когато слънцето клонеше към залез. Малка нощна музика.

     Онова, което го вбеси в съня, бяха счупените малки яйца върху сивите плочки под френския прозорец на къщата. И после – още повече! – когато видя леко оперените розови телца на птичите деца. Мъртви. Първо падна телцето на едното. Прибра го внимателно със салфетка и се надяваше, че ще може да го съживи. Напръска го с вода. Не стана. На другия ден се случи същото и с второто птиче. Изпита вина – чувство непознато и дори вредно в борсовия свят, но в същото време нужно, някак прекалено важно за друго битие, което не познаваше добре. Искаше да излезе от този сън и да се върне, да се върне към реалното. Или към живота, ако действителността битува там.

     Странното бе, че в началото – особено през годината, в която се нанесе в новата къща, тези неща не му правеха впечатление. Още първата пролет забеляза гнездото, не се подразни от присъствието му, беше чувал, че птиците знаят къде да гнездят и се усети привилегирован, въпреки че живееше съвсем сам и не беше в състояние да си обясни как точно неговата отшелническа и леко кичозна обител са предпочели.

     Но втората година... Тогава усети, че нещо не е наред. Птичките искаха да гнездят и да раждат. Точно там – между сачака и мазилката. Пернàта им работа. И въпреки пренебрежението, което изпитваше към тези твари, усети, че тяхната настойчивост има причина. Смъртта на децата им – също.

     Огледа се наоколо и видя, че има съседи. Живееше като единак и не допускаше излишна близост с хора, от които не можеше да извлече полза. Но все пак – до неговата къща има още две. Една сутрин ги разгледа внимателно, въпреки че това беше против нрава му. Бяха хубави постройки, с надменна архитектура, студени и бездушни. Неговата се гънеше между тях като в междупръстие. Не им завидя и се почувства странно. Би искал, би трябвало да завижда. А не изпита такова чувство. Не разбра защо, но допусна, че в тая работа има пръст това красиво птиче гнездо – то си беше избрало място за живот в къща, която смята за уютна.

     ... Сънят не искаше да свършва. Унесеният в него – още по-малко. Обаче усети силен ритник по задника и разбра, че животът е болезнен. Особено отзад. Този удар не се вписваше по никакъв начин в играта на съня и затова категорично реши, че е привнесен. Реалността нахлуваше в съзнанието му и крещеше, нареждайки:

     – Ставай! – Командваше го чичото с анорака. Дочу още: – Време е да те превържа, щом си още жив. Айде!

     Ококори очи, стресна се с тревогата на мисълта, че вече не е на този свят. Жив ли беше? Сънят го беше сврял в сърчицето на второто птиче, което още хрипаше, докато го ръсеше с вода, но не можеше да поеме въздух. И той дишаше така – тревожно, учестено, с мъка.

     – Рипай, бре!

     (Следва)