Сега, когато си поглеждам стенния календар за годината, си спомням как преди двадесет години продадох новия си апартамент на улица „ Ворино”. И как в продължение на дванадесет години бях наемодател на още два, останали като наследство от баща ми, а също и купувач и едновременно представител на брат ми до самия край на тази толкова дълго продължила апартаментна сага… Но да започнем от самото начало.

       Баща ми почина млад, беше зимата на 91-ва. Брат ми беше вече втора година в Африка. И аз останах с два апартамента, единия в Лозенец, другия в Стрелбището. Нямах четиридесет години, и пак не се отлепих от това пусто Търново…В

големия апартамент бяха едни студенти наематели, брат ми ги беше пуснал. Бяха много гадни, когато им вдигнах наема си вдигнаха чукалата, без да си платят консумативите. Аз пък пуснах веднага един художник, който учеше в Академията. Беше голям шемет, един ден го бяха изтипосали във вестник „24 часа”, беше се чисто гол разхождал в близките магазини, да си купи храна и алкохол, навярно. Беше любител на дрогата, така си мисля. Едно лято отидохме на баща му на гости за два

дни, човекът имаше къща в Равда. Изобщо добре си живеехме цели пет години…След художника влязоха едни, които направиха кухнята за зъболекарски кабинет. Жена ми каза, че по-мърляви стоматолози от тях не била виждала. Мъжът

беше малко краен, май че беше и с патлак на пояса. Накрая през 2003-та ги освободих и продадох апартамента на едни

много свестни бизнесмени, измъкнах го от една фирма за недвижими имоти, които мислеха, че са ми в кърпа вързани.

Тогава вече сделките бяха в евро, апартаментът си беше на брат ми, след като през 97-ма оправихме двата имота помежду

си, аз изкарах всичката хамалогия и дори новите собственици дойдоха в Търново за предварителния договор. Бях направо изумителен!

        Да разкажа за малкия апартамент. Баща ми там прекара последната си година, аз пет месеца бях сам около него, сутрин ходих на опашка за мляко около четири часа и половина, което почти веднага свършваше. Една комшийка беше ми казала, че трудно ще преживея това тлеене на баща си, когато той почина сълзите ми се стичаха по бузите пет дни, докато се

прибера в Търново. Живот…

          Два месеца след това пуснах една турска фирма под наем. Бяха много изрядни, но на втората година се предадоха. 

За половин година влeзе едно младо семейство, което имаше къща в Горна баня, но пък я беше отдало под наем, защото изпращали големи суми на своето момиче, което следвало в Америка. Те бяха също много точни. И някъде около 93-та година се случи срещата ми с един млад правист, който беше започнал да върти недвижими имоти. След пет години му продадох апартамента за петнадесет хиляди долара. Там веднага се нанесоха неговите родители, малко ми беше мъчно за това жилище, но пък нали исках да направя нещо друго…

           И то започна веднага, след като си оправихме документите. Отидох в банката, където бяха другите пари от брат ми, изтеглих ги и в дънковото си елече забодох тридесет хиляди долара. И прекосих центъра на София, за да отида в офиса на едни хора, които строяха апартамент в квартал „ Красно село”, на улица „ Ворино”. Какви съм ги мислил, какви станаха, строежът две години замлъкна…добре, че едни бизнесмени го взеха и след половин година предадоха акт 16, щях да

изгоря като едното нищо… Аз пък изпратих ключа му на моя наемател, който купи апартамента ми на Стрелбището, и той за две седмици го продаде. Браво на теб, господин Стоичков!

             И тогава си казах, защо ми е тристаен, като нямам пари, синът ми е голям и дали ще се задържи в България, надали. Та близо половин година обикалях отново нови жилища в София и есента на 2000-та година купих един новоизграден отново в Стрелбището, нали там ми беше районът… С две думи отървах се от десетгодишните си митарства.

              Годините си минаваха, всяка година си обзавеждах по нещо, Южния парк го обикалях през всичките сезони,

театрите по „Раковска” ми бяха близо, Витоша понякога я изкачвах по малко, празника за Новата година чат-пат си канех близките приятели и ето, че си минаха двадесет години…

              Колко още ще го ползвам, само бъдещето ще покаже!

                  14.02.2020.                                Любомир Николов