beti
421 4580
18.12.2007 г., 8:44 ч.

Моята първа Коледа 

  Проза » Разкази
1306 0 18
5 мин за четене
 

***

 

Мама работеше в болницата. Когато с татко отивахме да я вземем от работа, винаги минавахме по един и същи път. Колата катереше нагоре и така, докато стигнем почти до края на града...

Помня как за първи път забелязах църквата. Беше есен и слънчевата светлина се пречупваше в металния купол. Не можех да гледам. Сложих ръка пред очите си и онемях. Тогава ми се стори най-голямата и най-прекрасна сграда на света.

- Тате, кой живее тук? - попитах в захлас...

- Дядо Поп и Дядо Господ.

- Искам и аз такава къща!

Татко не ми отговори, но когато видя мама и й каза за моето желание, тя се усмихна и ми обеща, че ще се постараят в следващата ни квартира да имам самостоятелна стая.

Тогава трябва да съм била на около пет.

Години след това се преместихме да живеем близо до нея. Вече бях във втори клас и знаех, че това не е просто къща, а храм, в който християните се молят. Въпреки всичко имах голямо желание да го разгледам...

Така се случи, че се сприятелих с едно момиче от моя клас. Учехме заедно и след това играехме пред блока. Една вечер тя ме помоли да отида с нея до дядо й, оказа се, че това е поп Йордан. Още помня първата ни среща. Той като че ли не ме забеляза в първия момент, покани ни вътре и отиде за нещо. После отново влезе при нас, вгледа се в мен, сигурно впечатлен от интереса, с който разглеждам иконите и стенописите, и тогава вероятно осъзна коя съм. Така се стъписа, че ме хвана за ръката.

- Дете, някой знае ли, че си тук?

- Не, мисля.

- Трябва да кажеш на баща си.

- Добре.

Прибрах се в къщи. Седнахме да вечеряме и аз изтърсих:

- Влязох в църквата!

Мама и татко се спогледаха, настана странно мълчание. Обикновено говорихме оживено на масата и се надпреварвахме с брат ми да фантазираме и да злословим по адрес на учителите. Татко, като представител на тяхната гилдия, се защитаваше, после следваше бой с възглавници и накрая учителите бяха победени и изпратени на заточение в хола да четат вестник... Но тази вечер нищо такова не се случи.

Разбрах, че съм направила нещо нередно. Седнах при татко, а той само ме погали по косата и каза:

- Хареса ти, нали?

- Да, красиво е...

Така започнах да ходя много често при дядо поп Йордан. С Ева, така се казваше приятелката ми, сядахме на дървените столчета в неговата стая и пишехме домашни, после четяхме, рецитирахме стихове. Дядо Йордан тропаше с бастуна по каменния под и казваше:

- Аз съм много добре! - и показваше Ева. Тя подемаше:

- Je suis tre bien !

- Аз мога повече! - показваше мен...

- Я могу больше...

И така учехме френски и руски.

Заваля сняг,  натрупа толкова много, че едва стигахме до училище. За наше щастие ни пуснаха в дървена ваканция и игрите започнаха...

Една вечер стояхме до късно. През целия ден ми правеше впечатление, че хората са някак в приповдигнато настроение и сноват надолу, нагоре из улиците. Като че повече бяха и посетителите в църквата, като се има в предвид, че тогава не се гледаше с добро око на вярващите.

Тъкмо мислех да си тръгвам, когато дядо Йордан ни извика. Влязохме в църквата, а той беше приготвил няколко торби и нареждаше:

- Това - на Павел и на Сийка в края на улицата, това - на сакатия Али, това - на Шаховица и да й ги дадете на нея, че оня няма да даде на децата... Цял ден носят! Толкова много храна! Грехота е да се хвърля! Грехота... 

Така ни напълни ръцете и ни прати да обикаляме къщите и да раздаваме храна. На връщане ме чакаше с нещо в ръце, когато доближих, видях, че и на мен ми е приготвил торбичка. Не посмях да я взема, а той ми я тикна в ръцете и каза:

- Баща ти е умен човек, хората са се потрудили.

Взех торбичката и се отправих към къщи. Не знаех какво ще последва, но бях сигурна в думите му, че баща ми е умен и че храна не се хвърля.

Когато сложих храната на масата, мама ме погледна много учудено.

- Какво е това?

- Храна.

- Каква храна?

