27.05.2012 г., 17:14 ч.

Молитвата 

  Проза » Разкази
821 0 7
6 мин за четене

 

МОЛИТВАТА

С мен станаха осем.

Наместиха ме на свободното легло.

В ъгъла, до прозореца.

Тук всички идваха от интензивното.

От него се ходеше или на оня свят, или тук.

Ако прескочиш.

Та, засега бяхме прескочили.

Само двама можеха да стават. Другите лежаха и най-много да направят опит, от време на време да се по наместят. Прошумолява вестник, мерне се сестра и отново тишина. Оживление настъпваше сутрин и вечер, кога минаваха докторите и в приемните дни, кога нахлуваха близките.

Стаята беше заредена с нови клиенти почти изведнъж.

Предишните били изписани предсрочно, че интензивното се препълнило.

Не се познавахме.

Мълчанието тегнеше.

Водеха се тихи разговори край съседните легла.

До мен беше Даскала.

Наближаваше седемдесет.

Влизаше тук за трети път.

Не изглеждаше зле. Не можеше да става, но не спираше да говори. Навик от професията. За какво ли не заговаряше, но все за политика го извърта. Още съвсем млад се записал при комунягите и до сега не беше изменил на идеята им. Отвън ставаха превратни промени, много от тях захвърлиха партийните билети и се пребоядисаха. Тоя не се беше променил. Не беше маниак, не беше и глупав за да не вижда какво става, да не е знаел какво са правили, но беше дълбоко вярващ в комунизма.

Иначе си беше безверник…

Върл противник на всякакви религии и остро ги нападаше. Неговото пристрастие скоро стана повод да го задяват. Не се ядосваше, а на дълго и широко пропагандираше идеите си. Беше живял с тях, бяха се просмукали в него.

Той не можеше да си представи живота без тази идея.

Жена му идваше всеки ден.

През ден-два идваха зетят и дъщерята.

Бяха много нежни и внимателни към него.

Идваха все сами.

Те винаги изглеждаха малко притеснени и си отиваха скоро, но жената се задържаше дълго.

Дните се търкаляха.

Един по един се изправяхме и прохождахме, първо из стаята, а после се тътрехме и из коридорите. Разговорите не секваха и пак за каквото и да ставаше дума, все покрай Даскала се въртеше и неговата политика. А той кротко и смирено, надълго и широко убеждаваше в правотата на идеите си. Не го смущаваха скептичните усмивки. Започна и той да става. Явно се подобряваше, но беше много внимателен.

Беше към края на втората седмица, когато вече си мислехме за изписване и един си излезе.

В празничните дни оставаха малко доктори.

Тоя ден Даскала се беше умълчал.

Обаждаше се от време на време, но без ищах.

Нощта настъпи и един по един потъвахме в сън.

Задряма и той.

Спеше неспокойно, въртеше се, пъшкаше и нещо мърмореше. Това продължи дълго. Издаваше някакви неразбираеми и много тихи звуци. Тихи, а ме държаха буден, не ме оставяха да заспя.

Времето се търкаляше.

В стаята беше настъпила пълна тишина.

Само от време навреме Даскала пропъшкваше и шепнеше нещо. Заслушах се. Започнах да различавам отделни думи. Бълнуваше или сънуваше. Шепненето продължаваше и различавах все повече и повече думи.

Той се молеше!

Не спеше!

Думите бяха молитва, отправена към Господ. Не бях чул цялата, не знаех какво друго е искал, сега искаше само едно, да даде на младите детенце. Да си има внуче, няма значение какво ще е, момче или момиче. Нека го вземе, може и да не го види, ама да си имат. Шепотът продължи още, с малки прекъсвания.

Друга молба към Господ нямаше.

На другият ден беше мълчалив.

Привечер дойде жена му.

Поседя около час и успокоена си отиде.

Сестрата раздаде лекарствата и изчезна.

Един по един заспиваха.

И Даскала беше притворил очи, но примърдваше.

Не можеше да се намести.

Мълчеше. От време на време изпъшкваше. Направи опит да се извие.

Търсеше звънеца.

Позвъни…

Станах и затътрих по коридора.

Сестрата дойде, засуети се, опита се да прави нещо, но спря, изправи се и бързо излезе от стаята.

Даскала беше притворил очи и устните му едва забележимо мърдаха.

Не откъсвах очи от тях.

Разчитах думите.

Бяха онези от молитвата.

Когато докторът дойде…

Даскала си беше отишъл...

Увиха го в чаршафите…

Сложиха го на носилката и го изнесоха.

Стояхме до леглата прави и безмълвни.

Бяха станали и неподвижните.

Изпратихме го!

На сутринта си го прибраха.

Жена му се отби в стаята да вземе вещите му.

Приседна до мен и тихо запита:

- Много ли се мъчи?

- Не, но много се моли.

Погледна ме и тихо рече:

- И у дома се молеше. Всяка вечер.

 

Мина повече от година.

Поококорих се и  присядвах и зад кормилото...

Един ден пресичам кръстовище.

Натиснах спирачките.

Минаваха хора.

Нещо привлече очите ми.

Жена тикаше детска количка.

Зазяпах се!

Отзад засвириха.

Не можех да откъсна очи!

Тя беше….

Дъщеря му!

- Нима...!

 

 

© Иван Стефанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??