Вече се бяха изкачили по склона и пред погледа им се виждаше покривът на манастира, високата каменна камбанария и дуварът, опасващ като крепост светата обител. Двете жени се спряха пред дървените порти, постояха няколко минути за да си поемат дъх, защото от учестеното им дишане им премаляваше. Снежинките се сипеха над тях и забрадките им бяха побелели, някои снежинки прехвърчаха и по лицата им, веднага се разтопяваха и като бисерни сълзици се спускаха по клепките и бузите им. Не усещаха замръзналите си крака и ръце, снагата и врата си.

          Николина задумка по вратата и се ослуша. Тишина, белота, спокойствие и безмълвие ги обръщаха. Високите борове бяха побелели от тежкия сняг и като онемели стражи се издигаха отстрани.

        Вратникът изскърца и една монахиня нададе любопитно лице пред тях.

              - Що дирите тук?

              - Добър ден, сестро – поздрави Николина - ние идваме при сестра Геновева.

              Монахинята ги пусна и бързо сложи мандалото на мястото му. Беше като черен гарван в тази белота, някак си не на място в пейзажа.

                     - Изтупайте се… - тя им подаде една метла и жените взеха да събарят снега от палтата си.

           Влязоха в манастира и тръгнаха след монахинята. Из дългите коридори стъпките им глухо кънтяха. Стигнаха до една врата и монахинята тихо почука.

                     - Влез…

  В килията до една дървена маса седеше игуменката Геновева.

 Жена на около шестдесет години, със сини спокойни очи и благ поглед. Тя впери очи в непознатите и кимна на монахинята да излезе.

                      - E...слушам… - с почуда ги оглеждаше.

           Николина беше ратайкинята на чорбаджи Стоимен. Сега стоеше като истукана пред игуменката и се чудеше как да подхване приказката.

                      - Добър ден, майко Геновево… Ние с Ленка те дирим за помощ. Ленка е едничкото чедо на чорбаджи Стоимен. Ама тя… тя…

           Николина млъкна и започна да търка пръстите си. Не знаеше как накрая да изплюе камъчето и да каже цялата истина.

                         - Нея я подлъга един ерген и … белята стана… Та чорбаджи Стоимен моли да я приютите тук да скриете срама й, да роди бебето и да го дадете на някои бездетни… Той дава на манастира ей тези жълтици… и да не се разчуе за момата... никому ни дума ...

          И Николина чевръсто подаде кесията на сестра Геновева.

          Игуменката се сепна. Ококори се. Но бързо се стегна и окопити. Умът й сечеше. Добре щеше да й дойдат тези жълтици, те и без това трудно изкарваха зимните месеци. Брашното беше намаляло. Щяха да  гладуват до пролетта. Тя не беше изпитала мъжка ласка и неодобряваше преди венчавката тези работи, но прехапа устни и реши да не казва нищо по този въпрос. Чорбаджията щеше да ги поддържа няколко месеца. И за да пазят тайната щеше да  праща още жълтици.

        Тя се взря в девойката, която трепереше като синигер пред нея.

        Хубавка...дребничка...как ли се е подлъгала...глупачето...

     По страните на Ленка беше плъзнала червенина. Свела очите си надолу  и забила поглед в пода, тя не смееше да гъкне.

             Игуменката я съжали. Дребничкото й тяло беше все още стройно и не личеше, че е бременна.

                   - Как те викат, момиче…

                   - Аз…аз съм Ленка…

                   - Не се бой… тук ще намериш мир, спокойствие и милост от Бога…не се бой…Бог е милостив…с молитви и смирение ще ти прости…

                  Ленка вдигна очи. Добродушното лице и топлия глас на игуменката й харесаха.

                 Николина се обърна, прегърна Ленка и я целуна по бузата.

                  - Ами аз да вървя… Бог да те пази… Благодаря, майко… всеки месец ще нося лептата…

Игуменката нищо не разпита момичето.

Само я поведе из манастира и я настани в една от килиите. Беше тясна варосана стаичка с дървен нар, няколко одеяла, излиняла от пране възглавница, едно кандило, разпятие над нара и тясно прозорче, от което едва-едва струеше светлина.

                     - Остави бохчата тук и да идем да хапнеш нещо…

          Ленка нямаше време да се озърта. Пусна бохчата на единствения стол до прозореца и тогава видя, че на стената има една разкривена етажерка с няколко книги.

           Тръгнаха за манастирската кухня - магерницата. Тя беше в края на друг коридор. Там беше топло, съчки пукаха в огнището. На една верига имаше котле, от което се издигаше пара и миришеше на вкусно.

       Около дървената маса стояха пет жени и замлъкнаха изведнъж. Всичките облечени в черни дрехи, с черни кърпи на главите им и с дървени кръстове на вратовете им. Само игуменката беше с калимявка, а сребърен кръст се полюшваше на гърдите й.

                  - Сестри… това е Ленка…ще я приютим в нашата обител… ще й помогнем да намери мир и спокойствие…Дарете й милосърдие…Тя има нужда от нас…

               Жените все още мълчаха. Оглеждаха Ленка от глава до пети и се чудеха това младо момиче що дири тук… Въпросите замряха недоизказани на устите им. Щом игуменката е решила така, те щяха да я приемат…

                Ленка седна на пейката. Топлината от огнището я отпусна. Дрехите й бяха мокри от разтопения сняг. Игуменката нареди на една от жените да й донесе сухи дрехи.

            После сложиха пред нея една паница с леща и сух краещник. Ленка не помръдна. Стоеше облещена и мълчеше.

              Боже, какво да го правя... то е като  сирото сърне, загубило майка си... - помисли си игуменката.

            Не знаеше какво да чини...

            Игуменката я подкани с глава.

                 - Хапни... не се плаши...

             Ленка загреба от чорбата. Беше гладна, премръзнала, объркана и уплашена. Все още й се гадеше рано сутрин, но днес не беше сложила залък в устата си. Нахрани се без да вдигне очи. Всяка хапка й присядаше на гърлото. Усещаше всички погледи, как пъплят по нея. Добре, че все още не си личеше нищо... Въпреки това тя пламна пак като червен божур. Ушите й пищяха, кръвта по вените й пулсираше като придошла река...

           Вгледа се в горящото огнище. Сега беше хубаво у дома, в стаята й беше чисто и подредено, бялото халище на кревата, бели пердета на прозорците, вкусни гозби в кухнята. А тук щеше да е забутана в студена  килия с един мангал, няколко опърпани одеяла и непознати жени, дето я гледаха сурово...

          Беше далече от къщи…сама сред непознати…  Баща й я изпроводи от къщи, спомни си колко смръщен беше той...как я зашлеви през лицето... майка й мълчеше като риба, не смееше дума да му продума...Колко й беше мъчно, душата я болеше от тази разправия...как се проклинаше, че съгреши с него... как й беше завъртял ума... проклинаше се... животът й беше се объркал... нямаше да има мир...нито със себе си, нито с родителите си...

         Тя беше изпъдена...отритната... беше техният срам... никой не я обичаше...никой...

                   Първан я остави и той...

               Сърцето й забумтя като барабан... не беше се делила от майка си... Искаше й се да умре от мъка и безнадежност...

                Хвана я страх… стисна устни... но раменете й се разтресоха...  сълзите сами  извираха измежду клепките й…

             Продължава