25.11.2008 г., 8:36 ч.

Милостивата Смърт - 2 

  Проза » Разкази
791 0 0
2 мин за четене
   Точно този ден очаквах откакто го видях за последно. Бяха минали много години. Все пак откраднах живота на моята първа и единствена истинска любов. Нямах търпение да срещна Смъртта отново и да си побъбря за последно с него.
   Отворих очи и като привидение той отново стоеше до леглото ми. Вярно стаята беше различна, леглото на съвсем друго място, но той все така стоеше до главата ми, както когато го видях за първи път. Косата му, която стоеше облегната на стената както първия път, навярно беше отнела милиони животи докато се върне и за моя. Смъртта си беше все така същия стар и немощен. Този път обаче усмивката му не беше топла, както преди. Или просто когато бях малка и наивна всички усмивки ми се струваха така мили.
   - Готова ли си? - попита ме Смърт.
   - През целия му живот съм готова - казах аз и се намръщих, спомняйки си как той уби момчето, което обичах.
   Да бях млада и мислех само за себе си. Знам, че аз съм виновна за неговата смърт, но след като Смъртта е така мъдра защо просто не ме накара да се откажа и да си отида?!
   - Усещам недоволство в гласа ти. Не си ли поживя добре? Мога да ти кажа сто процентово, че ти си последната, която ще убия от приятелите ти. Нали не искаше да си първа? - усмихна се Смърт и в стаята стана още по-студено.
   - Значи си плащам за всичко, а? Ако знаех, че тези години живот ще ми излязат през носа щях сама да си срежа нишката на живота.
   - Е, ти сама избра този си живот.
   - Какво? Очакваш да ти кажа, че си прав? Е, добре прав си! Мечтите са глупави, животът не само е отрова, но и жива смърт.
   - Целта ми не беше да страдаш. Ти щеше да умреш и отдавна да забравиш за този си живот, но пожела това. Страданието сама си навлече. Не може да ме виниш.
   - Знам - сведох виновно глава.
   Той беше прав още от самото начало с неговата ледена усмивка в онзи учебен ден. Сега отново беше прав за всичко и какъв би бил смисъла да споря със Смъртта след като щях да си отида днес.
   - А ще го видя ли?
   - Кой? Момчето ли? Още ли не си научила, че след мен няма пространство където да се срещнеш със стари познати.
   - Че от къде да го науча? Аз не съм умирала - изрепчих се отново на простотата му.
   Той се изсмя толкова зловещо, че костите ми настръхнаха.
   - Да не мислиш, че умираш за първи път днес? Вярно няма как да си спомняш. Няма значение. Ще разбереш след секунди.
   - Значи няма да го видя.
   - И дори да го видиш какво би му казала?
   Аз се замислих. Наистина нямаше какво да му кажа. Все пак отнех от него най-безценното - живота му. Въпреки, че като си помисля направо го отървах от жестокостта на живота.
   - Е, готова ли си или искаш да отнемеш още нечии живот?
   - Стига с това отнемане. И аз се нуждая от почивка - усмихнах се и се изправих до леглото.
   Смъртта отиде и взе косата си. Той замахна и пропаднах в мрак. Там забравих всичко. Забравих какво е любов, болка, дори и живот, за да мога да се родя отново. 

© Дани Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??