1790 година. Англия.
Младата девойка стоеше на скалата, която беше надвиснала над пропастта. Погледът й беше празен, очите - сухи, но по-точно е да се каже пресъхнали. Толкова много беше страдала и сега, когато намери човек, който да я обича истински, да я уважава, да я цени, да я усмихва...отново го загуби...
*
Преди две години.
*
Марго вървеше по улиците на града и проверяваше за остатъци от храна в боклука. Намираше, понякога цели хлябове, малко мухлясали отгоре, но тя премахваше горния слой и успяваше да се нахрани, друг път, доста често, хапваше сезонни плодове от дърветата. 15 годишното момиче оцеляваше на улицата, след като майка й я изостави. Баща си не познаваше. Майка й не я обичаше. Каквото и да стори детето, тя все не беше доволна и я гледаше с презрение. Обвиняваше я, смяташе че тя е причината да я напусне мъжът й. А той си тръгна веднага щом разбра, че Кейт е родила момиче. Все казваше, че трябва да има син. Че ще се махне ако тя се ''провини'' и роди момиче. Е, изпълни заканата си. Кейт мразеше детето от този миг, от неговото раждане. Но все пак се грижете за нея. Нарече я Марго. Хранеше я, макар и да не проявяваше никакви чувства и отношение. Момичето помнеше смрадливата дървена къща... Масата с чаша и шише с алкохол, изпито почти до дъно. Майка й, която се търкаляше на пода... Помнеше и различните мъже, които влизаха и излизаха от дома им, с които майка й спеше, за да има пари за хляб и алкохол... Така понасяше съдбата си.
Един ден Кейт излезе и не се върна повече. Марго не знаеше какво да прави, при кого да отиде? Нямаше близки, съседи, с които да общува... Остана свита в мрачната и воняща стая докато гладът не я изкара навън. На улицата. Започна да излиза вечер, нощем, да не я виждат много хора. Така оцеля цели две години.
Една вечер както проверяваше за храна пред кръчмата в града, изведнъж до нея застана възрастна жена, добре облечена, с благ поглед и мил глас. Каза й:
- Здравей, защо си навън по това време? Гладна ли си? Ела, ще те нахраня, аз живея ей там - жената посочи сградата в близост. - Не се страхувай! Нямаш родители? Така ли?
- Да, сама съм. -каза Марго. Момичето усети топлина в думите на жената, каквато никога до сега не бе усещала и тръгна с дамата. Възрастната жена живееше сама. Нямаше деца. Бяха починали преди години от заразно заболяване. Но имаше покрив над главата си и чистеше по къщите докато можеше, а сега продаваше отвари. Така спестяваше дори, за черни дни. Прие детето с отворено сърце и дом, който беше чист и гостоприемен. Марго обикна тази жена, тя я научи как да се грижи за себе си. Научи я да познава билките, да прави отвари и чайове, които после двете продаваха. Откакто спря да чисти по домовете, Мелани, така се казваше дамата, започна да прави тези отвари и да ги продава, а хората ги купуваха и бяха доволни. Марго се учеше бързо и се отнасяше с голяма обич и благодарност към Мелани.
Така изминаха две години. Мелани обаче се разболя тежко, имаше слабо сърце и без да лежи дълго си отиде тихо в съня. Марго плака, плака докато очите й не пресъхнаха. След погребението не знаеше как да продължи живота си. Прекарваше дните вкъщи, затворена, без да се храни, без да излиза, без да прави нищо. Мъката я беше погълнала. А в главата й отекваше глас, който бе чула още на погребението на Мелани. ''Аз те обичам и ще те пазя винаги, ще съм до теб, каквото и да става''. Марго не разбираше откъде идва този глас, но знаеше, че е послание за нея. Може би от Мелани?
Дните минаваха. Един следобед на вратата се почука. Беше млад, 25 годишен мъж, който каза, че имал дълг към Мелани и сега е дошъл да го върне. Беше от съседен град. Не знаеше, че жената е предала богу дух. Марго през сълзи му разказа, а този левент с меки черти и глас я прегърна, да я успокои:
- Много съжалявам, не знаех, но не искам да те разстройвам. Ето, парите са за теб. Погрижи се за себе си. Аз също ще идвам често. Казвам се Макс. Не плачи, тя е на едно по-добро място.
Марго се притисна в младия мъж и усети сърцето му, което биеше учестено. Погледна го в очите през сълзи и потъна в тях. Влюби се. Той в нея също. От пръв поглед. Без да губят времето си, след като сърцата им се бяха разпознали и душите им ликуваха заедно, решиха да споделят живота си оттук нататък.
Заживяха заедно и бяха щастливи. Но щастието им не продължи дълго. Дали някой им завидя и ги урочаса или пък съдбата им беше такава, но след точно шест месеца Макс загина затиснат от едно дърво, поразено от гръм, на пътя, докато се прибирал в извилата се внезапно буря.
Марго отново плака по цели дни и нощи. Плака докато сълзите й не свършиха, гласа й не се изгуби и младата жена не заприлича на привидение.