- Дядо Йордан я прати, тази вечер е Бъдни вечер и храна не се изхвърля, защото е грях, а татко е умен и ще разбере... Така каза дядо поп.

Мама извади чиниите и разпредели храната. От нашата не сипа. Каза само „хелял" и започнахме да се храним.

Тогава разбрах, че хората еднакво вярват и еднакво обичат, еднакво скърбят и еднакво ги боли. Само понякога говорят на различни езици и наричат нещата с по-други имена, иначе пътя, който извървяват от раждането си до смъртта е винаги един и  същ. Също така разбрах, че имам най-чудесното семейство, толкова много се гордеех с родителите си тогава...

И още нещо.

От моята първа Коледа бяха изминали много години, аз учех в друг град и рядко се прибирах. При едно гостуване се срещнах с Ева, разходихме се, пихме кафе и поговорихме за момчета. Наближаваше моментът да си тръгвам и тогава попитах за дядо Йордан.

- Той почина.

Не знаех какво да кажа, само помолих Ева да ме заведе до гроба му. Влязохме в църквата, минахме по същия каменен път, по който той тропаше с бастуна и тактуваше в ритъма на песните, които му пеехме. Спомних си за уроците по френски и руски и тогава си дадох сметка, че ни е предавал техники за положително мислене, защото изреченията, които превеждахме, бяха винаги в единствено число...

Приседнах до гроба му. Изпитах желание да се помоля, но единствената молитва, която знаех, беше на арабски...

Започнах... Ева не ме спря... Сигурно ме е разбрал... 

 

17.12.07

Пловдив

© Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "...хората еднакво вярват и еднакво обичат, еднакво скърбят и еднакво ги боли. Само понякога говорят на различни езици..."
  • Харесах разказа ти, Бети, докосна ме.
  • ....Знаеш ли-никога не съм деляла хората според религиозната им насоченост,възхищавам ти се,Бети,възхищавам се на твоята проникновеност и мъдрост, на възпитанието, което са ти дали родителите,на това ,което си написала -също!!...разплака и мен!
  • Това е едно от най-смислените неща, които съм чела напоследък, за което те поздравявам.
  • Много искрено:>>>Но Везните си го могат!
  • Поздравления за проникновената философия!Страшно ми хареса разказът!
  • РАЗБИРАМ ТЕ....НАЙ-ГОЛЕМИЯ ХРАМ Е В СЪРЦЕТО НА чОВЕКА.БОГ Е НА ВСЯКЪДЕ И ВЪВ ВСИчКО.НИЕ ХОРАТА НЕ РАЗБИРАМЕ МНОГО ИСТИНИ, НО ИМАМЕ СЪРЦА, КОИТО чУВСТВАТ ИСТИНАТА И КОГАТО ТОВА СЕ СЛУчИ ОГРАНИчЕНИЯТА НА РЕЛИГИЯТА ИЗчЕЗВАТ, ОСТАВА САМО ЛюБОВТА И ИСТИНАТА.СЛУшАЙ СЪРЦЕТО СИ...ПОЗДРАВИ
  • Благодаря ви за топлите думи! Моята поредна Коледа с вас, ПРИЯТЕЛИ!
  • Много силно...много красиво и чисто...като душата ти Вярвам, че си прекрасен човек, Бехрин!
  • Прекрасна си, не спирай да пишеш!!!
    Разказът е невероятно хубаво пресъздаден, дано
    повече хора го прочетат!!!Поздрави!!!
  • Не знам какво направи, но и мен разплака...
    Невероятен е разказа ти, Бети!!!
  • !!!
    Разплака ме, Бети!
    Припомни ми, как една моя приятела влезе с мен в църква и след това дълго време разказваше за това.
    Благодаря ти за усещането.
    Прегеъщам те, Бети!
  • Чудесна история, Бехрин!!!
    Човек не бива да се срамува от своята вяра, стига да я носи искренно в сърцето си.
    Поздравления!!!
  • Бети, бъди сигурна, че молитвата ти е чута, независимо от езика на който е изречена, молитвите са за да стигнат по предназначение!
    Поздравявам те, че си написала всичко това! Мъдро е!
  • Изобщо,мила,изобщо!!!Не се притеснявай от нищо!
  • Доста се притеснявах как ще приемете разказа. Надявам се да не съм накърнила нечии чувства!
  • Развълнува ме и мен. Поздрав!
  • Бети,развълнува ме и ме просълзи!Благодаря ти,мила!Желая ти много щастие!
Предложения
: ??:??