По сухия път се движеха един след друг два автомобила. Първият беше сив опел, на около двайсет години, запазен, бавен и прашен. Прахът и димът, които произвеждаше, полепваха върху предното стъкло на форда след него; и той беше запазен и грижовно мумифициран, ала годините му май бяха повечко, за да бръмчи така наперено.

     Отбиха вдясно по едно отклонение, което съвсем намали скоростта им. На табелата пишеше, че манастирът е на три километра. Някога е имало асфалт, но дъждовете и снеговете отдавна бяха издълбали черни и сиви деруги, на места пътят водеше направо в канавките, защото сякаш земята се беше изместила, за да заличи нещо.

     – Къде ли сме тръгнали? – ядоса се шофьорът на форда. – Глупава идея беше.

     – Стига си мърморил – скастри го жена му. Тя седеше до него и гледаше вдъхновено през прозореца. – Виж само каква гледка!

     Пред тях в подножието на ниската планина имаше стръмно и добре очертано дере, от низините на което като по чудо се издигаха високи и стройни борове, ели и смърчове – щръкнали и буйни зелени фонтани, горди, величествени. Беше зелено, тихо и приятно, май месец.

     – Мамо, виж! – възкликна момичето на задната седалка. – Кон!

     – Не си ли виждала кон? – попита съдрито шофьорът, докато се опитваше да заобиколи една дълбока и зъбата дупка. Лявата предна гума на форда ловко премина покрай наръфаните краища на оронения асфалт, той въздъхна и се огледа.      Засмя се:  –Това не е кон, моето момиче!

     – А какво е? – ядоса се майката. – Ти през цялото време ли ще ни апострофираш? Като си в такова настроение, защо ни изведе? Да не би да е хрумване на оная, жена му, фльорцата... Като че ли не ѝ знам номерцата, сега на калугерка ще ми се прави.

     – Добре, няма повече да досаждам – вдигна рамене драйвърът. – Обаче това е катър, да знаете.

    Майката продължи:

     – И все след тях ще вървим, праха им ще дишаме...

     После речта ѝ се изгуби в шума на двигателя.

     Опелът изглеждаше още по-сив на фона на разнебитения асфалт. Изглежда амортисьорите бяха за смяна, защото купето пружинираше като батут.

     – Останах без вътрешности – оплака се жената. И тя седеше на предната седалка до мъжа си и държеше с едната ръка бялата си шапка, която отвреме навреме се удряше леко в тавана заедно с главата под нея; с другата ръка държеше колана. Вероятно така се чувстваше по-уверена.

     – Нищо – успокои я мъжът ѝ. – Защо са ти карантиите? Поне ще ти останат външностите. Това е по-неприятно, опасявам се. От естетическа гледна точка. Така да се каже.

    Тя не му обърна внимание. Но се замисли за карантиите. Неговите. Попита го:

     – Чия беше идеята всъщност? На кой точно му изгря идеята да ни водите на манастир? На теб или на тоя алчен глупак, който върви след нас като пълен нещастник? На него трябва да е, ти си лишен от идеи. Да не би да си въобразява тоя главанак, че така ще изкупи греховете си? Като посещава църкви и манастири? Не е толкова глупав Всевишния, да знае той! Като кара тоя скапан форд, вероятно си мисли, че не знам какви дрънкулки купува на жена си, каква цена имат и тя самата с какви...

    – Вижте какъв хубав кон! – възкликна момчето на задната седалка. – Вижте го само! Ей-там, до бряста!

     – Това не е бряст, моето момче! – скастри го баща му.

     – А какво е? – попита вместо детето майката. – Ти откога разбираш от дървета? Да беше станал лесничей поне, та да имаше полза някаква от теб.

     Една голяма зъбата дупка на пътя трябваше да бъде преодоляна. Водачът  на сивия опел леко се изплези, впрегна всичкия си опит, стисна волана, завъртя рязко, но задното ляво колело заседна, цялата кола се затресе, той даде газ и със сетни сили автомобилът подскочи напред, подрусвайки се като лодка по вълни.

     – За малко да спукаме гумата! – тревожно, но с облекчение въздъхна жена му. Погледна го злобно, а той доближи убогото си лице до предното стъкло и стана още по-внимателен.

     Манастирът беше хубав. Паркираха колите на десетина метра от него, излязоха и се огледаха. Известно време всички мълчаха, дори децата. Когато си отвикнал от съприкосновението с природата, тя ти се струва извънземна, някак невъзможна; наблюдаваш я така, сякаш мястото ѝ не е тук, пред погледа ти, а само може би в съзнанието, където от време на време се случват чудеса. Огромната поляна, широка и леко стръмна към гората, отразяваше слънцето и зеленото белееше; тя като че ли нарочно беше полегнала досами огромните дървеса наоколо: тихи и разумни, върховете им тихо шушукаха нещо с ветровете по-високо, а телата им хвърляха едри сенки върху моравата. Беше едновременно величествено и тайнствено, нещо витаеше сред клоните и тревите, случваше се нещо, но то бе неуловимо за слуха и очите.

     – Зави ми се свят – рече шофьорът на форда. – Струваше си скапаният път, нали?

     Никой не му отговори, защото май никой не беше съвсем съгласен с него.

     До входа на манастира бяха изрисувани ангели; изписани в черно и червено изречения от библията съобщаваха мъдри мисли за смисъла и на живота, и на смъртта: изреченията обграждаха ангелите като венец, беше интересно изобразено. Почти същите рисунки, но украсени с други мисли имаше в преддверието и вътрешния двор на обителта. В единия ъгъл на тясното дворище беше заградена с метални пръти малка полянка; три-четири гроба имаше там, двата бяха с криви кръстове, които се канеха да паднат. Зеленясали плочи малко зловещо отблъскваха погледа. В другия край три лехички с разсад на пипер и домати, покрити с найлон, скоро бяха прекопавани и земята се беше наежила, дребните  ѝ буци, изпръхнали и влажни, дишаха леко, спокойно.