*
Ето я сега на скалата и след миг ще полети в бездната. Няма смисъл да живее повече. Майка й не я обикна никога, изостави я. Мелани я обичаше истински, като дъщеря, но и тя си отиде. Макс се влюби в нея и тя в него, от пръв поглед. Но и той бе поразен в бурята и я напусна... Марго ще може да отиде при тях, при хората, които й бяха дали любов и разбиране. Но миг преди да скочи, момичето отново чу този глас: ''Аз ще съм до теб винаги, защото те обичам''. Девойката се стресна от унеса и изведнъж чу тихичко скимтене. В трънаците до скалата голямо и красиво куче, шотландска овчарка, се бе заплело и се опитваше да се измъкне, но без успех. Доброто сърце на младата жена не издържа да гледа страданията на красивото животно, което вместо да се освободи, все повече се заплиташе в трънака. Марго слезе от скалата и с успокояващ глас се доближи до кучето:
- Спокойно, миличко, тук съм, ще ти помогна! Не се плаши от мен.
А кучето сякаш разбра, че девойката иска да помогне и без да мърда повече се остави в ръцете й. Тя внимателно го освободи и точно в този миг се чуха викове:
- Лъки, къде си? Къде избяга, момче?
Марго погледна в посоката на гласовете и видя мъж и жена на средна възраст, които се изкачваха по пътеката към тях с новия й приятел, който очевидно беше момче. Когато мъжът и жената се приближиха достатъчно, че да видят картината цяла, Лъки ближеше ръцете на своята спасителка.
- Ето го, вече е добре, беше се заплел в трънаците. - Марго погали кучето по главата и го остави да отиде при стопаните си.
- Ах, мила госпожице, толкова сме ви признателни, той за пръв път прави така, затича се с все сила и се скри, търсихме го, викахме го, добре, че сте му помогнали. Благодарим ви. - дамата говореше задъхано.
- О, извинете, не се представихме, мисис и мистър Джоунс сме, живеем в имението на Стоун. - заговори и мъжът. - Там сме икономи. Днес имаме почивен ден и разхождаме нашия Лъки, когото вече познавате.
- Марго, казвам се Марго. - поздрави кратко девойката. После от дума на дума двойката разбра историята й. Предложиха й да отиде у дома с тях, в имението имаше нужда от работна ръка, ще помага в кухнята, в градината... Ще живее с тях. Имаха свободна стая, в тяхната пристройка. А нямаха деца. Ще се радват на нейното присъствие. Марго ги почувства много близки тези хора. А в главата й отново отекна онзи глас: ''Аз те обичам и ще бъда винаги до теб и ще те закрилям''.
*
След две години.
Марго живееше в имението със семейство Джоунс и се радваше на добри дни. Господарите Стоун бяха спокойни и разбрани, имаха син, който беше тих и скромен, независимо от високото си положение в обществото. Не излизаше много, четеше в библиотеката, не общуваше с други хора, освен със семейството си. Но тази пролет се разболя. Макар да повикаха лекар, господарският син не се подобри, напротив, треската му беше тежка, температурата не спадаше и младият господар бълнуваше в несвяст. Мисис и мистър Джоунс се тревожеха заедно с родителите му. Споделиха с Марго и тя предложи да направи отвара, каквато нейната благодетелка Мелани я беше научила и да я занесат на болния господар. Съгласиха се. Марго намери нужните билки, откъсна и клонче и листенца малини от градината, приготви отварата и с указание за употреба я даде на семейство Джоунс да я занесат на мистър Стоун.
Чудото стана. След два дни младият господар вече нямаше треска. А след още два вече беше на крака. Поиска да се отблагодари на Марго. Повика я в салона. Девойката се отзова, макар и притеснена. Младият господар поразително приличаше на нейния Макс, когото загуби и Марго се разтрепера като видя тази прилика.
- Много благодаря, че ми помогнахте, мис, признателен съм ви - каза господарят.
- Моля ви, сър, за нищо, не можех да не опитам да помогна.
- А аз ви моля да ме наричате Стивън. Без официалности. - господарят я погледна с обич и Марго разбра, че може да се довери на този мъж, който сякаш е изпратен от Мелани, която й пращаше тези послания: ''Аз те обичам и винаги ще съм до теб''... Сега Марго беше сигурна, че това са нейните думи.
*
1796, Англия, имението Стоун.
- Скъпа, заповядай да изпиеш чаша чай, остави децата на бавачката, малката също - Стивън Стоун с любов погледна жена си, хвана я под ръка, а бебето беше взето от бавачката му и с още две момченца, близнаци, на три годинки излязоха от стаята.
Двамата седнаха на масата за чай. Любовта бликаше отвсякъде. От очите им, от жестовете им, от детската глъч, от плача на бебето дори... Марго се усмихна и отпи глътка, а над главата й се завъртя пеперуда. Знак, че е обичана не само в този живот, а и че е закриляна от хората отвъд.
© Людмила Данова Всички права запазени