Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години. Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Все пак бяхме завършили гимназия в един клас, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.
                     Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил, когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.
                     Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън…
                      Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.
                     - Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи брезентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.
                      - Къде по тези места - изпусна синкав дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е божи човек, без съмнение.
                       Видях дънките, които се подавах под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.
                     - Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога - имаше мъжко лице и пожълтели от тютюна зъби, нещо говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.
                        Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща, правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

                         След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.
                     - Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. И за това, че се спуска в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.
                       - В седмицата слизам два пъти -  значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.
                        - За това си давам парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо- едвам разчетох думите му.
                         Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.
                        - Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре - този път ясно чух поканата му.
                          Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.
                    -  Бог да е с теб, братко – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

                        Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви. И като си помисля, моят приятел е на час път до манастира, за какво да ходи толкова често нагоре. Да не би и той един ден да се засели там, какво ли е намислил. Но нямах право да попитам, все пак душата човешка трябва да я пазим, а не да бъркаме с пръсти около нея.
                       И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.
                   ”- Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”
                     Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия.


09.01.2012                                Любомир Николов