^{Сънувам милиони сънища... Но като този за първи път... Той беше различен... Той беше цветен... Около мен чувах само писъци и шумът на падащи сълзи... И не само това. Всичко гореше, а хората се бяха превърнали в плачещи марионетки... Всичко беше започнало ощe преди моя сън... Някъде там, в главата ми си бе развил образа на човекът-марионетка... Сутрин, когато ставах, излизах на прозореца и виждах все една и съща гледка -еднакво намусени лица, еднакви дрехи, еднакви маниери, едни и същи жестове. А щом излезнех, чувах един и същи говор, една и съща музика, едни и същи изтъркани фрази... и това бе само началото... С времето уж хората се променяха, уж всички бяха различни, но пак ми изглеждаха толкова еднакви... Всички се биеха в гърдите и казваха: „Ама аз съм различен.. аз съм друг.. аз съм по-специален"... По-специален ли? Ха, точно ти ли? Стига!Събуди се... Погледни пред тебе и ще видиш... Писнало ми беше от толкова еднаквост, че реших да заспя със залеза на слънцето и тогава се случи онова нещо... Както баба ми викаше: "Заспи човек, па сънува", само че тоя моя сън беше различен... Озовах се в един стар театър с разкъсани плакати по стените... Тръгнах да излизам навън, но изход нямаше... Реших да ида да видя и сцената, нали все пак бях във театър, та си викам: "Аз, ако сцената не видя, какво да видя, тоалетната ли?!..." Отворих голямата дървена, кафява врата... и там, точно по средата на залата беше тя... Огромната сцена с червените завеси... Трябваше да преодолея страха си и да се кача на сцената... Така и направих... Но, защо ми беше да дърпам завесите?! Няма да повярвате какво видях там, на оная мрачна сцена,з ад ония прашни пердета... Там имаше едно стъкло, а зад него целият свят, който ме заобикаляше преди да заспя, но страшното беше, че хората не бяха хора, а кукли на конци, а техен кукловод беше един ужасен и огромен клоун, който се смееше толкова зловещо, че ме побиваха тръпки... Та тоя същия клоун ме видя там, пред стъклото и някак си побесня... Той не можеше да понесе, че някой ще се измъкне от неговия куклен свят... Толкова бе унижен, че започна да плаче с огнени сълзи, които капеха ли капеха вътре в кукления свят... и унищожаваха малко по малко и марионетките, и техния свят... Чуваха се само крясъци и нищо друго... Бях се озовала в света на кошмарите... и тогава видях светлина, и чух лека музика... Тръгнах към светлината, а тя ставаше все по-ярка и по-ярка, а музиката - все по-силна и по-силна, докато накрая... не се събудих... Отново погледнах през прозореца и пак видях ония хора (кукли, изработени от евтино дърво), и си казах: "Или ще променим нещата, или всички ще се превърнем в кукли - играчки на един клоун... Това ли е то, което искаме?!?"}