     – Тука няма ли никой? – попита момичето тихо, защото все пак се страхуваше, че този никой може да я чуе. Беше ѝ странно, вълшебно и уплашено.

     Само момчето я чу. Възрастните четяха написаното по стените и обсъждаха техни си важни неща.

     – Има, разбира се – отговори и стисна ръката ѝ. – Не се страхувай. Тук живеят светци.

     Момичето кимна разбиращо и с тиха възхита в погледа, доближи се до чешмата в центъра на двора. Тя беше издялана от цял камък, бяла и сива, с малки черни пукнатини и пъпчици, които бяха напукали студената ѝ повърхност. Личеше, че скоро е била почиствана с пароструйка или с нещо такова. Тъжна жена гледаше нещастно и вяло в коритото, заоблено от употреба и от възраст; лявата ѝ ръка може би някога е държала нещо, сега беше просто увиснала и сочеше надолу. Момичето потрепери:

    – Тя плаче – каза.

     Момчето не изпускаше ръката ѝ , тя не се противеше. Усещаше топлина.

     – Това е издялана в камъка икона на божията майка. Тя не плаче, защото знае, че не бива, тъжна е само.

     В другия край на двора се чу силен женски глас:

     – Фреските са чудесни, като истински са – каза жената с бялата шапка. Тя предвидливо си я беше свалила и сега я носеше като торта пред себе си. – Някой се грижи за това място. Забелязахте ли талпите и дървените инкрустации? Като нови са.

     – Всичко е измазано, баданосано, лакирано... Браво! – съгласи се другата жена и се приближи до бялата шапка в знак на уния.

     Появи се монахиня, сякаш от някоя цепнатина на старите подпорни греди излезе; цялата беше в черно и с черна забрадка. Страните ѝ бяха розови, изглеждаше прекалено здрава и това пречеше да се разпознае възрастта ѝ. Предложи свещи и посочи с глава малкия параклис до гробищата.

     – Не искаме свещи – намигна аверът на форда, гордият водач на сивия опел. – Продавате ли ракия?

     Черната забрадка се размота от нещо, жената чевръсто я завърза отдолу, пристегна я да прикрие сякаш косите си.

     – Не продаваме ракия. – Тя гледаше встрани и пръстите на дясната ѝ ръка се движеха безцелно, търсеха да се хванат за нещо.

     – Е, стига де – подхвана опела, – толкова път сме били да дойдем дотук... Знаеш ли чак откъде идваме? От града, че и от по-далеч! А и пътят разнебитен – потрошихме си колите... От уважение, не за друго сме дошли. Да изпием по една вода в чест... така де. И по една ракия за спомен да вземем. Не бива с празни ръце да си тръгваме, нали така? Не може да нямате поне една бутилчица отлежала манастирска сливовица? Чували сме, че по тия места...

     – Никога не сме продавали ракия тук! – Тя го каза натъртено, настойчиво, без укор, като на себе си.

    Двамата мъже се спогледнаха. Излязоха извън двора, слязоха по стълбите и тръшнаха старата масивна порта. Доближиха се до колите и запушиха.

     – Ти вярваш ли ѝ? – попита опела.

     – Не. Защо да ѝ вярвам?

     – Ама знам ли... Тия май не лъжат. Може наистина да не продават ракия.

     Фордът се намръщи:

     – Ти ахмак ще си останеш, брато! От мен да го знаеш! Манастир без ракия ти виждал ли си? Вечер какво правят според тебе?

     – Откъде да знам... Защо да съм ахмак?

     – Защото съдиш за нещата прекалено автентично, по наименованието им, добронамерено, идиотски. Понякога не те разбирам, а и се чудя и на тебе, и на набора ти.

     „Ние двамата сме един набор, ама карай. И защо пък трябва да ме разбираш докрай?”, помисли си опела. Той също не вярваше напълно, че в манастира няма ракия, но допускаше, че не я продават. Пък и защо стана дума за тая пуста ракия? Като че ли за това бяха дошли.

      Фордът продължи разсъжденията си на глас, но разговорът приключи.

     Изчакаха жените си.

     – Попитахме  дали не продават калугерско вино... – каза едната, като приближиха.

     – Или поне суджук – добави другата, с бялата шапка. – Може да е останал от зимата, домашният си е най-хубав. Накрая се съгласихме и на сирене, козе, овче, каквото има...

     – Обаче и сирене няма!

     Двете се държаха под ръка и очевидно добре се разбираха, макар и недоволни от липсата на бакалия в манастира.

     Никой не чу как от юг долетя глас на птица, някъде кълвач гнездеше шумно с клюна си, а там, при бряста в малък придошъл ручей едно високо магаре беше наострило доволно ушите си и риташе с копита във водата.

     – Нищо няма! – чу се от едната кола. – Или са бедни, или са циции!

     – Залудо бихме път! Повече никога пак!

     Момчето гледаше от високото как него нещо важно и съдбовно се отдалечава. Дали беше така? Първо се скри портата, после ангелчето, накрая каменната ограда потъна в прах. Прах. Каква тъжна дума.

     На задната седалка момичето гледаше как след завоя изчезна големия черен кръст, който стърчеше най-високо върху кубето на параклиса. Стана ѝ мъчно. Изведнъж се досети за нещо, лицето ѝ се проясни, погледна ръката си и се усмихна. Тя гореше. Покри я с дланта на другата, за да запази топлината. Знаеше, че ще се върне тук отново. И няма да бъде сама.